Феноменът Царичина – Цялата история (Част Втора)

НАЧАЛОТО

Шести декември 1990 година. Изкопните работи започнахме на онова място, на което най-напред спряхме по време на рекогносцировката. Работата се водеше под кодовото название „Кабел“. Легендата беше удачно избрана, тъй като тук минават комуникации за намиращото се на няколко километра войсково поделение. Поводът да започнем копаенето на това място беше, че има прекъснат телефонен кабел, но това стана истина, понеже ние „успяхме“ да прекъснем един от кабелите съвсем случайно. Наложи се по-късно началникът на щаба на Свързочните войски в Българската армия полк. Зикулов да идва тук за отстраняване на повредата. И така багерът работеше с пълна мощност. До 16 часа бяхме направили изкоп с дълбина 14-15 метра и дълбочина около 2,5 метра. Полученият резултат с нищо не подсказваше, че може да се очаква нещо забележително. Затова решихме да спрем работата и да се консултираме с екстрасенсите – Марина Наплатанова, Димитър Сираков и Дора Синева-Петрова. Тримата бяха на обекта, а Ели Логинова – в Генералния щаб. От разговора, проведен с тях, се стигна до извода, че мястото за копане не е тук, а на около 100 метра в източна посока, точно там, където се подхлъзна и падна Димитър Сираков. То се оказа на няколко метра от трафопоста – там където се събират и пресичат четири пътя, преди да излязат на асфалтовото шосе. Още един въпрос – случайно ли е това? Като се има предвид, че то се нарича „Разкръстке“. може би и това е случайност, но не станаха ли много случайностите и всичките насочени около това място? И на този въпрос отговор ще търсим по-късно или казано иначе, в хода на експедицията.

Преустановихме работата и се отправихме към Министерството на отбраната. Проведено беше първото заседание при генерал-полковник Минчев след започване на разкопките. Докладвахме му какво беше станало. Естествено не бяхме похвалени, но връщане назад нямаше. Началото бе поставено. Този ден ние разбрахме, че сме подвластни на някого, че някой ни ръководи, някой ни направлява. Това ръководство се осъществяваше чрез екстрасенсите, двама от които (Марина Наплатанова и Ели Логинова) са и контактьори. На същото това съвещание Ели Логинова нарисува и рисунката, дадена по-долу. И днес не мога (а и едва ли някой би могъл) да разбера какво ни казва тя. Текстът, съпровождащ рисунката, гласи:

„Това е игра на шахмат. Това е опасна игра на шах, от която можете да излезете с мат. И така, последният ход е най-важен. Това е вашият ход. Това е мястото и обозначението на копаенето и откриването. Това ще е спасението на Велика България. Това ще спаси вашата страна от гибел, от обречеността на разпадането, от нейната кристална чупливост. Тя ще стане стоманено здрава, силна и могъща, както преди 1350 години.“ 

Ще повторя. С тази рисунка, направена на 6 декември 1990 година, ние тръгнахме към голямата цел. Подчертавам това, защото тази вечер за пръв път чух, че България съществува отпреди повече от 1350 години. Моите уважения към Божидар Димитров. зам.директор на Националния исторически му-зей, но аз не съм чел статиите му по този въпрос и не знам, кога те са били публикувани. В този смисъл упреците му към нас са неоснователни. Аз и досега не знам той кога и къде е публикувал статии по този въпрос.

И рисунката, и текстът са символ на нещо. Какво е то? Какво иска да ни се каже с това? Внимателното вглеждане в третия правоъгълник задържа погледа с цифрата 4. Непосредствено след нея има знак, който се тълкува различно. Може да се каже, че това е царска корона, но може и двата знака да се изтълкуват като 4 м (4 метра). Тълкуванията са много, но най-добре е да се направят от специалисти графолози, художници, филолози. Обвързването на текста с 1350-годишнината на България и символиката, изобразяваща корона, може да говори и за началото на новата българска държава (Четвъртото Българско царство), но и за това трябва да си кажат думата специалистите. Във всеки случай тук няма нищо случайно. Всичко е пресметнато, целенасочено и безпогрешно направлявано.
Същността на това явление на нас и сега не ни е позната, но така се започна…

На 7 декември започнахме работата на новото място. Естествено взехме мерки да зарием изкопа, направен предишния ден, за да не прекъсваме движението на местните хора. На новото място също не ни провървя. Багерът беше направил неголям изкоп на около метър дълбочина. Тогава бяхме спрени от Генералния щаб.

„От десния ъгъл на триъгълника измерете два метра вдясно и там започнете изкопа.“

Така гласеше командата, получена от кабинета на генерал-полковник Минчев. Там беше останала Ели Логинова. Управлението ни фактически се осъществяваше дистанционно. (Ето един повод за изследване във военей аспект. По-нататък ще се появят още.) Намиращите се на обекта екстрасенси Марина Наплатанова, Димитър Сираков и Дора Синева-Петрова потвърдиха тази информация. За нас и сега е неясен механизмът на приемането и предаването й, но това потвърждаване отново ни увери, че се намираме под влияние на нещо непознато, нещо „неземно“, нещо невидимо, но Нещо, което властваше над нас и ни заставяше да работим без уговорки. Нещо повече, то като че ли надделяваше над нас в борбата ни със собственото ни съзнание. Разбира се, не трябва да забравяме, че нас ни водеше и любопитството. Онова любопитство, което те кара непрекъснато да търсиш, да се надяваш, да вярваш. И още този ден се появи нещо интересно, което не знам по какви причини подминахме без необходимото внимание. На дълбочина около два метра се появи материя с интересна цветова гама. Земната маса беше украсена с бял, жълт, вишневочервен, сив и кафяв цвят. Впрочем част от тези цветове личат и сега на входа. Личат и отделни каменни редове. Друга част на която се очертават ясно и отделни фигури, сме закрили с облицовката на стените, за да предотвратим срутване и евентуално запушване на входа на тунела. За всичко това близо две години по-късно учените щяха да кажат, че са обикновени тектонични образувания. Аз и сега се съмнявам в истинността на изказаните от тях мисли, защото макар и не специалист, вярвам повече на очите си, отколкото на изречените думи, па казани те и от професори и академици. Моето мнение е, че те (учените) не „видяха“ или не пожелаха да видят това творение и набързо решиха съдбата му, като ни обвиниха в идиотизъм, шарлатанство, плагиатство и какво ли още не и настояха да се консервира обектът в Царичина.

Но за това по-късно. Сега да се върнем отново към работата ни през втория ден. Още тогава разбрахме, че сме попаднали на нещо интересно, на нещо много важно, на нещо което тепърва ще разказва за себе си, а може би и за нас. Повече от два, два и половина метра дълбочина с багера не можеше да се работи. Не че беше малка стрелата и кофата му. Просто той блокираше. Ние не можехме в този момент да си обясним причината за това. Не можем и сега. Като обикновени хора естествено търсихме причината в техническата неизправност на машината. Опитахме се да си обясним блокирането с повреда в хидравликата на стрелата, но багерът беше съвсем нов. Освен това не се забелязваше никаква оттечка на маслото. Екстрасенсите пък казваха, че „онези отгоре“ блокирали работата на багера, за да не наруши нещо. И тук не мога да отмина един факт, който направи дълбоко впечатление на всички, които го наблюдаваха тогава и които си го спомнят сега: поведението на багериста. Иначе стабилен физически, добре сложен и много общителен, този човек правеше невероятни гримаси и кривеше лицето и тялото си през цялото време, докато оперираше с лостовете за управление на багера. Имах чувството, че е подложен на въздействието на електрически ток. След приключване на работата поведението му беше напълно нормално. А ние и до сега не можем да си обясним причината за това. И едното, и другото могат да се причислят към хипотезата за наличието на някакъв знак, пътеводител или ориентир за нас в бъдещата ни работа. Тази хипотеза, разбира се, има две страни. Едната е нашето упорство да експлоатираме машината докрай, без да се интересуваме какво ще стане, независимо от това, че тя „отказва“ да работи. Настойчивостта и неразбирането ни принуждават „онези отгоре“ да въздействат на багериста. Тогава, щем не щем, ще спрем. А как иначе? Та кой ще си позволи извънредно произшествие още на втория ден и то при изпълне¬нието на непланирана задача и неподкрепена с никакъв документ, осигуряващ ни юридическа защита. „Нещото“ все пак ни застави да се откажем от услугите на машината. От този момент нататък щяхме да продължим да работим на ръка.

В края на работния ден отново заминахме при генерал Минчев. Началникът на Генералния щаб ни прие за второто заседание при него. Почерпи ни с кафе и топъл чай, които ни дойдоха добре, защото на Царичина, освен че е студено, е и ветровито. На това съвещание възникна противоречие, което никой от нас не очакваше. Завърза се спор между „Кики“ („човекът“ на Наплатанова) и „Роро“ („човекът“ на Логинова) под чие ръководство да работим. Понеже и едните, и другите твърдяха, че след разкопките ще намерим послание към човечеството, с разрешение на генерал Минчев предложих на двете страни да кажат съдържанието на това послание и ако то бъде еднакво, ще продължим да работим съвместно. Тук се намеси професор Наплатанов, който отказа подобно взаимодействие. Или те ще ръководят, или ще работим без тях. Логинова предложи да се работи съвместно в общата задача. Марина Наплатанова не издържа и се разплака. Тогава баща й заяви категорично, че те се оттеглят от участието си в операцията. И така, първите двама се отказаха, не зная дали за добро или за зло. Не можахме и да разберем в този момент. Та операцията едва започваше. Никой от нас не предполагаше тогава, че след двегодишен труд под земята, върху главите ни ще се изсипе толкова кал – колкото върху нас не падна за две години подземна работа! Но явно всичко това е трябвало да се случи, а ние да го преживеем.

Същата вечер генерал Минчев назначи генерал Динев за ръководител на експедицията. На мен беше възложено още в самото начало да пиша всичко. И аз започнах записките си на седми декември. В интерес на истината трябва да кажа, че много, много се чудих какво заглавие да поставя. Готвех се да напиша протокол за всичко, което намерим и ако има нещо за запечатване, да го запечатам с печата на генерал Минчев. И така в размисъл химикалката сякаш сама започна да пише:

„Операция „Слънчев лъч“ или как бе открит пантеонът на човешкото начало на Земята“.

Да. Това е заглавието, което изписах на 7 декември 1990 година. Действително такова име беше сложено на операцията. Но аз и сега се питам откъде дойде продължението на това заглавие в главата ми? Откъде можех да зная тогава, че по-късно в информациите, които получава Елисавета Логинова, най-упорито ще се говори, че ние търсим на това място първия вселенски човешки индивид? Не можех тогава, не мога и сега да си обясня това, но заглавието си остана такова и след него се подредиха повече от две хиляди страници.

ПЪРВИ ЕТАП

Условно операция „Слънчев лъч“ може да се раздели на няколко етапа с различна продължителност. Първият етап започва на 6 декември 1990 година и продължава до месец март 1991 година. През този етап екипът работи в пълен състав (този, в който продължихме без Наплатанови) и под ръководството на „Роро“. Откровено казано това беше етап на емоциите. Ние работехме ентусиазирано и вдъхновено, с пълно изразходване на силите, без да осмисляме каквото и да било. Всичко приемахме чистосърдечно и не си правехме труда да анализираме нищо от онова, което получавахме като текстова информация. Това беше потвърдено и от „Сорел“, заменила на 1 март 1991 г. „Роро“.

