Връх Вейката – една достижима мечта

Сякаш вчера бе денят, в който поехме на първото си вълнуващо приключение към неизвестното. За връх Вейката и за граничната бразда само бяхме чели или си преразказвахме историите на пътешествениците, които бяха минавали по тези места. Но на живо си беше много по-впечатляващо. Имахме усещането, че се намираме на някой от най-високите върхове в Алпите или Пиренеите заради свирепите ветрове, които бръснеха с ледените си вихри, и гъстите облаци мъгла, обвиващи върха и граничната застава. Изпитвахме уважение към могъщите сили на дивата природа, които нито един планинар никога не смее да пренебрегва.
Приседнахме до граничната пирамида и се огледахме. Обграждаха ни остри и високи върхове, толкова непристъпни, че само орлите свиваха гнездата си по тях. С трепет наблюдавахме как някое диво животинче се опитваше да се покатери по стръмната скала, а когато не успяваше, пропадаше надолу, надавайки див писък за помощ. Жестока съдба...

В планината рядко идваше помощ, затова и се бяхме екипирали добре. За всеки случай. Ала когато се сблъскахме със свирепите метeорологични условия на Вейката, решихме да се подслоним в единствената твърдина, дело на човешката ръка тук – изоставената застава. Идеята ни бе да я ползваме като убежище. Чакаше ни много тежка нощ...

20 часа преди това:
– Челник, батерии, компас, карта, храна, вода....
– Чакай! – сепна ме гласът на Сашо, с когото щях да се отправя напървото си приключение. – А кибрит взе ли?
– Ех, къде ми е акълът – плеснах се по челото. – Добре че ми напомни. Иначе щяхме огън да запалим, ама друг път...
– Абе я виж дали и палатката си взел, че да не останем да спим в плевнята на някоя баба.

Кикотът ни прерасна в бурен смях. Нямаше нищо по-хубаво от доброто настроение.
Половин час по-късно багажът ни беше разпределен почти поравно. В моята 50-литрова раница бяха храната, водата, одеалото и дребните неща, докато колегата по съдба беше нарамил палатката, примуса и други полезни джунджурии. След като поне няколко пъти проверихме всичко, нарамихме тежките раници и поехме на път.

Планът ни беше да достигнем с кола до село Горно Къпиново и оттам пеша да се отправим към върха. Това беше първото ни ходене в този край и специално по тази част на границата. Чувствахме се някак особено, понеже не знаехме още какви препятствия ни е приготвил маршрутът.

В рамките на една седмица успяхме да го проучим по стара военна топографска карта и имахме що-годе представа за трудността му, както и за специфичните температурни условия. Затова решихме да се подготвим, като вземем всичко, което може да ни е от полза, за да не се окажем изненадани и неподготвени. Приключението започна, когато спряхме в центъра на селото пред изумена тълпа от местното население, която явно по това време на деня се събира пред селския магазин за сладка раздумка.

Не мога да ви опиша вълнението, което създадохме при появяването си. С учудване виждахме как хората потъваха сякаш вдън земя и въпреки опитите ни да обменим поздрави и някаква информация почти никой не отговаряше или не говореше български.
Смълчахме се и се огледахме. Къде ли точно бяхме попаднали? Какво ли беше това непознато селце, толкова близо до границата и същевременно пълно с хора? А и хората тук бях толкова странни, че общуваха помежду си на някакъв техен език.

Проверихме още веднъж оборудването си в раниците, нагласихме това, което се беше разместило по пътя дотук, и закрачихме по стръмния път нагоре към върха. По-нататък срещахме и други хора от това селце, които ни изненадаха с несъръзмерните форми на тялото си. Някои от тях бяха високи поне два метра, с къси ръце, но с изключително големи глави и къси кръгли ушички. Тази аномалия толкова ни беше впечатлила, че не успявахме да откъснем очи от тях. Малко по-нататък по пътя срещнахме една стара жена, която ни обясни, че това било дело на кръвосмешения между роднини, което пък се среща изключително рядко в България.

