[Част Шеста] Многоликата Странджа – планина на стихии, трудности и много мистерии (Гората на стихиите – с. Граматиково)

Вече шест дни съм в Странджа и бродя по непознатите ѝ пътеки. Шест дълги дни, изпълнени с безброй препятствия, жега и километри през терен, който е истинско изпитание за духа и тялото.

И въпреки това лишенията и трудностите са ми по вкуса, главно защото след всичко, през което преминавам, се чувствам доста по-силен и целеустремен.

Предишната вечер бях лагерувал под мост, по който през нощта почти нямаше трафик, а на десетина метра от него са плитчините на десния бряг на Велека. Тук, на това място, реката е забавила своя ход и се изкушавам да сваля дрехите си и да се изкъпя в един вир. Водата е прохладна и за миг потрепервам. Първите лъчи на слънцето се подават иззад един дъб, вплел корени от другата страна на реката, и ме погалват приятно.

Внезапно някъде зад мен се чува изсвирване и обръщам глава към посоката на звука. Горе, в края на моста, се вижда олющената врата на някакъв раздрънкан бус, върху който с въжета са приковани няколко каяка. На перилата му са се опрели няколко девойки с руси коси, чиито щедри форми са се налели в оскъдни бански.

Кикотят се и обсъждат нещо помежду си, но заради разстоянието не успявам да доловя и думичка.

Срам не срам, изпълзявам от гьола и тръгвам към палатката си, така както съм по адамово облекло, като гледам да не обръщам внимание на нимфите, заели стратегически позиции на първия ред. Скривам се под моста — на сигурно. Само след малко нечий сърдит мъжки глас изругава силно, след което микробусът потегля в неизвестна посока.

По традиция опаковането на багажа ми в раницата не отнема много време и след приблизително петнайсетина минути съм отново на път.

Това е пътеката, по която съм минавал в обратна посока допреди няколко дни, така че не очаквам изненади. Тук нищо не се е променило и вървенето през гората, под песнопоя на косовете, си е повече от приятно. Обратния път минавам за отрицателно време, главно защото вече го познавам и краката ми сякаш сами бързат по него.

Отминавам отбивката за Качул и Индипасха, без да спирам, когато внезапно погледът ми се заковава върху самотна табела сред дърветата, на която някой е отбелязал посоката за село Граматиково. Според картата, ако продължа по пътя си, щях да пристигна в Кости привечер, а не ми се щеше още да се прибирам. Нещо ме влечеше към онези диви пътеки в планината, които могат да те отведат до някое приказно местенце. Затова именно решавам да удължа прехода си, като вляза в гората и последвам рехавата маркировка по дърветата.

В началото горската пътека е повече от ясна и води право напред, но стотина метра по-нататък внезапно кривва и тръгва измежду дърветата, където маркировката внезапно се губи. Щурам се накратко напред-назад, докато успея да се ориентирам в обстановката, и продължавам към реката, за да я пресека.

Точно на това място обаче няма брод и водите ѝ се блъскат неудържимо в дълбочините между камъните.

Запретвам крачолите на панталона, вдигам раницата над главата си и се осмелявам да направя първите крачки в бушуващата вода. Течението е сравнително слабо, но успява да ме отнесе поне на половин метър при прекосяването до другия бряг, където ми трябва съвсем малко време, за да се подсуша.

Оттук обаче следват по-големите трудности – пред пътя ми се изпречва поле от бодили и коприва, в което няма нито едно дръвче, което да указва пътя ми. Това ме кара да отворя картата и приблизително да определя къде се намирам, за да начертая напълно въображаем маршрут сред растителността.

За щастие, само след петнайсетина минути успявам да зърна остатъците от маркировка, която ми потвърждава, че се движа в правилната посока.

Въпреки това теренът е истинско изпитание – минавам през долини и възвишения, право през гората, гадаейки къде ли ще видя поредното маркирано дърво. Редуват се отсечки с пресечен терен, а задухът от горещия ден е толкова ужасен, че само в рамките на няколко часа ми се налага да сменя вече втора тениска, защото предишната е пропита с пот, от която презрамките на раницата се трият ужасно в раменете ми.