На осми декември изкопните работи продължиха ръчно. Увлечени от инерцията на първоначалната информация, че ще приключим за три дни, ние просто работехме само физически, без да се замисляме особено. Е, от време на време разсъждавахме и рисувахме по снега как би изглеждала вратата и как ще се отвори, за да стигнем до съкровището. Допускам, че всеки от нас си я е представял като обикновена врата. Каква е тя, така и не можахме да разберем. Не си спомням дори, кой пръв заговори за врата и за някакво отваряне. Но си спомням, как от Генералния щаб ни упрекваха, че сме на самия отвор и какво още се мотаем, та не отваряме и не влизаме вътре. И ние, разбира се, работехме. Разделихме се на групи и въртяхме кирките, без да прекъсваме. Колкото по-надълбоко слизахме, толкова повече отворът се стесняваше. Материята, която обработвахме, беше изключително здрава. По-късно щяхме да разберем, че оставена на външно въздействие, тя омеква и става като тесто. Но тогава и началникът на щаба на Инженерни войски полк.Борис Димитров не можа да определи характера на този материал. В същото положение близо две години по-късно щяха да се окажат и нашите учени-археолози и геолози. Не оспорвам компетентността нито на полковника, нито на професорите и доцентите, но в тази ситуация и те бяха слепи. Съдба ли е, или „онези отгоре” се намесваха – не зная, но нито полк. Димитров, нито специалистите можаха да видят това, което ние или поне част от нас виждахме, а виждаме и сега. Аз и днес не мога да възприема твърдението на полковник Димитров, че било монолитна маса, която не се поддава на обработка, след като виждах различните цветове и редове на строежа, И всичко това се вижда и сега. По същите причини оспорвам и твърденията на учените, че било обикновено природно явление. Колкото и да е богата природната даденост на Земята и колкото и да е силна природата, тя не би могла да сътвори това нещо. По мое скромно убеждение тук личи почеркът на Създателя. Само той (може би чрез нас) ще разкаже кога, как и защо е сътворено всичко това и защо именно тук, а не в пределите на Андите, Кордилерите или Тибет. Със или без тези разсъждения работата вървеше. Чупеха се дръжки на кирки и лопати. Хвърчаха искри, и то именно от тази материя. По някое време стигнахме до идеално оформен правоъгълен камък, който беше наречен „ЧИП“. „Пазете „ЧИПА“!“ – бяха думите на Сираков и Дора Петрова. И ние го запазихме. Той стои на мястото си и днес. Според мен се оказа и водещ камък. По-късно вляво от нас се появи и светлокафяв камък. В един миг, когато се канех да го разбия с варията (голям железен чук), при мен дойде Дора. Тя го обхвана с две ръце и изведнъж подскочи като ужилена.

– Но този камък се клати! – учуди се тя.
– Ами, клати се! – отвърнах аз. – Бабината ти! Сега ще го бухна с чука и ще видиш колко се клати.
– Не! Не удряй! Пазете „флинта“! – извика Дора.

Послушах я и не разруших този камък. Той наистина ни беше полезен по-късно. Точно под него започна големият тунел. Според описанията в енциклопедията „флинт“ значи „кремък“ или „оптически камък“. За здравината съм съгласен, защото не само той, а и всички, които обработвахме по протежението на тунела, буквално стопяваха стоманените шила на
къртачите. А за другото значение – „оптически камък“ могат да кажат повече екстрасенсите, защото те оперираха с него и ни насочваха къде и как да копаем. Тези дейности са отразени в „Записки по операцията“. За съжаление аз не мога да извикам всичко в паметта си, нито пък да обясня по какъв начин действаха Митко Сираков, Дора, а по-късно и Ели. Това си е нещо дадено на тях и само те могат да го обяснят.

Нека не забравяме, че тогава зимата беше в правата си и властваше не само наоколо, но и навсякъде. Това обстоятелство наложи незабавно да помислим за покрив, за да можем да работим по-спокойно и на сухо. Изпълнението на тази задача бе възложено на офицера от Инженерни войски полк. Христо Йотов. Със своите хора той криво-ляво скалъпи един покрив, опасан със зебло и полистирол. Вярно, паянтова работа, но на първо време ни служеше добре. Все пак бяхме на сухо. Много по-късно ние го укрепихме, обшихме го с ламарина и я боядисахме с тъмнозелена боя. Вече се чувствахме значително по-уютно. И това, разбира се, си го правехме ние, както и всички последвали укрепления. Но тогава никой не предполагаше, че всички тези неща ще ни трябват. Просто всички вярвахме, че за три дена ще свършим работата. Дори и тогава, когато бяхме упрекнати, че се мотаем и все още не отваряме вратата. Ние очаквахме всеки момент да намерим отвора и да влезем в някакво помещение. Уви! Това не се случи. Разочаровани, попитахме още колко трябва да копаем, за да стигнем до отвора. „Тридесет сантиметра“ – беше отговорът. Само че много трудно се постига дълбочина от тридесет сантиметра, когато разбиваш скална маса, и то на площ от един квадратен метър. Същия ден преживяхме един много сериозен психологически момент, беше ни посочено кой какво ще прави. Генерал Динев, Дора и Димитър Сираков щяха да отварят вратата. За целта трябваше да бъдат облечени със защитно облекло, противогази и ръкавици. В същите одежди бях и аз. Направихме и няколко „сухи“ тренировки. Под моя команда тримата влязоха под покрива, след тях фотографът, за да заснеме този момент, и накрая аз, за да опиша събитието.

Дотогава бяхме разработили следните мероприятия, които да се извършат преди, в хода на отварянето и след него, както и отговорниците.
1. Обличане на един дегазатор  от старши лейтенант Григоров.
2. Дезинфекциране на капака в продължение на три минути (приблизително четири л/кв.м. разтвор) – старши лейтенант Григоров.
3. Активизиране на разтворите и проверка на работоспособността на ДК – подполковник Юруков и майор Балев.
а. Монохлорамин.
б. Дихлоретан.
4. Подготовка на завеса за затваряне на люка (входа) след отварянето му и впръскване на дезинфекцираш разтвор – майор Балев.
5. Проверка на дегазационните комплекти съгласно утвърдената и отработена схема.
6. Обличане на костюмите в готовност за отваряне.
7. Подготовка и последна проверка на изолиращите противогази.
8. Проверка от лекаря на здравословното състояние на екипа.
9. Изтегляне на охраната, личния състав и техниката от района на безопасно място.
10. Определяне посоката на вятъра в приземния слой..
11. Оставяне от екипа на цигари, запалки, кибрити и други запалителни предмети.
12. Привеждане в бойно положение на леките защитни облекла и изолиращите противогази и напръскване с дезинфекциращ разтвор завесата за закриване на отвора.
13.   Подаване на команда за строяване и подхождане към обекта. Дегазаторите вземат и завесата.
14. Заемане неустановените места до отвора.
15. Фотографиране на екипа на изходно положение.
16.  Изтегляне на фотографа.
17. Подаване на команда за провеждане на операция „Слънчев лъч“, след като майор Балев докладва, че районът е отцепен, охраната е снета и личният състав е изтеглен на безопасно разстояние.
18. Изпълнение на командата. Дора проследява слънчевия лъч.
19. С началото на отварянето следва подаване на газов поток от монохлорамин и дихлоретан през образувалия се отвор – три минути. По-нататък следва впръскване само на монохлорамин – 10 мин.
20.  Поставяне на завесата на отвора от дегазатора, работещ с дихлоретан.
21. Оттегляне на екипа в района на трафопоста (химическата палатка). Обработка на главите и ръцете на дегазаторите и Дора.
22. Снемане на противогазите от Дора, генерал Динев и полк. Кънев.
23.  Изчакване 10 минути за спадане нивото на дегазиращата смес.
24.  Дегазаторите обработват отвора с разтвор на дихлорамин-Б повторно.
25. Отново се покрива отворът (люкът) с напоената с дегазиращ разтвор завеса.
26.  Дегазаторът се изтегля в района на трафопоста.
27. Изчакват се 30 минути за дезинфекция и 15 минути след повторното впръскване на дегазиращия разтвор се снема завесата от отвора.
28.  Подготовка за влизане на екипа химици и Дора. Ред за влизане:
– химик-дегазатор №1;
– Дора по „слънчевия лъч“;
– ген.Динев с осветителна лампа, а Дора с джобно фенерче;
– химик-дегазатор №2.
29. Пускане на агрегата за подаване на осветление и включване на подвижната лампа. Проверка за наличие на отровни газове със съответните индикатори.
30. Привеждане на средствата за защита в бойно положение. Всички са с изолиращи противогази.
31. Завързване на кабел с лампа към пояса на генерал Динев. Вземане на джобните фенерчета.
32.  Напръсквано на костюмите с монохлорамин.
33. Построяване на екипа и потегляне. През това време се подготвя ново количество дегазиращ разтвор, който се поставя до входа за дегазиране на ходилата на костюмите преди влизане в отвора.
34.  Дегазиране на проходите.
35.  Контролиране на времето за престой в проходите (не повече от 60 мин.).
36.  Излизане от проходите и обработка на ходилата на изхода.
37.  Построяване на екипа на площадката за събличане на защитните облекла. Изчаква се 1 час за дезинфекция на обекта.
38. Обработка на екипа от разчет, подготвен от майор Балев. Напръсквано с монохлорамин на облеклото.
39. Събличане на защитните костюми с помощта на човек, облечен в средства за противохимическа защита.
40. Събиране на средствата за противохимическа защита в чувал и подготовката им за унищожаване.
41.  Изнасяне на чувала с тези средства до предварително подготвена яма, заливането му с дезинфекциращ разтвор и бензин и изгарянето му.
42.  Подготовка на екипа за повторно влизане в обекта.
43. По-нататък процедурата се повтаря, действа съгласно обстановката, указанията и решенията.

След изпълнението на всичките тези отвор не зейна. Поне такъв, какъвто очаквахме ние. Ситуацията о стана непроменена. Психологическото напрежение обаче беше много голямо. Не се разбра дори и движението на слънчевия лъч. Майор Серафимов твърдеше по-късно, че е видял спускането на лъча. Дори го нарисува. Той (според Серафимов) имал формата на въртящ се конус с върха към входа и се различавали всички цветове на дъгата. В момента на провеждането на този експеримент слънцето трябваше да се намира в своя зенит. Възможност за пряко наблюдение обаче нямаше, тъй като небето бе покрито с плътни тъмносиви облаци.

В часа (доколкото си спомням, беше казано от 14 до 15 часа) определен за това събитие, облаците в посоката на слънцестоенето се разсеяха и зимното слънце ни заля с ослепителна светлина. Именно в този момент намиращите се във входа е трябвало да проследят движението на лъча. Дали това е станало или не, аз не мога да кажа, тъй като трябваше да стоя във фургона и да контролирам личния състав. Все ми се струва, че сме изпуснали нещо много важно, нещо, което беше проведено с нас само този ден и само в този час. Пропуснали сме да открием и фиксираме каменната оптическа система, посредством която ни е бил показан входът на обекта или в най-лошия случай посоката, в която трябва да го търсим. Защо мисля така? Защото такива са значенията на понятията „флинт“ и „ЧИП“. За какво друго биха се използвали тези камъни и защо изрично ни беше посочено да ги съхраним?!!

Не зная как и защо, но все ми се струва, че именно по този начин ни е било показано как да стигнем до входа. Съдя за това поради факта, че когато се извършваше тази манипулация, Дора често казваше:

– Гледайте лявото око на главата на птицата. Оттам ще се отклони лъчът, но ние трябва да го проследим по огледалния способ.

Значи лявото око на птицата за нас фактически ще бъде дясно (гледайки го в огледалото). И тук ние сме пропуснали този велик момент да открием оптическата (каменна) система, а оттам и вярната посока на входа. Защото поне според мен именно такова е предназначението на слънчевия лъч. Жалко, много жалко, но никой от нас не е предполагал толкова универсално означение. Възможно е да има и резервен вариант, но сега вече няма кой да ни го каже, тъй като обектът е затворен. Вероятно е и друго. Просто „фениксите“ да са надценили нашите възможности и по-късно, когато всеки от нас трябваше  да каже личното си мнение накъде да продължим, пак да са ни помогнали (чрез Ели, защото тръгнахме в тази посока, която избраха те с генерал Динев). Има и друга вероятност. Отчитайки обществено-политическата обстановка в страната и света, както и нашата недоразвитост, Те да са ни оставили да копаем, докато не дойдат по-благоприятни времена. Вариантите са много, но кой от тях е верен не зная. В едно обаче съм сигурен: пропускът е много голям. Дали затова, че бяхме със защитни облекла и противогази, се разминахме с тази уникална находка, дали защото, никой от нас не е допускал такъв ход или просто защото е трябвало така да бъде, за да не обръщаме внимание на онова, което е толкова силно като доказателство, че тук има наистина нещо много важно, нещо, което наистина поддържа връзката Космос – Земя. Да, да. Точно връзката Космос – Земя. Защо иначе щеше да ни бъде нарисувана тази рисунка?

