[Част Трета] Многоликата Странджа – планина на стихии, трудности и много мистерии („Рождество Богородично“ – с. Звездец)

Малко преди изгрев слънце на поляната край импровизирания ми лагер под навеса край параклиса „Рождество Богородично“ се случи нещо необикновено. Предишния ден, докато се опитвах да открия най-подходящото място за нощувка, бях забелязал, че земята в радиус от десетина метра бе надупчена от стотици дупки, в които трудно би се побрал човешки юмрук. Дотогава нямах никаква представа за какво служат и съвсем наивно бях решил, че вероятно са импровизирани вентилационни шахти на къртичини или гнезда на змии, които продължават в непознати за мен посоки под земната повърхност.

Първите звуци, които дойдоха от дупките, приличаха на някакво цвърчене, което постепенно се превърна в истински хор от миши гласчета. Като в синхрон от земните отвори се подадоха десетина миши главички, обърнати във всички посоки, и само след миг на поляната се разигра истинско събрание на полски мишки. По всичко изглеждаше, че бях неволен свидетел на сутрешната физзарядка на цяла колония гризачи. Мишките започнаха да се разхождат авторитетно напред-назад, цвърчаха, изправяха се на задните си крачета, подушвайки въздуха за потенциална опасност откъм небето, след което, успокоени, се шмугваха в някоя дупка, само за да излязат навън след няколко секунди от друга.

Мишето тържество продължи петнайсетина минути, до момента, в който реших да се размърдам в спалния си чувал и да се изправя, протягайки се.

Изглежда ме бяха забелязали — пискливо цвърчене алармира колонията за натрапник и накара обитателите ѝ да потърсят укритие в дупките си. По небето не се виждаше нито едно облаче, което предвещаваше поредния горещ ден в Странджа. Щастливото обстоятелство да се намирам край чешма ми помогна да възстановя запасите си от вода. Закусих набързо, прибрах спалния чувал в раницата си и тръгнах по коларския път на запад.

Следващата ми цел бе място, което бях посещавал няколко пъти, но въпреки това всеки път ме удивляваше — Петрова нива. Имаше обаче малък проблем — оттук до местността нямаше пряк път и имах две възможности: да мина напряко през гората, ориентирайки се по картата и компаса, или да продължа по пътя, който щеше да добави още поне 8 км към отсечката. Избрах второто, главно защото се намирах в погранична зона и не ми се искаше да давам излишни обяснения на гранична полиция, както и да рискувам да срещна някой не толкова доброжелюбен турист без виза.

Обикновено не предприемам дълги пешеходни пътувания през лятото в Странджа, главно заради жегата, която е способна да откаже и най-коравите планинари.

Липсата на водоизточници в този период от годината прави преживяването по-малко приятно, а гледките — не толкова вълшебни. Но за човек, който иска да се потопи в планината, за да я опознае, сезоните не са ограничение. Затова и въпреки трудностите прецених, че съм достатъчно подготвен, за да продължа в горещините и, следвайки плана в главата си, да измина поне половината разстояние от „Тур Странджа“, внасяйки малко разнообразие, като преминавам през по-трудно проходими отсечки.

След няколко километра излязох от укритието на гората и се изправих пред кръстопът с асфалтов път, покрай който сянката от близките дървета беше рехава. Тръгнах наляво и след първия километър попаднах на табелата за „Петрова нива“, което означаваше, че бях поел в правилната посока. Оттук следваха поредица от изкачвания и слизания, остри завои и панорамни гледки към близките хълмове, покрити със смесени гори. Лъчите на слънцето пробиваха през дрехите ми и тениската ми подгизваше от пот. Коланите на раницата се триеха в раменете ми и поради непрекъснатата смяна на денивелацията се принуждавах да я подхващам с две ръце отзад и леко да се прегърбвам, за да намаля триенето върху гърба си.

Чак след час и половина се дотътрих до по-широко място, край което са изградени постройките на Петрова нива.

Петрова нива е историческа местност в Странджа, където през юли 1903 г. се провежда конгрес на тракийските революционери и се взема решение за подкрепа на Илинденското въстание. Въпреки че шансовете за успех са били минимални, въстаниците водят ожесточени боеве в продължение на 26 дни, след което бунтът е потушен с тежки жертви и масово изселване на населението.

По-късно на това място е изграден мемориален комплекс в памет на загиналите, включително монумент (1958 г.) и храм-костница „Св. Петка“. Днес там има музей, посветен на Илинденско-Преображенското въстание. Всяка година през август се провежда национален възпоменателен събор с поклонение и фолклорна програма.