Два часа по-късно вече се катерехме по широкия път, който се оказа с изключително голяма денивелация за тази част на района, като за това време бяхме изминали едва 3 километра нагоре към подстъпите под върха.
За щастие времето беше хубаво, а пътят минаваше през гъста смесена гора, която допълнително допринасяше за усещането, че сме си вкъщи.

Пътуването до Защитената местност „Гюмюрджински снежник” мина напрегнато. Раниците ни тежаха ужасно много и едва сега осъзнахме, че сме направили грешка при разпределянето на багажа си. Всъщност, без да подозираме за трудностите на маршрута, бяхме сложили най-тежките неща в горния им край и така ни беше доста трудно да балансираме.

– Да бяхме си взели едно муле – обади се по едно време Сашо. – Щяхда дам десет лева на някое пишлеме в селото и да го натоварим.
– Едва ли – обадих се. – Аз предложих на бачо ти Ники, ама той миискаше много скъпо. Искаше поне 30 лева на човек... пък и да спи в хотел...
– Ееееее, той добре, че не е искал и да му намериш булка в селото. Чекато го знам какъв е, за парите ще го излъжем, ама за жените не можем. Той нали е разбирач и ценител....

В този момент гръмко се разсмяхме, подплашвайки някакъв заек в близкия шубрак.
– Айде, хаирлия да е – казах аз и хукнах да го гоня. – Това ще ни евечерята...

Десет минути по-късно бяхме капнали от ходене. Ударихме му една почивка, като констатирахме, че ако стане нещо, ще ни намерят мумифицирани най-малко след 100 години, като се има предвид колко малко хора минават по този път. С мъка се добрахме до защитената местност, а веднага щом видяхме и малката хижа, очите ни светнаха. Не бяхме сами и при всички положения имахме закрилата на сградата.

Осемчасовият път ни бе изцедил тотално. Все пак успяхме да си разпределим задачите – да подготвим мястото за нощувка, едва на няколко метра от хижата и от беседката с огнището, да подсигурим дърва, огън и вода. Самата хижа беше заключена и по-късно разбрахме, че всеки, който искал да нощува в нея, трябвало да вземе ключа от някаква баба в селото. И тъй като единственото по-подходящо място за нощуване беше до хижата, трябваше да го приравним, за да можем да опънем палатката си.

Който не е копал в твърда земя, няма как да разбере какво е да приравниш 30-градусов наклон с помощта на клон от близкото дърво. Тук е моментът да спомена за комичните неволи на единствената дама в нашата експедиция.

– Хайде сега, како Радке, да отидеш за дърва, че трябва да действамебързо. Взе да се стъмва и трябва да сме готови с вечерята – обърнах се към нашата спътничка.
– Ама как? – обади се смутено тя. – И откъде?
– Ето оттам – посочих с пръст гората, която беше едва на околодесетина метра. – А в багажа си имаш и брадвичка, специално за случая. Намираш едно дърво. Навеждаш един клон и го клъцваш. Ама я най-добре търси такива, които вече са паднали или отсечени, че да не си отрежеш някоя ръка.

Проследих я, докато се отдалечаваше към близката гора, разменихме си по един ироничен поглед със Сашо, след което се заехме бързо със задълженията си.
Десет минути по-късно, когато и двамата едва се държахме на краката си, кака Радка излезе от гората с три клона и гордо ни обяви, че това било всичко, което можело да се намери. Отново се спогледахме и мислено се съгласихме, че не всички жени стават за планинарки.

С две думи, сами си събрахме дърва и си сготвихме. Всъщност жената в компанията ни я бяхме взели в случай, че срещнем мечка, за да я пуснем като примамка, но не казвайте на никого. Това е нашата малка тайна. Няма нищо по-хубаво от това да се отпуснеш в палатката, след като си ходил толкова, че всяка част от тялото те боли или проскърцва.