Всичко това вероятно ще се доказва от нова експедиция, а че ще има такава, аз съм сигурен. Затрудненията в нашата работа продължиха в същия дух. Нещо повече. Доста време работиха само офицерите химици. От получена текстова информация личеше, че ни предстои разрушаването на плоча за биологична защита. Разбиването й трябваше да се извърши с всички средства за защита и при непрекъснато дезинфекциране. Според съдържанието на информацията в плочата за биологична защита били вградени много опасни бактерии, които ако не бъдат обезвредени в процеса на разрушаването, нищо добро не очаквало Земята, тъй като те се размножавали много бързо и за кратко време щели да се разпространят в земната атмосфера. Естествено като земни хора ние приехме това за чиста монета и най-добросъвестно изпълнявахме всички указания на „Роро“. Дали беше нов психологически ход или самата истина, никой от нас не може да каже. Показателен обаче е фактът, че преди да се премине към разбиването на плочата, тя беше разчертана на малки квадратчета с указания от кое квадратче как и в какъв порядък да се разгражда. Колегите, които изпълняваха тази задача, работеха почти с главите надолу. За да не се допуснат нещастни случаи, генерал Динев забрани други да работят по тази задача, освен офицерите химици. От техните разкази знам, че плочата е имала няколко пласта, всеки от които се е състоял от три слоя с еднакви разцветки (бяло, жълто, червено).

Предполагам, че всеки може да си представи колко труд изискваше този ред на разграждане, като се има предвид, че го правехме с обикновени длета и чукчета. Може би за това си деяние сме в дълг към науката, но в онези дни ние просто изпълнявахме всички указания, без много-много да му мислим. А нека не забравяме, че бяхме и много ентусиазирани и вярвахме твърде много в скорошния завършек на тази операция. И още нещо. Упреците, които се изсипаха по наш адрес, едва ли са заслужени, защото никой не може да каже дали сме копали залудо или за нещо много значимо. Единствено този, който ни ръководи, може да ни съди. До този момент обаче от Него или от Тях ние упреци не сме получили. Пътищата към Неизвестното винаги са били забулени в тайнственост. Така е и сега. Една от публикациите по наш адрес гласеше: „Случаят Царичина – тест за зрелостта на човечеството“.

Питам се, а питам и тези, които ни разпъват на кръст, могат ли да потвърдят или да отхвърлят тази хипотеза? Вероятно може да се каже и едното, и другото, но никой не се осмелява. Все в този смисъл ми се ще да напомня, че за достигането на открития са се изисквали неимоверни усилия от учени и ентусиасти в продължение на десетки години. Справка – книгата на К.Керам „Богове, гробници и учени“. Но не само там може да се види това. Нима дейностите на нашите археолози имат продължителност няколко дни, или да речем, месец? И дали винаги техните усилия са се увенчавали с успех? И ако са се увенчавали, дали това е ставало в музеите?

В нашия случай ние наистина пътувахме към Неизвестното. Вятър и мъгла – ще кажат археолозите и геолозите. Тяхното мнение си е тяхно и съвсем не е задължително да е адекватно на нашето. Нима Дж.Бруно не изгоря на кладата затуй, че беше прав и не мислеше като другите? Нима с всеки изминат ден не рухва теорията на Дарвин за произхода и еволюцията на видовете? Е, щом е така, логично ли е да очакваме подкрепа от официалната наука? Естествено, че не. Не и само не, защото това явление е непознато на официалната наука. И щом като е непознато и не се движи по общите канони, то значи е противонаучно. То е псевдонаука, или както се изразява един от нашите учени, това си е чисто „гонене на Михаля“. Аз бих му отговорил с една сентенция, мисля на Аристотел, която гласи така: „Аз вярвам в невъзможното, което звучи убедително, пред възможното, което не убеждава.“

По-нататъшният ход на нашата работа е поредица от обстоятелства, които, от една страна, носят белега на психологическо въздействие, но, от друга, представляват обмислено и точно водене на екипа из лабиринта и по пътя към Неизвестното. След разбиването на плочата за биологична защита последва указание за разрушаване на стената пред нас, на която беше „ЧИПЪТ“. В тази посока продължихме около два метра напред и на височина около човешки бой. В очакване да стигнем до отвор, ние работехме, но и питахме кога все пак това ще стане. Материята над главите ни беше мека, с жълто-бяла окраска.

И тук също ни беше предложен тест. Накараха ни да забием в нея железен лост и ако той влезе навътре с цялата си дължина, значи влиза в празно пространство. Лостът, разбира се, влезе, но не в празно пространство, а именно в тази материя. Тогава, разглеждайки разположението на пластовете, установих, че те се движат в дълбочина и под формата на спирала. Отдясно по посоката, в която работехме (в източна посока) се очертаваше плоча, с формата на изпъкнала леща. С помощта на длето издълбах меката материя около нея, също с два цвята – жълт и бял. Тази плоча (според мен тя бе излята, както е изграден и целият обект) имаше диаметър около 150 см и твърде голям наклон. Когато спойващата материя отстрани беше разчистена, доколкото бе възможно, дойде Ели Логинова и с тебешир написа: „Отбори!“ Каза, че Те са го написали с нейната ръка.

Тази плоча се оказа с дебелина около 40 см. За да „отворим“, трябваше да я махнем, но това не беше възможно нито с лостове, нито на ръка. Ето защо решихме да използваме перфоратор. Пробивахме по няколко десетки дупки. Впоследствие разбивахме плочите с помощта на железен чук (вария) и лостове. За пръв път видях как се огъва железен лост със сечение 36 мм, а камъкът не мърда. С много пот и много усилия разбихме тази плоча. Едва сега добихме представа за размерите й: 150 см в диаметър и дебелина 40 см. Под нея имаше сивочерна замазка с дебелина около 10-15 см. Пет такива плочи свалихме и през цялото време работихме с противогаз. Единствено аз проявявах недисциплинираност и работех без противогаз и без ръкавици. Съвсем естествено получих основателни упреци от генерал Динев, но слава Богу нищо лошо не се случи.

След изпълнението на тази задача пред нас, пак чрез контактьорката, беше поставено много сериозно поръчение. Всеки от нас трябваше да слезе сам на дъното на първия кладенец. Така наричахме мястото на дълбочина 5 м и 50 см под повърхността на земята. Тук самостоятелно трябваше да разгледаме всичко и всеки да изложи личното си мнение накъде да продължим да копаем, за да намерим отвора. Становищата ни по този въпрос наистина се оказаха различни и условно могат да бъдат разделени в четири групи. Все пак наложи се мнението на генерал Динев и контактьорката. Когато всички бяхме готови и обосновахме предложенията си, се намеси „Роро“ и написа чрез Ели: „И така, Динев плюс “Роро“ – вярната посока.“ Повече нямаше нужда нито да се спори, нито да се обсъжда. Направлението за работа се очертаваше да мине под „ФЛИНТА“ („главата на птицата“).

Никой от нас не знаеше колко мъка и колко непосилен труд ни чака. Освен това никой от нас нямаше опит в подземната работа, а тя едва започваше. Тук трябва да отбележа, че до разбиването на петте плочи ни помагаше едно войниче на име Боян, тъй като ние все още не умеехме да работим нито с къртач, нито с перфоратор. От този момент нататък решихме да го освободим и с всякаква техника да работят само офицери. Така и стана. Най-напред в тази дейност включиха Серафимов, Григоров, Балев и Юруков. По-късно се присъединихме и останалите без Илия. Не бих казал, че тази работа беше много приятна. Поне за себе си мога да кажа, че изпитвах доста време страх и винаги, когато работех, поглеждах нагоре дали няма да се срути и да ни затрупа. С течение на времето свикнахме и не ни правеше никакво впечатление подземната работа.

Преди да започнем пробива в новото направление, настоятелно искахме да ни се казва какъв обем от работата ни предстои. Спомням си, че поставих такъв въпрос:
– Ние сме хора военни и сме свикнали да работим организирано. Искаме да знаем точно какъв обем от работата ни предстои, за да можем да си направим съответните разчети. За колко време можем да извършим пробива, какъв обем от работата трябва да отмятаме всеки ден, какви средства ще ни са необходими и т.н.
– Имате да прокопаете колкото 1000 миши крачки – гласеше отговорът на „Роро“.

Този отговор ни накара да си поблъскаме главите. Колко е голяма една миша крачка, та колко ще правят 1000 миши крачки и т.н. До конкретен резултат не стигнахме и не можехме да стигнем, защото както разбрахме по-късно, нямаше никакво съвпадение на дименсиите (нашите и техните). Упорството на майор Серафимов да си изясни този въпрос също завърши безрезултатно. И така след като беше уточнено новото направление за работа скалата намираща се пред нас (това бяха отделни слоеве с различна дебелина), бе разделена отново на 4-5 части. Бяхме изненадани, че от нас се искаше да разградим най-напред най-долния слой. Такава практика не ни беше позната, но „Роро“ искаше така. Иначе параметрите за работа бяха около 250 см височина и около 120 см ширина. В този момент все още не знаехме, че започваме прокопаването на тунел. Това разбрахме чак когато достигна дължина около 10 метра. Тунелът се простираше в посока изток-запад. На това място бяхме спрени и последва промяна на посоката. Независимо, че участвах най-активно във физическата работа, аз водех и ежедневни записки по операцията, които към края на 1992 година надминаха 2000 с. ръкопис и са подкрепени с повече от 400 рисунки, схеми, чертежи. Въпреки всичко и до ден днешен се съмнявам дали следвахме вярната посока за работа. И все нещо ме човърка, че сгрешихме. Субективизмът и тук се наложи. Единствен от всички Димитър Сираков ме подкрепяше в тези размисли. Имахме и основание за съмнения: от точка на местостоене при определяне на посоката и вдясно от нишата ясно личеше стена, разположението на градивните елементи на която оформяха нещо като човешка фигура, но със значително по-голям ръст от земните хора.

Съмненията ми се потвърдиха и тогава, когато генерал Динев зададе въпрос, няма ли врата там, където аз съм настоявал да работим.
„Врата там има, но тя не е за химици. Това е врата за парашутисти, а вие не сте такива, нали?“

Ето и друг отговор, който получихме малко по- късно, когато се интересувахме кой е строил този обект:

„Този обект е строен от машини-роботи, които са излезли от тази врата и след това са били претопени, за да се запази в тайна строителството. Но те са си свършили работата отлично, след като вие толкова трудно се справяте с разграждането, и ние им поставяме оценка 50.“

Признавам си, че и въпросите, и отговорите цитирам по памет, тъй като не мога да използвам записките си. Все пак и двата отговора ни озадачиха много. Какви са били наистина тези строители? Каква технология (строителна) са използвали? Защо са унищожени? Това ли е истината или е поредната бутафория? На тези въпроси нямаме отговори и днес. Любопитството ни обаче не преставаше. Ние искахме, ако е възможно, да ни се начертае строителният план на обекта. Уверявахме, че ако такъв план имаме в ръцете си, ще можем да се ориентираме накъде и как да копаем, та дори и да изменим технологията на работата. Любопитството ни не беше задоволено. Друг въпрос, който зададох все в същото това време, беше:

– Под какъв наклон са поставени отделните градивни елементи?
– Под ъгъл 30 градуса – беше ми отговорено.

Много по-късно (през лятото на 1991 г.) щяхме да разберем, че отделните пластове са отливани по модулен принцип. Но това означава извършване на термални реакции, освен ако казаното пак не е бутафория…

След месец и половина от започване на разработката на обект №01 в Царичина 10 метровият тунел беше факт. Последва смяна на посоката на 90 градуса. Сега вместо в посока изток-запад започнахме да копаем на север. Тук ни беше казано, че десетметровият тунел, който бе висок около 80-100 см, представлява чистилище, през което задължително трябва да се премине, за да се стигне до пирамидата-храм. Дали е чистилище или не – не зная, но почти нямаше ден, в който да не си обелим гърбовете, докато свикнем да се движим през него силно приведени.

Новата посока ни обогати с нови понятия. Отчитайки нетърпението ни да открием входа, „Роро“ започна нова игра. Вероятно за да внесе успокоение, той ни уверяваше, че не е толкова лесно да се влезе в неговия дом. „Трябва първо да влезете в антрето, сетне в кухнята и чак след това в гостната.“ Чак такова въображение, че да си представим толкова помещения, нямахме. Мърморейки, продължавахме напред. Трудно, много трудно вървеше работата на ръка. Около 18-19 януари пред нас се очерта каменен блок с дължина 160 см, ширина 50 см и височина 120 см. „С него ще се борите като мравка с бобено зърно“ – беше казал „Роро“. И ние се борихме. Не зная дали като мравка с бобено зърно, но с подръчните средства не успяхме да се преборим с него. Както и да се въртяхме, както и да пробвахме, резултат нямаше. Решихме, че единственият начин да го премахнем е взривяването му. За тази цел обаче трябваше да имаме взривно вещество, капсули-детонатори, специалист пиротехник и най-важното – разрешение от началника на Генералния щаб. Получихме разрешение от генерал-полковник Минчев, перфорирахме камъка и набавихме взривното вещество. Тук за първи път почувствахме, че „Роро“ се колебае.