След доста километри, прекарани в изкачване на жестока денивелация и криволичене напред-назад между огромни паднали дървета, най-накрая някакси успявам да се озова на поляната до параклиса „Свети Илия“, където падам на колене, за да благодаря на Бога, че съм успял да достигна до това свещено място.

Позволявам си да поседна за десетина минути на една от многото пейки, разположени в горичката встрани от параклиса, и да се подкрепя с част от запасите си. За щастие съм се запасил с достатъчно вода, така че да не изпитвам жажда. Обедно време е и очите ми се премрежват от маранята, издигаща се над близкия хълм, покрит с рехава горичка.

Внезапно ме наляга страшна умора и, докато се усетя, вече съм полегнал право върху пейката, подпрял морната си глава на края на раницата. Жегата и някакво вътрешно притеснение за предстояща опасност обаче не ми позволяват да се отпусна и да заспя, но все пак почивката ми се отразява благосклонно. Когато отварям очи, обстановката край мен така и не се е променила и въпреки липсата на водоизточник, край който мога да лагерувам, това място ми действа успокояващо.

Правя кратка разходка в горичката и тогава попадам на нещо интересно, което в крайна сметка е характерно за този район – подземен бункер.

Често пъти съм попадал на подобни отбранителни съоръжения, повечето от които са предвидливо разположени в граничните зони. Входът на този бункер е запречен от няколко камъка, но това не ме спира и ловко ги заобикалям, за да мина през разбития вход и да се шмугна в коридорите.

А вътре попадам на широко пространство, в което вероятно някога е имало легла и е била спалнята на граничарите. Встрани от тази „стая“ се вижда характерният за отбранителните бункери отвор, където е било картечното гнездо.

Тук долу е прохладно, мирише на мухъл, а в единия ъгъл дори откривам заспал прилеп, който обаче ме усеща и с бързо пърхане на крилете се шмугва през вратата, следвайки течението. Това се оказва и последното ми преживяване на това място, защото побързвам да продължа по начертания си маршрут.

От върха поемам надолу през гората, следвайки табелата за село Граматиково, но бързо губя ориентация в горолома. Хаосът от паднали на всички страни дървета е пълен и не успявам да се ориентирам за посоката. Ако досега съм разчитал на някаква маркировка, то вече нямам този лукс и мислено чертая пътя си през гората.

За късмет оттук все още имам видимост и далеч пред мен, кацнало на един хълм, се вижда Граматиково, което ми служи като отправна посока.

Теренът надолу е доста труден, а липсата на каквато и да е пътека, в съчетание с безбройните паднали препятствия, ме забавят. Изпускам си нервите и няколко попържни отлитат в жегата към селото. Ако трябва да съм честен, това не е първата трудна ситуация, в която попадам, затова и въпреки моментното ми лошо настроение успявам да се събера и мобилизирам, препъвайки се в черните корени на дъбовете. Час по-късно вече съм се добрал до долина, в която тече бистра рекичка.

Тук, долу, имам чувството, че съм попаднал във вакуум. Няма ги задължителните птичи песни, пукането на клонките или песента на цикадите. Навсякъде цари безметежна тишина.

Обзет от спокойствие, следвам рекичката, в която за първи път виждам толкова много червени камъни, които леко са оцветили водата в магента. Потапям ръката си в хладната вода и я отривам в челото и във врата, за да прогоня гадната жега.

Иска ми се да се цопна за малко, въпреки плиткия поток — вероятно само ще успея леко да си потопя краката. Но нещо привлича вниманието ми — частичен отпечатък в калта до брега на рекичката, който ме кара притеснено да се огледам във всички посоки. Известно е, че в Странджа няма мечки, но тук основните хищници са вълците, лисиците и чакалите. Следата пред мен бе достатъчно голяма, за да не принадлежи на малко животно — от онова, от което може да се очаква абсолютно всичко: вълк-единак.