Едва полегнали в удобната палатка дочухме жужащия звук от приближаващ се автомобил. Само след няколко минути пред хижата беше паркиран модерен високопроходим джип. Група младежи влязоха в хижата и запалиха малък бензинов генератор, който започна да издава шум – нещо средно между разярена мечка, гонеща гъбар, и натровен лопатар, и надуха най-новия хит на една от поп-фолк фуриите по това време. На нас действително ни беше много смешно, понеже съдбата по странен начин бе решила да ни ободри. Разказвахме си смешни случки и забавни истории и така до полунощ, когато бензинът в генератора за наше щастие свърши и групата нямаше друг избор, освен да се прибере в уютното си селце. И в този момент настъпи безпаметен сън...

На другата сутрин, добре отпочинали, въпреки снощните премеждия, закусихме обилно и се отправихме към заветния връх, към който вървяхме около два часа по равен горски път, след което трябваше да преодолеем и големия наклон на граничната бразда. Да му се не надяваш. С огромно облекчение достигнахме граничната бразда и хвърлихме поглед към селцето, от което идвахме. Виждаше се сгушено долу, някъде в пазвите на планината, с няколко пушещи комина. Огледахме се. Върхът беше на около триста метра вляво, а вдясно видяхме полускрития покрив на изоставена гранична застава. Една от многото по нашата граница.

Решихме първо да покорим върха, а след това да се върнем и до граничната постройка, тъй като времето се оказа сравнително хубаво. Слънцето си пробиваше път през облаците, които прелитаха бързо, носени от мощните въздушни течения. Върхът беше близо. Да! Ето го там! Само трябваше да изминем още триста метра. Триста метра, които ни се сториха цяла вечност, докато крачехме между хлъзгавите туфи и прескачахме малките камъни по пътя си.

Помагахме си един на друг, подкрепяхме се догоре и най-накрая покорихме върха. Едва стъпили до пирамидата, мощен импулс премина през нас и нададохме диви възгласи от това, че усилията ни се увенчаха с успех и най-накрая целта беше достигната.
Гледката, която се откри пред нас, бе неописуема. Красота, която всеки планинар разбира индивидуално и копнее да зърне отново и отново. Величието на дивите зъбери, високите върхове и недостъпните проходи. Тръпката от дивото и непокорното. Онова, което не е омерзено от човека и неговите действия. Обръщахме се на всички страни, за да се насладим на панорамната гледка. Любувахме се на гръцките върхове, докато в един момент видяхме отблясъци далече на юг... Слънчев лъч беше озарил нещо в далечината и ние се вцепенихме. Останахме без думи, защото в далечината съзряхме крайбрежието на Бяло море... Да! Ето го там. В далечината. Блестящо. Омагьосващо. Порто Лагос...

И в този момент си спомнихме, че има хора, които смятат, че Бяло море е толкова далече и няма как да се види, макар и от този висок връх. А всъщност доброто време и съдбата ни показаха, че морето е там, далече, но там... Видимо и достижимо. Опиянени от видяното, шарехме с поглед по околните върхове. Прекарахме около два часа на върха, обядвахме, след което решихме да разгледаме и граничната застава.

Пътят ни отведе до изоставената сграда, останала само на стоманени основи и покрив. Всичко друго беше разграбено, както се е случило с всички подобни застави по гръцката граница, след като вече не са били нужни на хората.

Позволихме си да влезем и разгледаме стаите. Надявахме се, че ще открием нещо, което ще можем да споделим със света, да запазим и предадем на поколенията. Уви! Всичко беше разграбено – от паркета, та чак до последната плочка в банята. Възмутени от погрома, но не и обезсърчени, решихме да изследваме и приземния етаж, който явно е бил пригоден за обор на конете и животните. Там също нямаше нищо интересно. Обаче беше много подходящо място за нощуване, защото осигуряваше почти пълна защита от свирепите ветрове, които бушуваха навън.