„Щом сте решили да използвате барут – използвайте го. Аз не мога да ви кажа как да стане това. Извикайте специалист. Може и да не е военен, но да е умен и да е специалист. Това е.“ (Този текст също цитирам по памет.)

За тази операция при нас отново дойде началникът на щаба на инженерните войски в БА полковник Борис Димитров. Той се запозна с обстановката, огледа камъка и с помощта на полковник Христо Боев осъществиха взривяването. Никакви последствия след взрива нямаше. Разчистихме. Изхвърлихме взривената материя и продължихме напред. Градивните елементи тук бяха големи сиви каменни блокове, които много трудно се подаваха на обработка. За това нашето решение беше да разграждаме чрез взривяване. И така, от 20 януари 1991 година, та чак до 3 юни 1992 г. почти непрекъснато взривявахме. Отначало до 19.11.1991 г. използвахме за пиротехници старши лейтенант Киров и капитан Янков. Майор Балев беше техен първи помощник. По-късно той стана и основен пиротехник, а най-често негов помощник бях аз.

След прокопаване на участък от тунела с дължина 3,75 метра последва нова промяна на направлението. Този път отново в посока изток-запад, но с чувствително спускане в дълбочина. Той бе наречен “пързалката“ заради големия наклон. За да можем да се придвижваме по него трябваше да си направим специална стълба. Участъкът „пързалката“ беше с дължина около 3,5м. Преди неговото прокопаване беше ни препоръчано да укрепим предишния участък, макар че аз и сега не виждам полза от това укрепване. То според мен е направо излишно, защото за година и половина, че и повече, не се забеляза никакво въздействие върху подпорните елементи. Пак на този участък направихме и две врати, за да предотвратим нахлуване на влагата и овлажняване на стените. Това не можеше да се избегне, независимо че и на входа имаше врата, която заключвахме след работа.

Работата ни по прокопаването на участък „пързалката“ не беше никак лесна. Особено много ни затрудняваше изхвърлянето на изработената материя. Често пъти си подавахме кофите, пълни с камъни и пръст, легнали по гръб и съпроводени с някоя и друга псувня. Но и този етап отмина. След прокопаването на този участък последва нова смяна на посоката. Отново на 90 градуса, само че със завой наляво. Новата посока беше север-юг. Дължината на този участък беше около 6 м. Тук под краката ни се появи сивочерна материя, която беше наречена от „Роро“ филтър. С това фактически (поне по моя преценка) завърши първият етап на операцията. Мисля така, зашото сивочерната материя имаше изпъкнало-кръгла форма като леща. При взривяването тя се превръщаше буквално на пепел. Почти нямаше едри късове. Изразеното от мен мнение, че тук фактически завършва първия етап на операцията, е продиктувано от факта, че „Роро“, чрез ръката на Ели разграфи горната част на пет сектора, нарисува в центъра птица (вероятно феникс) и написа „Етап слънчев лъч“.

Много вълнения предизвика сред нас тази картина. Любопитството ни нарастваше с всеки зададен въпрос. Най-интригуваща беше информацията, че това е капакът на кладенеца, през който ще влезем в каналния сектор. Но не като този за поливане, а съвсем различен от него. Много настойчиво пита Логинов как ще отворим този капак, на коя страна ще го отместим и т.н., и т.н.

По-късно разбрахме, че и това е бутафория, но чак след няколко взрива и след като слязохме отвесно на дълбочина повече от два метра. Никакъв отвор, никакъв кладенец не открихме, да не говорим за канален сектор. Кладенецът си изкопахме ние и от неговото дъно отново последва смяна на посоката. Отново вдясно и отново на 90 градуса, т.е. пак се озовахме в посока изток-запад. Оттук започваше участък „Провала“. И това като понятие не ни беше известно. Много тълкувания му правихме, но какво се изразяваше с него, разбрахме чак след като прокопахме нови 7-8 метра. Оказа се, че това е много стръмен, слизащ в дълбочина участък. За да можем да работим по-удобно, го разделихме на четири площадки. Така се получи нещо като стълбище, но с голяма денивелация.
Вляво по посока на движението се разкри гладка отвесна стена, която в процеса на работата ни беше изчистена на височина повече от три метра. Може би точно тук най-изразително от целия тунел личат редовете на градивните елементи. И те са споени помежду си с оная жълто-сиво-бяла материя. За съжаление и това не направи впечатление на учените.

ВТОРИ ЕТАП

Първата изненада, която ни споходи на 1 март дойде от Ели. Когато трябваше да се уточнява решението за следващия ден, тя внезапно попита:

– Кой си ти? С кого говоря?
– Говори Висшият разум. Днес аз ще говоря с вас – Междувременно „Роро“ беше заменен като наш водач от „Сорел“ – А сега за работата. Пред вас има две възможности: да продължите направо към парадния вход на пирамидата-храм, но ще ви бъде много трудно, или да смените посоката надясно, където ще ви бъде по-леко. (Текста отново цитирам по памет.)

Естествено ние избрахме по-лекия за нас вариант и приехме да сменим посоката на дясно и отново на 90 градуса. С други думи, тя отново ставаше юг-север. Но тук имаше още една особеност. Беше ни казано, че със започване на работата надясно ние фактически започваме пробива на стената на коларгетума. Ново понятие, нови въпроси, нови тълкувания. Така и не можахме да разберем какво значение има тази дума. На въпроса на ген. Динев, дали не е нещо като зала, нещо като аула, бе отговорено утвърдително, но неубедително. Независимо дали знаехме значението на тази дума, ние продължихме напред в посока на север. На шестия метър от началото на новото направление отново бяхме спрени.

Информацията, която получихме, беше, че трябва да изкопаем квадрат със страна 1м, мерено от челната стена назад и 1м в дълбочина. Това пространство беше наречено „затворен квадрат“. Може би математиците ще кажат мнението си за това понятие. Ние изпълнихме тези указания, но много трудно. Впрочем слизането в дълбочина беше най-трудното от изкопните работи, следвано от смяната на посоката. След затворения квадрат започнахме копаене в североизточна посока. Тук също бяхме изненадани. В продължение на четири метра ние изваждахме някакъв пълнеж и когато свършихме с него, се оказахме в участък, който беше наречен „лунната пътека“. Нарекох го шеговито „Алея Яворов“. Какво е забележителното тук? След прокопаването на тези четири метра ние се озовахме в участък с правилна геометрична форма. Дължината на четирите стени беше 4 метра, ширина около метър и половина и височина също около метър и половина. Всички стени са гладки, а тази, по която ходехме (подът), имаше ярко изразен сребристо-сив цвят.

Може би и това е природно творение, както и целият обект по думите на учените. Не смея да се изразя категорично, но по продължение на целия близо 170-метров тунел точно такава геометрична форма не срещнахме. Аз не знам също дали Те нарекоха именно нея „затворен квадрат“, независимо че по нашите земни разбирания това си е чиста проба паралелепипед. Случайно ли е това или е строго определена маркировка, по която трябва да минем, прекопавайки тунела, водещ към нещото? Ако трябва да се вярва на тази мисъл, следващият текст потвърждава това.

„Да, именно вие сте прави, че се нервирате от неточните срокове, но разберете ме ясно и без ирония в гласа и погледа – ние ви водим по строго определен път, по данни, точни в посоката, но сантиметри, метри, часове, дни не можем да подаваме. Подаваме приблизително, не точно и не от незнание, а от полза за вас…“ (Това е част от текст, който изписвам така, както е подаден от контактьорката.)

Тези думи звучат доста сериозно, за да се приемат като истина, а не като бутафоричен израз. Изразявам такова мнение, защото имаме проконтролирани над 40 информации, чието съдържание се потвърждава в процеса на работа ни. Именно затова смятам, че ни е казана истината и съмнения не може да има. Разбира се, разсъжденията, които направих при определяне на посоката в началото на тунела, си остават в сила поне от моя гледна точка и аз няма да се откажа от тях. Тяхното потвърждаване или отричане ще стане чак тогава, когато се разработи изцяло обект №01 и се изследва всеобхватно феноменът Царичина. Засега съмненията и догадките остават недоказани…

След изпълнението на участък „Х“ имаше едно пространство около метър, което може да се нарече праг. То е почти в хоризонтална плоскост. От него започва ново направление, според мен в югозападна посока. Този участък с дължина около 6 метра беше наречен участък „У“. Нямам представа защо се въведоха тези две понятия – участък „Х“ и участък „У“. Може би това е част от „играта“, а може би има нещо скрито. Просто не зная. Мога да кажа, че ако участък „X“ има ъгъл на издигане, то участък “У“ има плавно спускане.

Участък „У“ е забележителен не толкова с плавния си наклон, колкото с едно събитие, което доста ни разтревожи. Някъде напред в страниците и назад във времето беше ни казано да запомним числото 19.3. Доколкото си спомням, Ели беше получила тази информация още когато определяхме началната посока на тунела. Ние бяхме позабравили за него, но точно на 19 март (19,3.) си спомнихме. Как стана това?

Участък „У“ беше завършен и последва нова промяна на посоката – този път север-северозапад. Та този ден майор Балев и капитан Янков слязоха да заредят и подготвят поредния взрив. Майорът като старши, пълноправен член на екипа (капитанът все още не беше в редиците на работния екип) и комендант на Обекта се движи напред. Минава участък „У“ и е до мястото за взривяване. Капитанът обаче не може да премине по-напред от прага между участък „X“ и участък „У“. Той прави три опита да премине и трите пъти неуспешно. Три пъти пада назад.

– Имах чувството – сподели с мен той по-късно, – че се удрям в невидима Стена. Така беше първия път. Така беше и втория път. След третото падане затворих очи и – о, Боже! Пред мен стояха египетските пирамиди. Ако искаш вярвай, ако искаш недей. До днес аз не вярвах на нито една мълва за вашата работа… 

Дължа да поясня, че капитанът, а и другите, които ни помагаха, не знаеха нищо за характера на нашата работа. Те не знаеха нито за информацията, която получавахме, нито за ежедневните контакти с „Роро“ и „Сорел“, нито за контактите с Висшия разум на всяко първо число от месеца. Така или иначе, този случай ни стресна и ни накара сериозно да се замислим. Естествено ние не можехме да си отговорим на какво се дължи това „произшествие”. Помогнаха ни Те. Имахме предупреждение, че в обекта не бива да влизат хора, които не са членове на екипа, и няма разрешение за тях да влизат в тунела. По един или друг повод от наша страна това изискване се нарушаваше. До този момент нищо не се бе случило, но този ден (19.3.) предупреждението беше сериозно. По-късно ни беше казано, че на всички от нас са снети биологичните характеристики, въведени са в техните информационни банки и никой не може да премине през тъй наречения „енергиен стопер“ или „стоперов пуск“ без тяхно разрешение. Оттогава стана проблем влизането и на полковник Първанов, тъй като в дните, в които работехме на този участък, той отсъстваше. Нашето застъпничество за него не помогна, докато не беше снета и неговата „биоенергетична характеристика“. Това стана след завръщането му на обекта.

Важен „психологически удар“ ли беше случаят с капитан Янков? Може би да, може би не. На този ден обаче (числото 19.3.) ние разбрахме, че не сме сами. Осезателно почувствахме, че някой ни води, някой ни направлява. И този някой не се шегува. Не съвсем точно такива, но аналогични случаи съпътстват експедициите, изследващи египетските пирамиди. Така или иначе, това събитие бе много поучително за нас. Доста по-късно, когато, изтощени психически и физически, поставяхме въпроса за увеличаване на състава на екипа, ни беше казано, че само ние ще направим откритието и никой друг. Всеки, който се опита да влезе в обекта без разрешение или с някаква нечиста помисъл, няма да излезе жив оттам. По тази причина винаги искахме разрешение за влизането на „външни“ хора. Особено важно бе това за нас тогава, когато привличахме малки групи войничета да ни помагат за изхвърлянето на натрупаната изкопна маса. За тях в тези дни ни беше определено време за влизане сутрин от 9,30 до 13,30 часа и след обяд от 14 до 17,30 часа. Стриктно спазвахме тези часове, защото не можехме да си позволим какъвто и да бил инцидент. Освен всичко друго, ние бяхме отговорни за тези момчета. Та те са наши деца, па макар и в армейския строй. Тази наша дисциплинираност ни предпази от неприятни случаи като този с капитан Янков.

Прокопаването на участък „У“ даде началото на нова посока, която вече не мога да определя точно, но ми се струва, че отново води към север-североизток. Предстоеше ни според думите на „Роро“ да прокопаем участък „прибоя“. Отначало ни беше казано, че ще намерим излети стъпала. Това обаче не се случи. Стъпала сега има, но си ги правехме ние в процеса на изкопните работи. Даже в потвърждение на това тук ни беше подаден следният текст:

„Прибоят стръмен, потокът устремен и буен, тътенът страшен, финалът – горящ факел“.