Вътрешно ме обзема притеснение, което на мига измества евентуалните опасения от среща с въоръжени и обезверени бежанци, чакащи в гъсталака, и посягам към мачетето.

Секундите се нижат бавно, докато се опитвам да го измъкна от коланите на раницата си, в които се е заплело. На два хвърлея място от мен нещо прошумолява и с тежки стъпки започва да обикаля между разхвърляните от горолома във всички посоки дървета. Напрежението се засилва и единственото, което ми хрумва, е поне да заема стратегическа позиция — да изляза от долчинката на реката и да се прехвърля върху едно гористо възвишение, от което поне мога да имам видимост към околността.

Изминават още няколко минути, в които шумоленето бива съпроводено с тихо, едва забележимо ръмжене. Опасенията ми, че съм кръстосал пътища с такъв противник, в този момент се засилват неимоверно. Сетивата ми се изострят, кокалчетата на ръката, с която стискам мачетето, побеляват, но все още мога да го държа вдигнато нависоко, готов да нанеса сечащ удар в случай на нападение.

Играта на котка и мишка трае още няколко минути, след което настава пълна тишина, която единствено промъкващият се измежду листата на дървесните гиганти вятър си позволява да наруши. Вероятно ми се е разминало, въпреки че все още не смея да се успокоя и да сваля гарда.

Решението ми да направя една обиколка по билото вероятно е правилно, защото не успявам да видя нищо заплашително.

Обикновено след такива близки срещи сядам на някое сигурно място и се черпя със запасите си от вода – най-вече за да прогоня лудостта на трескавия ум, която обзема всеки, попаднал в напрегната ситуация, и за да помогна на тялото си да възвърне обичайната си жизненост и спокойствие. Този път обаче решавам да напусна периметъра.

Предполагаемата маркировка по пътеката все още никаква я няма, но напредвам в права линия, която според картата ми трябва да ме отведе до широка поляна. Преходът в пресечената местност ми отнема около два часа, но не толкова заради изминатото разстояние, а поради падналите дървета и голямата денивелация, която трябва да превъзмогна направо през гората.

Някой горе явно ме обича, защото най-накрая излизам на широк коларски път, който обаче не е от най-лесните и по него ми се налага да прекосявам нова отсечка, почти пълзейки нагоре към върха на поредното било.

Широката поляна, до която би трябвало да стигна, най-накрая се появява, но за мой ужас е осеяна с ниски бодили, чиито малки трънчета се забиват в петите и в пръстите, показали се от сандалите ми, което ми създава известен дискомфорт. Сърдечно благодаря на късмета си с поредица от благословии, но все пак продължавам напряко, с намерението първо да стискам зъби, а после да ближа рани.

Около петдесет минути по-късно пред мен блесва път като слънце, в чийто край, в далечината, се виждат и първите къщи на село Граматиково.

Вървенето по равния селски път не е никак трудно, но изминатото разстояние си казва своето и на два-три пъти се усещам, че присядам под сянката на самотни дървета, имали неблагоразумието да пуснат корени в тази не чак толкова облагородена земя.

До цивилизацията ме дели около километър, от които последните стотина метра са с изкачване, заради което се напъвам като за последно. Обедно време е и слънцето напича ужасно, което обяснява защо на центъра цари пълно мъртвило.

Сядам на сянка под един шадраван до чешмата, за да отпочина. Оттук до Кости разстоянието не е особено голямо и вероятно щях да го измина само за ден, но сега ми се искаше да се подкрепя, затова влизам в близкия магазин и се черпя със солидно количество сладки и тунквани вафли.

Следва задължителната дрямка, която обаче не продължава дълго, защото в близост до мен се настанява млад мъж, ненавършил още трийсет, който ме заговаря от любопитство. Споделям му за пътуването си из дебрите на Странджа и от дума на дума той признава, че е военен, командирован да помага на граничните полицаи в района заради многото мигранти, които нелегално се прехвърлят през граничната мрежа и навлизат в страната ни.

Разказвам му за случките си с ромите малко преди Граничар и по изражението му съдя, че очевидно е наясно със ситуацията.