При всички положения крехката ни палатка едва ли щеше да устои на тежките условия и затова предпочетохме да не рискуваме, а да се подслоним сред четири стени, които щяха да ни защитят. Вътре разчистихме едно подходящо местенце, разпънахме палатката, която най-малкото щеше да ни осигури поне още няколко градуса топлина, и се заехме с подготовката на вечерята. И то не каква да е, а празнична. Нали беше 31 декември и бяхме тук, на това необикновено и диво място, за да отпразнуваме Новата година. Не съм го споменал? Ами ето, това беше нашата малка изненада за вас. Прекарвали ли сте Нова година на по-интересно и запомнящо се място? Не? Заповядайте при нас!

И тъй... времето най-накрая показа темперамента си. Допреди час ни огряваше слънце и ние бяхме доволни от неговата благодат и милост, а сега вече то се беше скрило зад дебел пласт от облаци. Гъста мъгла се разпростираше навсякъде около нас и затрудняваше придвижването ни. Покрай това място често минавали козари и овчари, които пасяли стадата си в Гърция, и често пъти слагали нишани, за да знаят откъде да минат следващия път. С това време нямаше нищо чудно, че дори и местните хора са предпазливи. Спогледахме се. На пръв поглед дърва нямаше, а ако не намерим и в околността, значи се отказвахме от богатата си трапеза, която изискваше термична обработка.

– Бай колега! – каза ми Сашо. – Специално за такива случаи имам радиостанции. Вземи едната. Аз ще отида на север за дърва, а ти на юг и ще си комуникираме, за да не се изгубим. И внимавай! Опасността е реална, понеже мъглата е много гъста и можем да пострадаме.

И наистина. Мъглата край мен свистеше, променяше формата си под напора на вятъра и се мъчеше да скрие всичко около мен. Едва виждах обувките си, та камо ли терена пред себе си. Имаше реална опасност всеки от нас да падне по стръмното и да се пребие в дълбоката пропаст под върха. Затова грабнах радиостанцията и заслизах в гръцка територия да диря дърва. Другарят ми пое в другата посока и през минута обменяхме информация за местонахождението си.

На няколко пъти и двамата се препъвахме и бяхме на път да се претърколим нанякъде, ала съдбата си знае работата. Успяхме да открием няколко клона, донесени отнякъде от могъщите въздушни течения. Всичко беше диво по тези склонове. Дори и храстите имаха бодли и сякаш искаха да се защитят от натрапниците. Изкачването обратно към заставата беше трудно.

Изпитахме огромно облекчение, когато се събрахме горе на завет. Успяхме да разпалим огън, обаче не съобразихме, че сме на затворено място, и се нагълтахме с достатъчно пушек, който няколко дни след това дразнеше белите ни дробове. В крайна сметка криво-ляво приготвихме вечерята си и се нахранихме скрити в палатката.

Времето навън ставаше още по-ужасно. Стъмни се. Вятърът заблъска ожесточено по стените на заставата и нададе страховит вой от единствената избита врата на входа. Часът беше около 21 и само няколко часа ни деляха от посрещането на Новата година. Бяхме се изморили от пътя, та затова решихме да поспим, а десетина минути преди 24 часа да излезем навън и да се почерпим с винце. Речено-сторено. Спане обаче нямаше, поради непрестанните шумове около нас. В главите ни те се превръщаха в стъпки на промъкващ се психопат от селото, дошъл да ни осакати и убие, или на някакви диви зверове, търсещи поредната си жертва.

– Хайде, како Радке, мини вляво – предложих аз в палатката. – Входъте отляво, следователно който и да влезе, първо на теб ще попадне и тебе ще нападне, а ние ще можем да избягаме навън.
– А пък може и тя него да нападне – обади се Сашо. – Те, жените, са такива диви създания. Пускат питомното, а пък гонят дивото. Не мож ги разбра.

Звучен смях за миг ни накара да оставим настрана страховете си.
Десет минути преди полунощ всички бяхме навън и хвърляхме погледи във всички посоки. Мъглата се беше разсеяла, вятърът беше понамалял, сякаш да покаже, че Новата година ще е по-добра от старата. По гръцкото радио говорителят отброяваше последните секунди на тази година и когато стигна 0...... О, каква красота!