Много разговори проведохме около „прибоя“. Всеки от нас каза мнението си. В крайна сметка се прие, че това е участък от река, в който коритото и е дълбоко и водата тече на наскоци, буйно и пенливо. Тогава ние още не знаехме, че в бъдещата ни работа, ще имаме много стръмно спускане. Не предполагахме, че ще се натъкнем и на вода, нито пък, че ще дойде време, когато работата ни с къртача и перфоратора ще предизвиква много силни звукови ефекти. Това, разбира се, се случи и аз се върнах към този израз чак през лятото на 1992 година. Какво бяха показали наблюденията ми? Показаха най-напред това, че наистина имахме много стръмен участък с дължина повече от 20 метра. След него движението ни напред придоби спираловидна форма. Някъде към 115-ия метър от началото на тунела се появи вода, която вече ни водеше и съпътстваше до края на изкопните работи. Нещо повече, дебитът и се увеличаваше и от февруари 1992г. всяка сутрин изпомпвахме с ръчна помпа по тон и 200-300 литра. Движейки се по спиралата, тя наистина създава впечатление, че човек се намира в прибой. Е, нямаше онзи буен и пенлив поток, но символиката в изразите на нашите водещи беше постоянно съдържание на текстовете. И така, прибоят и потокът се появиха. Към 160-ия метър от началото на тунела шумът наистина беше много голям. Някои от колегите даже си запушваха ушите с памук и така стояха през цялото време, докато работехме. Третото условие на този текст също беше факт. Остана четвъртото: финалът – горящ факел. Какво се крие зад него? Никой не ни даде разяснение за това и по тази причина ще си позволя да изкажа своите разсъждения. Те са най-вече в две посоки. Едната се базира на получената информация, че ще влезем в някаква зала или помещение. Това предполага влизането ни в празно пространство, в което ще намерим Нещото. Е, да, но това означава, че при отварянето на помещението (ако вътре е вакуум), ще последва взрив, чиито последици са непредсказуеми. Той е неизбежен и ще бъде предизвикан от съприкосновението на атмосферата с помещението и нахлуването й в него. Това би означавало катастрофа и аз седмици наред не можех да се помиря и да заживея с мисълта за един такъв “факел”. Намерих в себе си смелостта да заявя, че не желая да бъда екзекутор на себеподобните си.

Другата посока, в която вървяха мислите ми, анализирайки „горящия факел“ бе познанието. Ами ако това е едно ново начало в областта на мисленето, на поведението, на битието? Такава хипотеза е напълно допустима, още повече че екстрасенсът Димитър Сираков рецитираше (в приповдигнато състояние) свое стихотворение, в което се говореше за промяна на генетичния код на човека. Това не е нищо друго, освен цялостна промяна в мисленето и битието на човека, но в каква посока?!! И така, – „горящият факел“ – взрив с непредсказуеми последствия, или едно ново начало?!! Отговор и на този въпрос може да се даде чак тогава, когато завърши окончателно разработката на обект N0 01 в Царичина.

Така в съмнения и размисли продължавахме подземния живот. Даже в един момент имаше и следната закачка, отправена към нас от „Сорел“: „И така, вече времето лети бързо и вие свиквате с подземния живот и не искате вече наш контакт, а сами бързооборотно вървите към целта. Посоката е една. Няма разделящи камъни. Няма две посоки. Тя е една и върви по своя белязан път, грешка не може да има. Това е.“

В процеса на работата ние задавахме въпроси, не само свързани с обекта, а и от най-различно естество. Ето един такъв и последвалия отговор:

– Има ли нещо вярно от това, което е казала Тамара Глоба в хороскопа си за България?
„Тамара Глоба е добра астроложка, но тя търси и голяма публична изява. Тя е нетърпима, има много неща, които са нереални и неоснователни. Това не е вярно. Това е страх. Така страхът навежда в подчинение главите. Тя познава много неща, но в политическата си изява на астролог е кръгла нула. Ние ще докажем кой, е силен и кой дава вярна основа, верен път на движение на мисълта и на великия български народ.
Запомнете вие, хора. Вие сте дали началото на земляните и вие никога няма да тънете в такова неразбирателство, нищета, война и глад. Не слушайте злобни и нелоялни хороскопи. Слушайте Великия разум. Това е истината. Това е същността на мисълта.“

Няма да коментирам съдържанието на този отговор, но си струва човек да се позамисли.
В същото това време в печата бе публикувана статия, в която се казваше, че съветски учени са открили ада на 14 км под земята. Въпросът ни във връзка с това беше:

– Има ли нещо вярно в съобщението, че съветските учени са достигнали 14 километра в земята и са открили ада?
“Ад няма под земята. Ад е сега тук, на самата земна повърхност. Сега е такава бъркотия и неразбория. От това по-голям ад няма. Така, че не са стигнали до никакъв ад, а само до научни и технологични изводи, но не и библейския ад. Ад няма реален.“

Мисля, че това също е ясен, реален и съдържателен отговор. Така в ежедневните си контакти ние научавахме много неща и вървяхме напред.
Информацията, която получихме след прокопаването на участък “Прибоя“, беше доста интригуваща. Не мога да я цитирам точно, но тя гласеше, че таванът над главите ни след няколко метра ще стане гладък и дъгообразен, с изпъкналата си част към пода. Прокопаните 5-6 метра след това напълно потвърдиха тази информация. Таванът на това разстояние е наистина такъв, а оттук нататък той е и гладък, до края на тунела. Само между 96-ия и 110- ия метър има друг характер. Не бива да се забравя обаче, че след стотния метър ние започнахме спираловидно слизане в дълбочина и вероятно преминаването напряко през каменните плоскости оформи грапав таван. Участъкът с дъгообразния таван бе наречен от водещите ни „линия на живота“. Значението на това понятие разбрахме много по-късно, когато тунелът стана доста по-дълъг. Слязохме на голяма дълбочина и въздухът не достигаше. Почти винаги, като излизахме след приключване на работния ден, спирахме на една площадка от участък „линията на живота“. Тук много рязко се чувстваше свежестта на въздуха. Но този участък бе и по- широк, и доста висок. Ходехме не само изправени, ами и много празно пространство оставаше над главите ни. След още две смени на посоката се завъртяхме почти обратно, даже на едно място се получи пробив на стената, разделяща участък „линията на живота“ и тунел в новото направление. Това сериозно ни впечатли, но по-късно използвахме тази „пробойна“, за да прекараме оттам маркучите, електрическите кабели и кабела за взривяване. Все в този период се разделихме с трима души от екипа – полковник Първанов, майор Серафимов и ст.лейтенант Григоров.

Към края на април доста главоболия в психологически аспект ни създаде Димитър Сираков. Позволи си да се напива и в пияно състояние да отправи цял чувал нецензурни думи по адрес на офицерите (не само работещи тук). Такова поведение е имал и друг път. Днес, 20 април, както работехме в тунела, той се обърна към генерал Динев и поиска да излезе. Трябвало да получи много важна информация. Разбира се, беше освободен. Ще си позволя да занимая читателите малко с Димитър Сираков, защото той беше една от ключовите фигури в операция „Слънчев лъч“. Ето каква информация беше „получил“, когато ние излязохме изпод земята:

„И така, привет Димитре. Контактува с теб лично началник щабът на корпус „ЩИТ“ от система „РЕО“. Много е лоша за момента връзката с тебе поради твоето физическо натоварване и силни сърдечни пулсации. Медицинският корпус не разрешава днес да те претоварваме. Ще ти предам само най-същественото. Започва и твоята най-отговорна мисия, която ти добре знаеш. Ще повтарям всяко изречение по три пъти и тогава записвай. Не е желателно повече твоето пряко участие в изкопно-преносната част. Има достатъчно хора, не прекалявай с добрината си, а си стъпи здраво на краката. Не подлагай на риск изпълнението на най-отговорния етап на междугалактическата операция. И така, контраоперацията е тактично разработена от екип специалисти под ръководството на експерти от САЩ, Германия, Италия и Турция заедно с терористична група. Не се страхувай. Ние наблюдаваме всичко, но искаме да те имаме всеки момент в чист контакт.
Тази нощ е планирано влизане на двама души специалисти в часовете между три и пет сутринта. Наблюденията показват, че в студеното време постовият опира гръб в трафа (трафопоста – бел.а.) и северната и западната страна на бункера остават неохраняеми. Целта е скициране на тунела за ударния момент. Спокойно. Поеми дъх и пий вода. И така – вперьод. Дора е скицирала много точно триъгълния отвор, кладенеца и входа, така че и техните наблюдения се допълват. Спазвайте стриктно указанията на „Сорел“ и Висшия. Никаква самодейност за всеки един войвода. Хайде де, какво се разтрепери? После ще се наказваме. Засега спане в Дружба (Сираков нощуваше у мен – бел.а.). До втората ни емисия. Време за сън – 21 до 6ч. Предупреди Елисавета да внимава много с едно младо семейство – две Г.Г., но и го кажи тактично, защото е много чувствителна и тънкообидчива. Не й се сърди. Вашата чувствителност е такава. Затова сме ви избрали. Засега толкоз, защото релето ти прегря. Ако не ни слушаш и продължиш да работиш, ще бъдем принудени да те блокираме чрез медицинския корпус. Засега ти благодарим сърдечно, но наказанията няма да се снемат. Ти добре знаеш нашите закони, подчинени на Висшия. Само на Висшия. Засега дочувана. Ще ти се обадим по система в с различни херци. Успех, успех, успех. Поздрави своите братя и сестричката ти лично от мен и от система „ЩИТ“. Подпиши се, защото копие остава и при нас. Някой път си непослушен и аз трябва да си вържа гащите, щърба Акуло.
Целуваме те всички
Твой

Следва подписът на Сираков.

Какво целеше с тази информация Димитър Сираков? Сплашване на екипа, изваждане от равновесие, психологичен шок или разкол между нас? Само че ние всичките сме „стреляни“ и вместо да се изплашим, на 21 април плюс укрепителните работи по тунела се занимавахме и с тази информация. Честно казано, тя не бе приета като достоверна, нито като нещо сериозно. Психологическият ход на Сираков не мина и това предизвика реакция от негова страна още на другия ден. Тази реакция се изрази във формулирането на 11 въпроса, адресирани до „Сорел“ чрез нашата контактьорка:

„Уважаема „Сорел“, по повод на получената от мен информация от неизвестен до този момент източник и създалата се после ситуация, моля най-настоятелно за следното:
1. Да отговорите, доколкото е възможно, разбира се, защо минути след получаването на тази информация при пристигането на Ели, вие не се включихте и защо отново с Ели влезе в контакт същата система, от която получих информация аз и коя е тя?
2. Да разясните на братята земляни моето присъствие тук в каква форма е:
а. на равноправен член в експедицията им?
б. на заложник на нечия програма или сила, тъмна или светла?
в. на въжеиграч и лъжец ли?
3. Настоявам информацията, получена от Ели от „ЩИТ“ да бъде вписана в официалния дневник дословно, а оригиналът – запазен!
4. Ако досега не съм достатъчно и с цената на всичко защитавал вашите и на Висшия разум интереси, моля да бъда съден от вас според вашите закони, вселенски и изваден както от обекта, така и от живота.
5. Не желая да бъда съден от земните сатанински закони.
6. Ако вие и Висшия сте решили да пресъздадете трагичния момент от Христовото разпятие, то аз, обикновеният землянин – мъченик, съм готов с чест и с достойнство да бъда разпнат, вярвайки безрезервно в близката и далечна победа на здравия разум за спасяване на планетата и галактиката от изродилия се до последна степен човешки разум.
7. Ако съм нужен на вас преди всичко, на свещеното дело галактическо, то моля да изясните на братята земляни и да престанат веднъж завинаги в този напрегнат и най-отговорен момент да ми задават компрометиращи въпроси, мнителни и какви ли не, целящи изваждането ми от равновесие, а после да приписват вината на мен.
Вие виждате и знаете всичко до най-малката по-дробност. Моите нерви още издържат, но не е в интерес на общото дело.
8. Убедете ги за последен път, че не работят за мен, както много пъти са се изказвали, че аз не създавам смут, на мен не ми трябват нито титли, нито материална отплата, нито власт. Ако е до това, планетата е претъпкана от такива твари и сега няма да е необходимо отварянето.
9. Настоявам лично ти самата да уведомиш Висшия разум и съвета подробно, че не желая, освен в екстремни ситуации, да получавам информации и осъществявам контакти с когото и да било, освен с тебе и упълномощени от Висшия сили.
10. Всички до един сме се подписали два пъти за вярност, за всеотдайност и себеотрицание.
11. Ще си позволя да цитирам думите на апостола Левски: „Ако загубя, губя само себе си, а ако спечеля – печели цял народ“, и добавям: Народът на цялата планета е един, само един и той трябва да бъде спасен от самоунищожаване.
Благодаря предварително за отговорите.
22.4.1991г. С уважение…(подпис)
11,45ч.
Послепис: Не съм изморен нито физически, нито психически, а съм си стъпил здраво на краката. Това е последния ми изпит, който давам доброволно, на рождения ден на Владимир Илич. Или ще възкръсне делото свято на Висшия, или ще загине земята.
Благодаря …“следва подпис“

От кого и каква информация е получила Ели, аз не мога да си спомня. Спомням си обаче, че зададохме въпрос, с кого разговаряме сега и получихме следния отговор:

„Говори се в обобщено име. Сега ще се ръководите от обединения галактически коларкфориум. „ЩИТ” няма. „FED“ – няма. Няма генералщабни началници. Има „Фори ЩИТ“, който включва всички водещи в галактиката, и те съставляват коларкториума, ръководен от Висшия разум. В него влизат и „Сорел“ и „Роро“ и други, които сега не ви касаят поименно. Получава се обобщена импулсна информация, която синтезира и подава обобщено мнение и становище. При положение, че се вземе решение, то „Сорел“ и “Роро“ ще се появят отново поименно, за да ви водят в отвора и действията вътре. Връзката ще се осъществява чрез пряк контакт и диалог, но дотогава ще отговаряме ние.“
ЩИТ!