Докато обикалях напред-назад, за да щракна по една снимка на околния пейзаж, към мен с лай се приближиха две средни на ръст черно-бели кучета. Опитах се да ги успокоя, протягайки ръка напред, но те още по-настървено започнаха да обикалят около мен и да показват зъбите си.

– Ааааа-ааа-ааайдеееее! – чу се нечий крясък откъм една от постройките, след което към мен с бърза крачка се приближи мъж в черна униформа. – Бягай оттука!

Той махна с ръка, за да разгони кучетата, докато ме оглеждаше от глава до пети.

– Големи зверове имаш – похвалих кучетата.

– Взеха те за бежанец – извини ги той. – А тука имаме доста.

След което просто се обърна и тръгна обратно към постройката, от която бе излязъл. Верните му кучета подтичваха край него и размахваха опашки. Нямаше какво друго да сторя, затова го последвах. Оказа се, че това е пазачът на местността, който освен това отваря музея за посетителите и извършва всякаква друга работа по поддръжката – косене на ливадата, поливане на дръвчетата, поддръжка на осветителните тела.

Докато обхождах музея, отново завързах разговор с него и се поинтересувах за бежанската обстановка в този край. Отговори ми, че редовно засичали нарушители, които, обезверени, гладни и изтощени, едва се добирали дотук, след което молели за помощ. Работата му била да им даде храна и вода, докато граничарите на смяна не дойдат, за да ги задържат и установят самоличността им.

Зачудих се как издържат толкова време на такъв тежък преход в планината, при положение че аз едва успявах да измина десетина километра в това горещо време.

Пазачът спомена, че бежанците поглъщали някакво растително вещество, което действало като силен наркотик и така успявали да изминат брутално дълги разстояния, без да усещат умора, глад или жажда. Проблемът бил, че когато ги настигнело пълното изтощение, хората просто умирали без шанс да им се помогне заради терена и суровите планински условия. Според него сирийските бежанци били най-изстрадали и действително търсели убежище от войната в родината си, докато афганистанци, тунизийци и мароканци пресичали незаконно границата по икономически причини.

Успях да си почина около два часа на това спокойно място, взех си сбогом с кучетата и отново тръгнах по нажежения асфалт в обратна посока. Предстоеше ми да измина около 5 километра до разклона, от който бях тръгнал сутринта, но този път щях да продължа по пътя към Звездец. Малко след тръгването попаднах на страхотна гледка над меандрите на река Велека. Отпочинах за момент и отново поех напред.

Село Звездец не беше много далеч и до него ме деляха само няколко часа път. През това време размишлявах върху събитията, които са ме довели дотук, и за всички онези моменти, през които съм преминал в търсене на нирвана – онова специфично състояние на духа и тялото, което спохожда човека, когато успее да постигне крехък баланс между мислите и физическите си нужди. Опитвах се да си спомня кога за последно съм се чувствал толкова свободен.

Прехвърлях наум моментите от последната си голяма експедиция, в която прекосих Родопите от край до край, спомнях си срещите с хората, с онези, които времето е надарило с житейска мъдрост и поуки.

Планината сякаш бе прочела мислите ми, защото гледките, които ми предлага, подхранваха свободолюбивия ми дух и сякаш под действието на някакъв живителен етер краката ми забързваха своя ход по износения асфалтов път.

Един последен завой и изкачена височина ме разделяха от Звездец – село, което в комунистическо време е кипяло от живот, а днес населението му наброява не повече от 400 души, голяма част от които роми.

В не чак толкова далечното минало селото е било част от  т.нар. „Триъгълник на смъртта“ – жаргонен термин в Българската народна армия, използван от 60-те до 90-те години на ХХ век. В селото е бил разположен 33-ти мотострелкови полк, а службата там се е считала за изключително тежка заради близостта до турската граница по време на Студената война. Звездец, заедно с Елхово и Грудово (днес Средец), се превръща в символ на трудна казармена служба, ограничени отпуски и висока бойна готовност. В поделението често са изпращани млади офицери и военнослужещи с дисциплинарни провинения. С времето името на района се утвърждава като нарицателно за тежка военна служба в българската армия.

Озовах се на поредния завой преди селото и, респектиран от богатото му военно минало, се надявах да видя нещо интересно, останало от онова време. Уви, останах разочарован – освен изкорубени и почти сринати сгради, принадлежали някога на военните, не открих нищо особено впечатляващо.