Бурни фойерверки от всички селца и градове, докъдето ни стигаше погледът в българско и гръцко. Зелени, червени, жълти... всякакви... Всяко едно място пред нас, откъдето идваше зарята, беше оцветено, красиво и очарователно. В продължение на петнайсетина минути светът сякаш се промени. Забравихме за земните си неволи и тъги. За неприятностите и проблемите си. Забравихме за всичко и просто съзерцавахме!

А когато всичко свърши, все още стояхме със зяпнали усти и се чудехме дали това всъщност не е било сън. Останахме запленени от видяното и се върнахме в палатката в добро настроние, някак си отърсени и пречистени от всичко лошо.
Нов силен порив на вятъра ни върна обратно в реалността като само за секунди бяхме обградени от гъсти облаци мъгла. Сякаш планината си беше дала временна почивка, за да ознаменува началото на годината, но сега вече можеше отново да пусне бесовете си на воля. Нощта отново беше просмукана от страховете ни, а сънят дойде едва след няколко часа.

Сутринта беше особено студена и натежала от мъгли. Оправихме багажа си колкото се може по-бързо, обзети от някакво безпокойство, понеже усещахме, че сме сами на този връх и повече не можем да разчитаме на гостоприемството му. Чувството, което ни бе накарало предишния ден да го покорим, бе отминало безвъзвратно. Копнеехме с цялата си душа да слезем в ниското и да се върнем в близкото селце, защото знаехме, че целта, с която бяхме дошли тук, бе изпълнена и повече нямаше какво да търсим на това място. Едва половин час по-късно вече бяхме поели по обратния път.

Слизайки по склона на планината обратно към цивилизацията, почувствахме рязката смяна в температурите. В селото вече огряваше приятно януарско слънце и набързо свалихме дебелите якета, които вече бяха свършили работата си, предпазвайки ни от студа в по-високите части. Развеселихме се и забърборихме помежду си.

– Шефче? – обърнах се към Алекс. – Ти сега като се върнеш в Смолян,ще се надуеш като пуяк и ще ме отминаваш по улицата като бърз влак на гара Синдел.
– Ха-ха – обади се той. – Ама аз, ако се надуя, ти ще вземеш дастанеш доцент и да напишеш книга. И ще ти викам бай Колега!
– Абе аз доцент няма да стана, понеже съм некадърен и затова ниизгониха с тебе от висшите постове в университета. Така и така сме неудобни и не обичаме да се молим на хората за щяло и нещяло.
– Е-е-е, така сте учените хора. – Сашо отново поде старата песен.–Дано и в туризма да не ни назначат, че ще пропадне набързо и щенастане голяма криза.
– Ти остави тая работа. – Погледнах го изпод вежди. – Той никога нее бил в подем, та как може сега да е в криза.
– Айде, айде. Да вървим, че стана икиндия.

Отправихме се надолу по пътя, развеселени от топлите лъчи на слънцето. Улиците на Горно Къпиново – селото, от което се бяхме качили нагоре към върха преди няколко дни и в което отново се върнахме, отново беше притихнало.

По едно време по-надолу по пътя срещнахме възрастна жена, която най-учтиво ни поздрави и поразпита откъде сме и накъде сме тръгнали. Добрите ù обноски ни направиха впечатление и разговорът потръгна. Жената ни сподели, че е родена в това село и е прекарала в него целия си живот. Спомни си как в края на Втората световна война видяла цял полк германски войници да преминават през селото. Те марширували към границата, по това време оградена с телени мрежи, по които е текъл ток. Самите колове от мрежата все още стоят и напомнят за миналото на това място.