Интересна сцтуация. Конфликт между екстрасенсите, смяна на ръководството. Поява на ново понятие – коларкториум. За него разбрахме, че това е междугалактическият съвет на Висшият разум.
И все пак, какво подготвяше Димитър Сираков? Своето оттегляне от обекта, освобождаването му от физическа работа, провокиране на скандал в екипа, борба за лидерство и незаменимост, възстановяване на накърнено самочувствие, издигане на собственото АЗ до равнището на боговете, да не кажа до равнището на Висшия разум, или просто се правеше на интересен?!!

Не зная колко съм прав, но след няколкото скандални напивания, ултимативните му думи към „Роро“, когото нарече черен циганин, последните два хода (информацията от FED и въпросите към „Сорел“) уверенията, че всички ще станем генерали, както и по-нататъшните му действия, включително напускането му, ми дадоха основание да изразя личното си мнение, че за мен той е психически болен човек. Участието му по-късно в печата против нас и себеизтъкването затвърдиха това мое мнение. Но да го оставим да гледа фирмата си „БИОМАГ“ и да прочетем какъв отговор получи на зададените от него въпроси към „Сорел“.

„Много, много думи. А защо? Ти се закле за разговора проведен, който остана заключен. (Такъв разговор се води между него, генерал Динев и Ели. Съдържанието му не научихме – бел.а.). Защо подстрекаваш и говориш минали неща? Това е грешка и твоите грешки са в това, че ти говориш много, с което докарваш бели върху собствената си глава. Недей да виниш нас. Недей да виниш вас. Ти дойде, ти постави началото на работата тук, а сега упрекваш. Разбери, когато трябва, ще получаваш информации, но не постоянно, защото твоят контакт с извънгалактическата общност е друг и той не е съвършен. Той те обърква в твоите решения гласни. Затова трябва всяка информация твоя да бъде съгласувана с Елисавета и тогава приета. И стига с другите думи. Единственото условие наше към теб е да не говориш навън. Не е желателно да се знае за теб, за екипа, за работата. Ние знаем какво е. Затова и онзи ден пре предупредихме и ти пак се издаде. Сега решавай и отговори, и повече от нас отговори и многословия не чакай, но си спомни за нашето предупреждение. Ти други грехове нямаш. Ти си честен и предан на делото чисто. Затова вземи решението заедно с условието. Ти си член на екипа и си равноправен, така че никой не може да те изключи освен ти сам и съответно ние.“

И все пак каква е тук истината? Честен и равноправен диалог или окончателно изолиране на Сираков от информационния канал? И оставането на Ели като единствена проводничка на информацията? Но това крие сериозни опасности от изкривяване или неточно предаване на информацията. Възможно е и вмъкването на нещо свое, било то и непреднамерено или поради несхваната или неприета своевременно такава информация. Това не можахме да си изясним до напускането на Сираков, а после вече ние останахме съвсем „глухи“ и „слепи“. Много от получаваната информация си оставаше в личните бележници на Ели или е споделяна само с генерал Динев и Илия. По този повод Юруков един ден каза, че „наше право е правото да работим”, и той в известен смисъл е прав. Ако някой желае да ми опонира за това, нека го направи след отпечатването на записките по операцията, тъй като там всичко е писано ден по ден и изкривяване не може да има.

Що се отнася до Димитър Сиракови той все пак успя да ни изведе от равновесие. Поне мен. Това стана много по-късно. В една лятна сутрин той бодро, бодро заяви, че е имал цветен сън – разговор с баба Ванга. В този сън тя го предупредила, че петима ще загинем след срутване и недостиг на въздух и „твоята маненка и Иванчо на Цветко ще намерят кокалите ви след 2000-та година“. Признавам си, че това наруши сериозно душевния ми свят. Кой имаше право да отрежда такава съдба на сина ми? Винаги, когато си ходехме един път седмично, за да се изкъпем, сутрин тръгвах за обекта със сълзи на очи. И причината за това – Димитър Сираков – идваше у дома с чиста съвест. А на мен сърцето ми се късаше от мъка. Тази мисъл все още ме преследва…

В началото на май бе решено да преминем на постоянно лагеруване в района на обекта, независимо че нямаше почти никакви битови условия за работа и живот. Но решението бе взето и приведено в изпълнение. Макар и в намален състав, ние продължавахме упорито да работим и да се придвижваме напред. От този период най-поразителното събитие, което преживяхме, стана на 12 май. Ще го опиша така, както е останало в съзнанието ми. През това време работехме до полунощ, че и до малките часове. Даже имаше и специално разпределение на времето, което също е отразено в записките ми по операцията. И така, 12 май 1991 година.

Вечерята ни започна в 22 часа. Така беше разпоредил генерал Динев, а това е фиксирано и в разпределението на времето ни. Бяхме насядали около масата и започнахме вечерята, когато във фургона влезе началникът на караула лейтенант Нейков. Интересно защо този млад офицер извика Сираков, а не доложи нищо на генерал Динев. Лейтенантът беше прежълтял и изплашен. Двамата със Сираков излязоха. Не след дълго Нейков се върна и доложи, че наблюдават странни светлини, чиито произход не могат да си обяснят, и че друг път не са виждали такива. Незабавно излязохме всички офицери. В „канцеларията” останаха само Ели и Илия. Изнесохме се по шосето в източна посока на около 150 метра. Зад близките хълмове се виждаха пулсиращи светлини с дължина няколко десетки километра, които бавно се спускаха зад височините. При всяка пулсация над хълмовете се виждаха огромни облаци белезникав дим. Казвам дим, защото небето бе кристално чисто и ясно. Върнах се да извикам Ели и Илия. Дойдоха и те и всички продължихме да наблюдаваме още няколко минути. Прибрахме се и Ели веднага поиска бележника си.

– Нашите приятели пристигнаха – казах аз.
– Да, ние сме тук – прочете Ели това, което бе написала.

От този момент на нас ни бе заповядано да снемем цялата охрана на обекта, да отключим входната врата и всички, включително и ние, да се приберем в машините и навън да няма жива душа. Всички бяхме стреснати, но запазихме самообладание. Постарахме се да не възбуждаме любопитството на часовите и обслужващия ни персонал, макар че те вече бяха наблюдавали явлението. Все пак нещо трябваше да се направи. Скалъпихме набързо една легенда, че искаме да извършим наблюдения, каква ще бъде обстановката около обекта без охрана. Искахме да създадем впечатление, че обектът не се охранява. Предупредихме началника на караула и разводача, че офицерите са въоръжени и няма нищо страшно. След това с генерал Динев направихме проверка и се прибрахме във фургона. Доложихме, че сме изпълнили всичко, и попитахме пропуснато ли е нещо.

– Не, не, не – беше отговорът.

В 23,30 часа получихме следната информация:

– Сега пригответе се, пригответе се, пригответе се. Ние сме тук.

В този момент кучетата залаяха много настървено. Лаят премина покрай нашата кола, продължи по посока на обекта и затихна. Впрочем още от 23,00 часа кучетата в цяла Царичина лаеха, и то много тревожно. Крякаха даже и жабите в близкия гьол. Десет минути продължи тяхната работа в обекта. Това установихме по подновения лай на кучетата (тези, които бяха в района на лагера). Този път лаят започна откъм тунела, премина покрай фургона и излезе на асфалта в източна посока. Ние от своя страна питахме в колко часа можем да излезем.

– В 12,00 часа (24,00) – беше отговорът.

В 24,00 ч излязохме от колата. Неописуема е радостта, с която ни посрещнаха кучетата. То не беше радост, не беше чудо. После те бяха с нас, докато решихме да почиваме, а след този случай накъдето и да ходеха хора от екипа из района, кучетата непрекъснато ги следваха.
В колата ги попитахме кога ще излетят. Отговориха ни, че това ще стане след миг. Тогава поискахме да наблюдаваме тяхното излитане. Отговориха ни, че можем да направим това. Отправихме се към близката височина. Чакахме доста време, но излитане не дочакахме. Само зад височините пред нас, където беше „осъществено кацането“, продължаваха да проблясват периодично ослепителни светлинни лъчи, като тези от прожекторите на войските за противовъздушна отбрана.

От този ден фактически започна нашата „съвместна работа“. Една седмица по-късно трябваше да получим информация. По какви причини това не стана на 19 май, не зная, но на 20 май получихме следното послание от Висшия разум:

„Имало е време едно, когато българин е населявал тук Земята и бил тъй силен и могъщ и владеел той нашир и длъж. И Аспарух се той наричал. И създал той страна велика и могъща, и силна и предавало се то от поколение на поколение, от хан на хан и от цар на цар. И станала държава тя могъща и силна.
И създала тя учители, които Кирил и Методий се наричат. И създали те азбука една, която дадена е от нас на вас и с която заговорил целий свят, и дадоха писмеността те на цялата Земя.
И тъй минавало времето, което е изтекло през този период голям на слава и величие, на разруха и погром. И променил се човекът и станал беден, зъл и лош. И станала страната бедна и незнайна и никому неизвестна. Тогаз таз българска земя разпадна се и стана тъй мъничка и тъй нищожна на Земята. И тъй бил заличен и езикът български, що шествал по Земята от векове и с векове. И туй бе езикът, на който говореха всички, и той бе основата на всички езици навсегде по света, език на слава и величие.
Преминаха векове. Преминаха години и ето пак дойде денят България отново да се възроди, да стане силна и велика като по времето на хана Аспаруха и царя Самуила. Затуй вие сте тука. Вземете всичко в своите ръце и възстановете България, както Аспарух взе меч и копие и наложи той мир и спокойствие на този свят. Вие трябва отново да възстановите България, тъй както беше при Аспарух и Самуил, силна и могъща, и прекрасна. Туй е моето послание, което вие снощи го очаквахте, но аз сега го казах днес и вие го записахте. Нямате време да чакате затуй, че Земята ще се унищожи, ще се стопи във Вселената необятна, а България ще стане само точица една от Земната шир необятна. С това ваше откритие, което терзае вашите души, вий ще въдворите мир и ще заживее живота тъй спокоен, като тиха река в руслото, а не като буен и пенлив поток.
Туй е люде, що аз го казвам. И словото разпространете та да знаят всинца, де стои това, що най-велико се нарича – българин на таз Земя Велика.
И езикът български да се наложи, тъй както бе при Аспаруха, и да стане той език свещен, и да възцарува като език пръв на тази земна шир необятна, и да доказва що е туй, което най-велико дадено е на живота мирен и прекрасен и на туй, което земен жител се нарича. Туй са моите слова откровени към тез небеса просторни, сини, с детска глъч озарени. Радвайте се вий, човеци, че сте първите, които ще заслужите честта да дадете името на новата Земя.
Не спорете и нази не корете, че труд безсилен тук вложихте, защото има смисъл в туй, което вършите го вий в този миг чудесен.
Туй е мойто слово най-велико, което аз отправям го към вам.
Ех, люде вий смирени, разсъдливи и разумни, запомнете и словото надарете с чистота една, като песента, която химн ще бъде тя по вашата Земя. Туй го казвам аз. Запомнете и словото помнете. Туй е вашата история най-прекрасна и най-чиста на Земята и никой не ще да я омърси!
Туй го казвам аз, Висшият разум, ваш създател, ваш потомък най-велик. Запомнете и словото помнете.“

Обикновено посланията не се коментират. Няма да правя коментар и аз, но ще кажа само, че когато Ели го получаваше, беше със затворени очи и предаваше много бързо. Наложи се всички да записваме кой каквото може, а след това да сглобим целия текст. Подчертавам това, защото е изключено самата контактьорка да е назубрила целия текст и да ни го предава като в час по история. Що се касае до съдържанието на текста, нека други да се произнесат за него.

