Долни Пасарел – минало незабравимо (Втора част)

Изглежда, че метеоролозите бяха познали, защото утринта е доста студена и дъждовна, свивам се по-навътре в спалния чувал и задремвам упоен от звука на падащите капки. Неделя е и няма за къде да бързам, позволявам си да си поспя още няколко часа и едва към 10 подавам предпазливо глава от палатката си. Планинските склонове са мъгливи, дъждът е спрял, ала това е само измамно усещане, защото започва отново след минути.

Няма как, обувам се и тръгвам към реката, за да се разтъпча. Долу в ниското ме пресреща възрастна жена, поздравяваме се и ми предлага да отвори църквата, за да я разгледам. Оказва се, че тя и съпругът й са хората, които поддържат Божия храм и следят за реда на това място и докато мнозина други нехаят, те са тук всеки уикенд, за да посрещат гости.

Църквата „Свети Петър и Павел“ е построена през далечната 1878г., като част от манастирска обител. Двата лъва отпред са рисувани в чест на Съединението на България (1885г.) и са с човешки глави, като до тях със син цвят е изписано на руски „Силен лъв“!

Обстановката вътре е невероятна, основна вина за това имат стенописите над олтара (изписани от образописеца Хр. Илиев през 1878г.) и стените (изписани от Михаил и Христо Благоеви от с.Тресонче, Дебърско през 1880г.).

Видяното вътре ме оставя без дъх, но и същевременно ме натъжава. Вижда се, че и тази църква, както много други е оставена на милостта на времето и въпреки обявяването й за паметник на културата през далечната 1973г., държавата не полага грижи за това национално богатство. Но нека да се върнем малко назад във времето…

Знае се, че манастирът е бил създаден и населен през 15ти век, като по онова време се е радвал на благополучие и просперитет. Най-тежките си времена това място е изживяло през 1853г., когато е било опожарено от турците. Няма останали писмени сведения за това, какво се е случило с монасите или с обителта, но се знае, че през 1863г. бил наново възстановен и заселен. Настъпило почти век благоденствие, монаси идвали и си отивали, молели се за спасение на душата, докато един ден вярата просто отстъпила пред човешката глупост и била погребана под стремежите за социалистическо господство и строителен напредък.

После настъпила 1950г, от най-висше ниво на партийното управление се получило нареждане за строеж на голям язовир, който за нуждите на столицата трябвало да събира над 650млн. м³ вода. Вече били настъпили смутни времена, в които религията не значела нищо, затова на монасите от манастира им било наредено да напуснат обителта и да се разпръснат в каквато посока намерят за добре. В постройките на следващата вечер били настанени работниците на язовира, които ги обитавали докато не приключи строежа.

Преди да си тръгнат някои от тях изневерили на поверието, че в манастир се носят дарове, а не се взимат и си взели по нещо за спомен. След почти 5г. язовирът бил изграден и пуснат в експлоатация, а сградите останали полуразграбени. Нехайството и атеизма спомогнали за разрушаването на това свято място, като до наше време единствено е останал здрав параклисът „Свети Петър и Павел“. На няколко десетки метра, в дъното срещу него, се виждат останките от единствената останала жилищна постройка, която не става за обитаване.

Докато търся с очи нещо интересно в гъсталака, забелязвам поредната човешка низост. На метри от църквата бяха събрани три надгробни камъка, най-вероятно на починали монаси, които някой бе използвал за част на огнище. Срамота!

Остават ми още няколко часа, които прекарвам на поляната обсипана с цветя.

Иска ми се да остана за повече време, но дъждът се усилва и с бодра крачка се отправям обратно към селото, откъдето да се прибера към София. На пътеката след параклиса се спирам изненадан и гледам с любопитство отминаващото влечуго, което явно е събирало последните слънчеви лъчи преди да се отправи към дупката си.

Всяко пътуване започва с една крачка, но след нея следват още много други, докато човек не се измори и не открие спокойно място, където да уседне. Моите пътешествия тепърва започваха!