Преминаването ми по главната улица към центъра бе съпътствано от множество любопитни погледи. Очевидно никой от и без това малобройните жители на Звездец не очакваше посещение от човек с раница и фотоапарат, тъй като гостите на селото обикновено се придвижват с автомобили.

В центъра ме посрещнаха няколко младежи, които се закачаха помежду си, вдигайки невъобразима олелия, докато наблизо няколко граничари се бяха подпрели на служебния си джип и просто наблюдаваха сцената.

Преди време, докато обмислях маршрута си, бях попаднал на информация за една гранична застава, носеща името „Моряне“.

Оказа се, че дотам ме делят приблизително десетина километра, а малко преди нея имало и село със същото име, което днес е напълно обезлюдено. Къщите обаче все още не били паднали, а самата застава също била в сравнително добро състояние, което допълнително ме амбицира да посетя това място. Въпреки това, с оглед на топлото време и обстановката, не ми се искаше да рискувам и да се отклонявам от предварително начертания път, затова реших да се придържам към него и да се върна тук в по-подходящ момент.

Според картата трябваше да тръгна по стария път за Младежко, което и направих. Излязох на високото, край няколко къщи, в които настъпи оживление. По вратите им се показаха няколко рошави глави, сетне се скриха също толкова дискретно, колкото се бяха появили.

След стотина метра на пътя до мен спря очукано старо „Рено“, в което по някакъв начин се бяха събрали цели осем пътници. Всички впериха очаквателно погледи в мен, а този до шофьора реши да поеме инициативата, сваляйки ръчно прозореца докрай и „прострелвайки“ ме с въпроса:

– Накъде?

– На разходка – отговорих съвсем кратко, държейки фотоапарата пред себе си с надеждата, че събеседникът ми ще приеме думите ми насериозно. Нещо, което очевидно не му се отдаваше.

– Откъде идеш? – поинтересува се той.

Изброих му местата, през които бях минал, и дори му споделих накъде се бях запътил. Отговорът явно му допадна, защото физиономията му придоби по-благ вид, а приятелите му като че ли се успокоиха.

– Аз да те питам, да видя, че говориш български – сякаш се опита да обясни причината за този „щателен“ разпит. – Да не си бежанец…

– Какъв бежанец?! – засмях се. – Виж, че имам раница и фотоапарат. Кой бежанец ще се разхожда така по пътя?

Доводите ми го накараха да се замисли, но така или иначе, след като преминах проверката, се задоволи само да ми каже няколко думи на сбогуване:

– Внимавай! Има бежанци навсякъде… да не те срещнат, че имат ножове…

– И аз имам – показах му мачетето. – Ето…

На шофьора явно не му се стоеше да слуша повече, защото потегли внезапно и ме остави сам край пътя. Загледах се в облака от мръсни газове, който постепенно се разтвори в чистия странджански въздух, въздъхнах и пристегнах раницата си.

Едва бях изминал двеста метра, когато до мен отново спря кола – този път на гранична полиция.

Повечето гранични полицаи дори не напускат автомобилите си, а се задоволяват с няколко кратки въпроса, зададени през прозореца. Този обаче сякаш заемаше по-висока позиция – слезе от джипа и започна щателно да ме разпитва за маршрута ми. Не беше облечен в стандартната граничарска униформа и действаше строго по устав, без място за шеги или закачки. Когато се убеди, че не съм бежанец, ми пожела приятен ден и потегли.

Вървенето в банкета на второкласния път ме изнервяше – най-вече заради възможността отново да срещна хора, на които да давам обяснения или да водя безсмислени разговори – нещо, което винаги съм избягвал, когато е възможно.

Вече беше късен следобед и въпреки че слънцето все още не бе клоняло към залез, усещах, че днешният ми преход е към края си. Уви, в следващия километър не успях да намеря удобно местенце, където необезпокояван да си отпочина и да направя равносметка на изминатото разстояние.

Все пак бях възнаграден за усилията си, защото след последния завой пътят направи уширение към гората, което ми позволи да навляза в нея и да потърся тихо място за бивак. Открих го двайсетина метра навътре и въпреки далечния шум от преминаващи автомобили, ми се стори, че ще получа заслужената си почивка.

МОЖЕТЕ ДА ПРОЧЕТЕТЕ ПРОДЪЛЖЕНИЕТО НА ИСТОРИЯТА ТУК: https://forgottenbulgaria.com/mnogolikata-strandja-part-4/