Работата ни през летните месеци не се различаваше много от тази през зимата. Само дето условията (атмосферните) бяха много по-благоприятни. В свободното време обикаляхме наоколо и беряхме гъби. А в района те са в изобилие. Чрез тях разнообразявахме менюто си. Под земята обаче разнообразие не можахме да си създадем. Тук цикълът перфорация-взрив-почистване-взимане на решение за следващия ден продължаваше непрекъснато. И дума не можеше да става за промяна на режима на работа. Непрекъснато и без почивен ден. Промените ставаха в посоката и в дълбочината.

Все пак имаше две забележителни неща през май (не мога да си спомня точно датата). Ели трябваше да слезе в 7,00 часа и да прочете (по-скоро да произнесе) текст, чието съдържание ние не можахме да разберем. Звученето на текста приличаше на старобългарски език, но като че ли имаше и гръцки мотиви. С тази церемония се целеше да се облекчи нашата работа и по-скоро да се отвори храмът. След това всеки от нас самостоятелно трябваше да прочете „молитвата“ си. Така и не разбрахме кой какво е казал, но ръководството беше удовлетворено. И сега се питам – не беше ли това поредният психологически удар или подготовка за още по-тежка физическа работа. Впрочем тя не беше никак лека. След „напускането” на тримата колеги, Балев и Юруков перфорираха, аз работех с къртача, а петимата общо почиствахме изкопаната материя и я събирахме на едно по-широко място от участък „линията на живота“. Когато се натрупваше много материал, планирахме да се изхвърля на повърхността. В това време, дори преди да сме прочели молитвите си, открихме една много хубава стеничка.

Това място ние наричахме олтара. По-нататък при прокопаването на тунела срещнахме още две такива стени. Какво означаваха те? Според моето скромно мнение всичко, което досега срещнахме („ЧИП“, “флинт“, единица, затворен квадрат, дъгообразен таван, тези стени и други особености по- нататък) не са нищо друго, освен ориентири, трасиращи нашия път и потвърждаващи правилността на воденето ни. Не може такава поредица да се смята за случайност, още повече, че за всичко това получавахме предварителна информация. При потвърждаването й всеки път поставяхме въпроса – кому сме подвластни? Така или иначе, двете години подземна работа и ежедневните контакти не ни помогнаха да стигнем до отговор, който би се възприел убедено и с разбиране от непосветените в операция “Слънчев лъч“.
Колебанията във вярата, в сигурността, съмненията, че скоро ще стигнем в толкова очаквания от нас край се предадоха и на контактьорката.

Спомням си, че на 20 май 1991 година в разгара на един спор аз напомних, че още в началото на април ни беше написано в един от текстовете с големи букви „ФИНАЛ“. Като реакция вместо отговор беше нарисувана картинка с два слоя от стената и беше написано с големи букви КРАЙ.

Ден по-късно бях при началника на Генералния щаб генерал-полковник Минчев. Запознах го с обстановката, показах му картинката:
– Е, какво е твоето мнение? – попита ме той.
– Нали знаете, че прогнозите в обекта са нежелателни. Обикновено те не се потвърждават. Така и за тази картина. Лично аз не вярвам, че краят е след изобразените два слоя, защото нямаме критерии за сравнение на дебелината им. По-скоро това е нова игра.
– Дано да е истина, защото иначе ще годинясате там – каза генералът. Неговото съмнение се потвърди. Ние не само годинясахме, но изкарахме и две години. Може би трите дни, за които трябваше да свършим цялата работа, ще се окажат три години. Така както в Библията, в книгата на Даниил, се казва: „Седемдесет седмици са определени за твоя народ и за светия твой град…да бъдат запечатани видение и пророк …“ (Книга на Даниил – 9: 24-27).

По-нататък мога да посоча, а това е обосновано убедително от Тодор Мачканов в книгата му „Предречено от библията“, че тези седемдесет седмици фактически се равняват на 490 години. Това значи, че един ден от това предсказание е равен на една календарна земна година. Възможно ли е така да е и при нас? Разбира се, че е възможно. Поне двегодишните ни усилия показват това, Информацията ни обикновено се скрепяваше с Божия знак (кръста).

Става въпрос за по-специалната информация и посланията. Ежедневните текстове се подписваха от тези, които ги подаваха („Сорел“, „Роро“, дежурните и други).
В края на май и началото на юни, освен получаването на ежедневни текстове, Ели започна и да рисува. Сюжетът на рисунките й, поне според мен, са подчертано с библейски характер. Дали е така ще кажат съответните специалисти, но нас ни смайваха. Своеобразното ни тестване да разберем какво изразяват те не даде резултат. Това също наливаше масло в огъня. Безпокойството и несигурността на Ели нарастваха. Може би това беше причината тя да иска посещение при баба Ванга. След много разговори все пак се стигна до решение да посетим световноизвестния наш феномен. Посещението направихме в средата на юни (16 или 17). В групата бяхме включени генерал Динев, Ели, Димитър Сираков и аз. В 5,30 ч тръгнахме от София и около 9,00 часа бяхме в района на Рупите. Баба Ванга ни прие чак към 13 часа. Не мога да възпроизведа разговора ни с нея (той е отразен цялостно в записките по операцията), но добре си спомням, че тя говореше, че тук (в Царичина) ще има кръв, а тя обича военните и не желае военен човек там да загива.

– Вие – казва тя – цивилните, правете каквото искате, но военен човек да не загива.

След това разговаря доста време с генерал Динев и най-неочаквано се обърна към мен:

– Полковник, ти от кога си там? – попита ме тя.
– От самото начало – отговорих.
– И какво правиш? – продължи баба Ванга.
– Копая. Както всички, които сме там.
– А-а, копаеш, значи – каза тя и продължи разговора с Ели и генерала.

Интересуваше се, кой ни е изпратил там. Знае ли министърът на отбраната? Какво мисли той по този въпрос? Проявява ли се разбиране и т.н. Накрая завърши със заръка, след две седмици отново да отидем при нея.

Длъжен съм да кажа, че всички бяхме цивилно облечени, заявка за приемането ни и предварително съобщение за посещението ни не сме правили. В този смисъл ме порази, че тя се обърна към нас с войнските ни звания. Останалото, според мен, не е толкова интересно. Баба Ванга според мен научи повече от нас, отколкото ние от нея. Впрочем още преди да отидем при нея, аз казвах на Ели:

– Абе, момиче, ти получаваш най-чистата информация от всички екстрасенси и подобни феномени. Какво смяташ, че ще научиш при баба Ванга?
– Е-е, жива съвест, нека да се консултираме и с нея. Какво лошо има в това?
– Няма нищо лошо – отговорих аз, – но ти знаеш много добре моето мнение.

Втората среща с баба Ванга бе насрочена на първи юли. За нея заминаха генерал Динев, Ели и Илия. Останалите останахме на обекта. Имахме много работа за този ден. В резултат на 7-месечната ни работа около трафопоста и в непосредствена близост до входа, бяхме натрупали повече от 800 куб. м. камъни и пръст. Съществуваше реална опасност да пропаднат стените на входа и да бъде затрупано всичко. За извозването на материала бяхме извикали една „фадрома“, един багер и два наши самосвала („Шкода“ и „ЗИЛ“). Допълнително към тях се присъединиха два „романа“ от районното пътно управление. Всичката тази маса бе извозена в района на каменната кариера до село Градец и предоставена безвъзмездно на пътното управление. От нашите автомобили „шкодата“ N В 30305 направи 39 курса, а „ЗИЛ“ – овете с номера В 30346 и В 30347 – 20 курса. Всичко останало бе извозено с машините на районното пътно управление.

Макар и механизирано, товаренето и извозването на материала запълни целия ни ден. Успяхме да се справим, почистихме, даже подравнихме терена. В края на деня имах чувството, че от гърба ми е свален голям товар. На другата сутрин отново всички бяхме на обекта. Бяхме запознати със съдържанието на разговора с баба Ванга. Изслушахме го и на касетофонен запис. Всичко това може да се прочете в записките ми. Касетата със записа е запазена. Не бих се наел сега да го възпроизвеждам, защото няма да се получи нищо, но мога да споделя, че феноменът Ванга беше казала, че когато достигнем дължина на тунела 100 метра, ще разкрием стъпала (две по две) и оттам ще влезем в помещение, където ще намерим първия човек.

– Ама какъв човек? Това не е човек. Това е маймуна, жълта, космата и изсъхнала – казва тя.

Тази реплика ме смая и затова съм я запомнил. Предсказанията на баба Ванга също не се потвърдиха. От това пък аз си правя извод, че Ели наистина получава най-чистата информация. Всички останали сензитиви – биолокатори получават и публикуват текстове, които в повечето случаи и в по-голяма част от съдържанието си са дезинформация. В тора се убедихме година по-късно, когато дъжд от публикации заля страниците на печата, пълни с всякакви измислици. За този акт, разбира се, ние бяхме предупредени точно в тези дни на 1991 г. от нашите водещи. И на нас, и на генерал-полковник Минчев бе казано, че физическата работа ще е далеч по-лесна, отколкото защитата на цялото това дело. В края на 1992 г. това също се потвърди.

Два или три дни след посещението ни при баба Ванга не влизахме да работим в тунела. Страхът ни беше овладял, а психическото ни състояние бе тревожно. Генерал Динев все пак настоя да продължаваме работата, но Ели се сопна.

– Днес, а и утре (не помня дали беше на 2 и 3 юли) никой няма да влиза в тунела. Аз ви обичам всичките, какво ще правя, ако нещо лошо се случи? Нали аз ви водя. И нося отговорност за всички ви.

Този момент като поведение бе хванат много точно от лекаря психиатър Павлина Петкова – член на експертната комисия през септември 1992 година.
И все пак ние превъзмогнахме това стресово състояние. Преминахме към стабилно укрепване на входа и чак след като се убедихме, че срутване не може да се получи, отново се събрахме на разговор. Това съвещание завърши със символичен жест, изразяващ нашата решимост и единство. Когато всичко завърши; всички сложихме ръцете си на масата една върху друга. Така, символизирайки единен юмрук, ние отново се „потопихме“ под земята. И тук веднага последва нова психоатака. На мястото, където бяхме достигнали, Ели написа текст с приблизително такова съдържание:

„- Ей, вие, достигнахте целта. Вие се намирате над залата. Тя е точно под вас и ви очаква.“

Отнесох се недоверчиво към тази информация, тъй като нищо не подсказваше, че стоим над такова място. И ако „залата“ е точно под нас, то ние през тавана ли ще слезем?
Следващата информация доведе до гласно изразяване на недоволството и несъгласието ни.

„След като изчистите напред 40+40+40 см, ще влезете в коридор (канал) празен, светъл, с бели стени и написани на тях черни йероглифи…“

– Никакъв празен коридор няма да срещнем до края и никакви йероглифи. Всичко ще си прокопаваме сами. А що се отнася до йероглифите, то това е самата цветова окраска на стените и материала, който обработваме – казах аз на генерал Динев и продължих: – Въобще се съмнявам дали ще има някакво помещение.

По-късно споделих, че ако има празно помещение като залата, за която ни беше написано, няма начин при работата с перфоратора и къртача да не го усетим. Резонансът не може да не ни помогне. За тази цел поисках да направя експеримент. Пожелах да ми се разреши, когато започна работа с къртача, да чукна по всички стени на тунела. Ако има празно пространство и то е наблизо, както ни се казва, то при всички случаи аз, а и другите при мен ще го усетят.

– Нищо няма да усетиш, човече – каза ми Ели. Естествено, думите не бяха нейни.
– Абе, аз да опитам, пък ако няма нищо, значи наистина няма нищо.