Малко с недомлъвки признава, че ромите са стимулирани да претърсват околността за бежанци, като в отплата получавали парична награда, но не можел да разкаже повече. По думите му разбирам, че бежанската вълна се пренасяла към Средец, където ежедневно хващали десетки души от Близкия изток и Африка.

Разказа ми и една любопитна история от практиката си — как преди време, заедно с граничния отряд, в който бил, хванали няколко човека, които върнали обратно през границата в Турция. За да ги възпрепятстват да се връщат, им конфискували вещите. След една седмица, при нов обход, заловили пак същите хора, като този път им конфискували и вещите, и парите. За тяхна изненада, след месец попаднали отново на тях, но този път освен вещите и парите им съблекли дрехите и ги понабили — като своеобразен „стимул“ да не припарват повече по тези места. Какво е станало по-нататък не се знае, защото младият военен бил преместен в друг отряд, който обикалял по различен маршрут.

От всичко, което научих, ми става ясно, че въпреки пълното информационно затъмнение у нас, голям брой бежанци преминават нелегално ежедневно през страната, което изостря вниманието на властите и поради тази причина в Странджа е пълно с гранични патрули.

Напоследък се възприела и тактиката огромни пространства да се обследват с дронове, които прелитат и локализират броя на преминаващите. Освен това разполагат и с нощен режим, който засича обекти, излъчващи топлина.

Разделяме се с новия ми приятел поживо-поздраво и тръгвам по маркираната табела за село Кости, която ми посочва един краен селски път, по който изминавам приблизително километър. Тогава, измежду дъсчените, паянтови хамбари, зървам голям, зяпнал камък, върху който е изписано нещо много интересно — „ПАРК ДЕСЕТИ КОНГРЕС НА БКП“.

Оттук, между колибите, следва тревясала пътечка, която се спуска в ниското и изминава петдесетина метра, преди да се разклони. Вдясно тръгва вече по равното, за да спре пред малък параклис, а вляво продължава да се спуска в гората и се губи иззад завоя.

Стигат ми толкова напъни за днес.

Криввам вдясно и стигам до малката постройка, която изглежда така, сякаш съвсем скоро може и да рухне. Във вътрешността ѝ е също толкова уютно, колкото изглежда и на външен вид, но въпреки това се замислям дали да не пренощувам на сигурно. Все пак предпочитам да разпъна бивака си на прохлада пред него, като при буря или непосредствена опасност все пак бих могъл да се приютя вътре.

Мястото пред параклисчето е чудесно равно, а близостта на гората ми гарантира прохлада и дебела сянка, през която едва прозират няколко по-парливи слънчеви лъча. Въпреки това в ранния следобед градусите са малко под 40 и водните ми запаси са на привършване. От опит знам, че някъде по-надолу, в гънките на планината, трябва да има поточе, от което с удоволствие бих налял студена водица.

Връщам се до разклона и започвам слизането си с равномерни стъпки, за да убия инерцията.

Всъщност пътеката свършва право в гората, но встрани от нея има дървено мостче, по което минавам без проблем, за да се озова пред покрит с мъх камък, от който излизат десет чучура. Самата чешма с десетте чучура е изградена на мястото на аязмото „Св. св. Константин и Елена“, по случай Десетия конгрес на БКП.

Цяло чудо е, че по това време на годината от тях все още излиза вода, която опитомявам в едно пластмасово шише. Следват задължителната баня преди нощувка и оглед на обстановката. Водата от чучурите се стича право в дерето встрани, по което при дъждове несъмнено се спуска едно от многобройните поточета, захранващи Велека.

Мястото, на което съм попаднал, е наистина вълшебно, най-вече защото въпреки проправената пътека си остава истински диво. Мислите ми се въртят около предстоящото ми утрешно пътуване и евентуалните препятствия, през които ще премина, главно защото Странджа не разкрива лесно тайните си.

Усмихвам се и поемам нагоре по склона.
А утре предстои…

ВИЖТЕ ПРОДЪЛЖЕНИЕТО ТУК:

https://forgottenbulgaria.com/mnogolikata-strandja-part-7/