– Била съм много малка – започна бабата – Може би 7-8 годишна,когато една есенна вечер кучетата се разлаяха много силно. Тате тогава още беше жив, Бог да го прости. Вдигна се и отиде да погледне какво става. Аз нали си бях любопитна, излязох пред нас на улицата с майка ми и тогава видях цял полк от маршируващи немски войници. По едно време от колоната към нас се отдели едно войниче, което ни заговори на лош български. Похвали ме, че съм била много хубаво момиченце. Аз тогава бях една такава русичка, със сини очи. Комай ме е объркал с техните деца. Тогава ми даде геврек и се върна при техните. Зарадвах се, защото по това време такива неща при нас нямаше. След около десетина минути селото отново притихна. От войничетата нямаше и помен. Те всички бяха преминали границата и продължаваха към гръцко.

Този разказ ни остави без дъх. Не всеки ден можеш да чуеш такава история, и то от източника. Времето напредваше, затова се сбогувахме с добрата жена и продължихме да слизаме по пътя. Бяхме решили да пренощуваме някъде, за да възстановим силите си и да поразгледаме района около селото. От местни хора научихме, че на около километър оттук имало беседка и удобно място за нощуване. До него стигнахме едва след час, подведени за посоката от няколко случайни минувачи, които взаимно си противоречаха.

Мястото се оказа и доста приятно – с голяма беседка, огнище и широка поляна, на която набързо опънахме палатката. Оттук нататък решихме максимално да си почиваме, тъй като по-тежката част от това пътуване вече бе минала. Прекарахме остатъка от деня в подготовка на вечерята, разговори и безполезно мотаене в околността, докато в един момент не попаднахме на човека, който завинаги ще се запечата в главите ни като „Джеровския психопат”. Или по-скоро той попадна на нас, понеже сновеше нагоре-надолу по селските улици, яздейки катър и нескопосано се опитваше да се задържи на гърба му, видимо доста почерпен. Не стигаше това, ами и размахваше остър нож с дължина нещо средно между мачете и ятаган, който най-вероятно беше изровил от сандъка на дядо си. Замръзнахме. Кой знае на какво беше способен този!

Добре че разполагахме с някакво оръжие, с което евентуално бихме могли да му дадем отпор. Постоянно го виждахме да снове, ръсейки цинизми, мислейки си явно, че е местната милиция. Кулминацията дойде, когато поради невнимание или заради изпитото количествo алкохол той се строполи от катъра и започна да се търкаля по пътя, като спря по средата му. От този момент нататък всеки, който трябваше да премине, го правеше с риск за живота си и беше нагрубяван без причина.

След като дълго време никой не преминаваше оттам, в крайна сметка на човека му писна, прибра ножа си, стана и закуцука нанякъде да върши други бели. В остатъка от деня бяхме спокойни, понеже нямаше други такива ситуации, а след вечеря блажено се отпуснахме в палатката, където ни беше и мястото. Този път сънят ни надви много бързо. До след час.... Когато се появиха няколко от местните младежи, които явно държаха да празнуват при нас, та за тази цел бяха надули някакви сръбски хитове от 90-те и отново използваха бензинов генератор за електричество, бръмченето на който се впиваше във всяка гънка от мозъка ни.

Ситуацията от нощувката край хижата преди няколко дни се повтаряше с пълна сила. И отново след около два часа бензинът свърши, хората се оттеглиха и ни оставиха да се забавляваме, разказвайки си смешни ситуации и случки от това пътуване. Направихме си кратка ретроспекция. Знаехме, че утре всичко приключва и ще се върнем към обичайния си начин на живот. Обикновения. Мудния. Нормалния.

Няколко пъти си припомняхме за всичко преживяно, преекспонирахме разни сцени, за да изглеждат още по-смешни. Решихме, че това няма да е единственото ни пътуване. Тръпката от него беше неповторима. Разбрахме, че не можем да живеем без нея, че ще направим всичко възможно да я търсим отново и отново.

Това пътуване завърши. Да! Но започват много други. На други места, които само чакат да бъдат опознати, изследвани и завоювани. Всички на този свят сме едни големи пътешественици!