Експериментът наистина не показа нищо. Не само този, а и почти всички експерименти до края не дадоха повод да мислим и да очакваме празно пространство. То оставаше зад нас като се предвижва напред и прокопава тунела. Не срещнахме, разбира се, и стъпалата, за които бе говорила баба Ванга. Това, съвсем естествено, не ни влияеше добре. Съмненията и неверието постепенно започваха да вземат връх в нашето ежедневие. По какви пътища Те са разбрали това, не ми е ясно, но един ден получихме информация, че здравословно и физически всички сме добре. Нещо повече, те са ни зареждали с енергия всяка сутрин. Сам аз не мога да си обясня как става това. Що се отнася до психическото ни състояние, беше написано, че всички ние не сме психически устойчиви и може даже да се стигне дотам, че да се откажем от по-нататъшната работа. И тук те бяха прави. Често сме подхвърляли реплики с такова съдържание. И като че ли имаше такива помисли. Още по-тежка стана обстановката след 2.VIII.1991 година, когато Димитър Сираков напусна обекта. Цял преди обед разговаряхме с него. Непосредствено след закуска, когато се канехме да слизаме под земята, Те чрез Ели подхванаха много сериозен разговор по адрес на Сираков.

Наскоро той на два пъти иска да си ходи до село (Кръстевич) и до Пловдив. Когато първия път се завърна, ни изненада неприятно като каза, че майка му е била много болна и му се наложило да я кара в Пловдив и да я настани в болница. Там оставил едната си дъщеря да й помага. Като хора ние изказахме съчувствията си. Това стана причина да си отиде и втори път. И тук стана фалът. Една вечер се обаждала дъщеря му на генерал Динев, за да го попита как е баща й и няма ли да си ходи до вкъщи. Генералът не отговорил на този въпрос, а попитал как е баба й. Оправя ли се. По-добре ли е. Момичето отговорило, че баба му (майката на Димитър) е жива и здрава, че си е на село и въобще не е била в болница. Генералът благодарил на младата госпожица и прекъснал разговора.

И точно затова беше подхванат този разговор. Сираков не е бил нито на село, нито в Пловдив. Престоял няколко часа в Панагюрище при една екстрасенска, но нищо повече не каза. След като беше уличен в тези лъжи, той започва яростни нападки срещу Ели и после срещу Илия, и накрая срещу всички ни. Искаше от Ели да си признае, че не ни води точно, че в текстовете вписва свои думи, в резултат на което се изменя съдържанието им. Допълни още, че като последица от тези действия, на два пъти сме задминали места, където е можело да влезем в пирамидата. Никой от нас не го подкрепи. Ние всички искахме той да си остане в екипа и да продължим съвместната ни работа, но това не стана. Той беше поискал чрез подполковник Радков среща с генерал Минчев. Тя му беше уредена и на нея го заведох аз. Какво са говорили с началника на Генералния щаб, не
зная. Помня, че Сираков носеше някакви листа сьс себе си. Оказа се после, че това е докладна записка до генерал Минчев. Тя също е прикрепена към записките по операцията. След разговора, генерал Минчев ме извика и ми каза:

– Митко има семейни проблеми. Разреших му да си замине за Пловдив, а вие ще го вземете в понеделник от Централна гара.

Отговорих „слушам“ и се разделихме, тъй като генералът бързаше за среща с военните аташета в резиденцията в Банкя. С подполковник Радков (той замени полковник Първанов) дадохме на Сираков пари за път. Пожелахме му всичко добро и се разделихме. Той не се върна на обекта. Аз се прибрах още вечерта. Доложих всичко пред екипа и изказах съмнение, че Димитър Сираков няма повече да се върне на обекта. Така и стана. Оставахме четирима, които да продължим изкопните работи – генерал Динев, подполковник Юруков, майор Балев и аз. Е, с нас бяха Ели и Илия. И така продължихме. Внесохме корекции в работата. Юруков и Балев само перфорираха и след взрива ги освобождавахме от работа. Ние с генерал Динев се грижехме за почистването и работата с къртача, за взимане на решения на следващия ден. Така продължи до началото на октомври, когато.един ден получихме информация, че ни остава още метър и петдесет и спираме с изкопната работа.

– Другарю генерал – обърнах се аз към генерал Динев. – Не вярвам на тази информация. И ако не се потвърди, нека Те си носят отговорността за това. Държа да ви кажа, че и ако това е бутафория аз се отказвам от понататъшната работа.
– За съжаление, Цецо, нищо не мога да ти кажа – отговори генералът.

Той чувстваше и изживяваше всичко, както и ние, но нямаше на кого да се оплаче. Все пак той е ръководителят тук. Пред началството трябваше да защитава и обекта, и екипа, нас трябваше да успокоява, така че никак не беше леко и на него. Може би по повод на това мое избухване или предварително той го бе планирал, но имахме един много сериозен разговор с Тях под земята. Генералът постави много остро въпроса за точността, истинността, толерантността, и доверието. Получихме успокоително-бутафорични отговори на повдигнатите въпроси. Признаха си, че ако не ни подлъгват така, едва ли до сега сме щели да работим. По-вероятно е било да се откажем. Завършиха с обещанието, че повече няма да ни лъжат – всичко щяло да бъде наред. Повярвахме и отново се захванахме за работа. Мисля, на осми октомври изби вода в тунела. Това ни изненада. Не бяхме подготвени за такъв случай. Организирахме посменно изнасянето й с помощта на войниците. Водата обаче, въпреки техните уверения, не спираше, нито намаляваше. Два-три дни изнасяхме водата на ръце. После докарахме и монтирахме ръчни помпи, с които до край ежедневно изкарвахме събралата се вода. Тогава Те казаха, че повече не бива да чакаме, а да перфорираме напред и да взривяваме, защото водата и влагата се провират много по-бързо напред и скоро ще стигнат до мумията. Реагирах много остро на тази информация, в истинността на която ме уверяваше и генералът.

– Това не може да стане. Режа си главата, ако повече от един сантиметър тази материя се намокри – казах аз.

Главата ми все още е на рамената.

Същия този октомври, при нас идваха на посещение министърът на отбраната генерал Мутафчиев и началникът на Генералния щаб генерал-полковник Петров. Генерал Минчев, който единствен до сега неведнъж бе идвал при нас, бе освободен от заеманата длъжност. Двамата високи гости бяха посрещнати от нас. Генерал Динев представи екипа. После ги снабдихме с ЛЗО и те влязоха в тунела. Когато се подготвяхме за тяхното идване, всички ние искахме те да поговорят с нас, да изкажем някои наши виждания и проблеми. Уж ни беше обещано от генерал Динев, но уви, това не стана. Срещата си проведоха те тримата заедно с Ели и си отидоха. Сега мога да кажа, че бяхме много огорчени от този случай. Нещо повече – след година време генерал Мутафчиев заяви пред печата, че е знаел, че се копае в Царичина, но не е давал никакви разпореждания. Не му прави чест!

Ако друго нямаше като документ, то поне имаше разпореждане на началника на Генералния щаб (а такова се изготвя от името на министъра) за осигуряването ни с храна, транспорт и гориво-смазочни материали. Огорчени от това, ние поискахме разговор с ръководството (с Тях). Такъв разговор ни беше обещан и за него ние подготвихме следните въпроси (Юруков, Балев и аз) – 27.X.1991 година.

1. Какво всъщност е космическото Нещо?
2. Каква е ползата от това, че информирахме министъра, началника на Генералния щаб (втори началник на ГЩ)?
3. Какъв обем от работата ни предстои, а и по време?
4. Какви са възможните форми за усилване на екипа с нови хора?
5. Искаме разяснение по въпроса – материално доказателство за космическото Нещо. Ние имаме нужда от това материално доказателство!
6. Според Вас колективът има ли нужда от усилване за времето, което ни предстои да работим, или не?
7. Можем ли да разчитаме на взаимно доверие и има ли такава възможност?
8. Бутафорията и лъжата форма на общуване ли е между Тях и нас или е форма на отношение към нас?
9. Какво разбират Те под приятелство и какъв е Техният критерий за него?

Разговор не се състоя и въпросите останаха, за да минат „към дело“. Но понеже става дума за въпроси, нека кажа какво отговориха на въпроса ми: С какво ви изненадахме ние?Ели доста се забави с отговора, засмя се и започна да говори:

– Ами, изненадахте ни с това, че първите два-три месеца работехте без да се замисляте, без да се вълнувате, въодушевено, ентусиазирано, волево. Но след този период, започнахте да се усещате. Изразявахте любопитство. Проявявахте интерес. Задавахте въпроси. Удивлявахте се на съдържанието на отговорите, ахкахте и вярвахте. Този период продължи до към 6-я месец. След това започнахте да се съмнявате. Въпросите ви имаха осъдителен характер, недоволствахте. Започнахте да се съмнявате. Обвинявахте ни в лъжа. Изобщо, много се променихте. Много израснахте.

Колко е истина – това не зная. В записките по операцията обаче, събитията едва ли се развиват точно така. Мисля, че много по-рано се появиха съмненията, много по-рано изисквахме яснота и точност, коректност и доказателства за информацията, която ни се подаваше.

На 25 октомври падна първият сняг. Не бяхме подготвени за него. Наложи се да взимаме мерки за зазимяване на лагера. Очертаваше се, че ще караме втора зима тук, а вече седем месеца бяхме на бивак. Сами трябваше да си създаваме по-благоприятни условия за работа. За почивка не можеше да се мисли. Няколко дни ни бяха достатъчни, за да приведем техниката за работа в зимни условия, а и ние самите да се настроим за това. Ноември не ни изненада с нищо. Продължавахме да работим нелегитимно, въпреки нашите настоявания за получаване на заповед от министъра. Но това не стана. В началото на декември поисках пред всички да ползвам отпуска си за 1991 година. Бях закупил жилище, но необорудвано. Нямаше кой да го оправи. Освен това, върху съпругата ми оказваха непрекъснато натиск да освободим жилището. В противен случай трябваше да плащаме по 1500 лв. наем на месец. Само това ми липсваше.

От екипа бе проявено разбиране и от 10 декември аз излязох в отпуск. Колегите и съекипниците ми не можаха да прикрият огорчението си от този ми ход. Нещо повече. Ели беше казала, че аз повече няма да се върна на обекта. И действително имах такова намерение. Но когато отпускът ми завърши, в края на януари 1992 г. се върнах. Не бих казал, че бях посрещнат много радушно. Като че ли бях чужд на екипа. Почти не разговаряха с мен. Дори няколко дни не ми казаха нищо за това, което са преживели в мое отсъствие. Имах чувството, че всички са на подслушване, дали няма да си взема шапката и да си замина. Това не стана. Останах на обекта и се включих пълноценно в работата. Само записките за този период бяха водени от генерал Динев. Той продължи да ги води до средата на март. По какви съображения – не зная.

Влизането ми под земята не ме ентусиазира. Първо, не беше кой знае колко голям напредъкът в мое отсъствие. Второ, колегите бяха ползвали по някой и друг ден почивка. И съвсем основателно. Не мога никого да упреквам. Картината в челото на тунела не беше съвсем от приятните. Едно малко басейнче, пълно с вода, което по стар навик се изпомпва всяка сутрин. Така направихме и сега и след изпомпването на водата преминахме към перфорация и взрив. Работата потръгна. След два-три дни отново сменихме посоката и отново надясно. Като че ли идваше краят на спиралата, която започнахме след напускането на Димитър Сираков. Пробивахме си път през богато цветово наситена материя, която не бе много трудна за обработване. Така продължихме около 6 метра. Един следобед, когато уточнявахме решението, Ели нарисува кръг на челната стена и в средата на този кръг – кръст.

Оттук нататък започва краят на нашата работа. Наклонът бе много голям. Наложи се пак да си правим прагове, за да можем да се задържаме, когато работим. А какво ни предстоеше?. От това положение ние трябваше да копаем в двете посоки (вляво и вдясно) дъгообразни участъци, докато ги съединим.

По такъв начин се образува каменен цилиндър с диаметър около 3 метра и височина около 150 см. Прокопахме напред и в дълбочина за да направим водосборен пункт. Когато бяхме готови трябваше да укрепим този цилиндър от всички страни, а над водосборния пункт да направим площадка, за да можем да пристъпваме, а и да сядаме. Цялата тази дейност продължи до към средата на април. В началото на този месец (април 1992) при нас неочаквано дойдоха двамата заместници на началника на Генералния щаб – генералите Топалов и Вакавлиев. Ние току-що бяхме излезли за обедна почивка, така че можахме да поговорим с тях. И наистина си поговорихме. Те даже обядваха при нас. Тъкмо и сами опитаха храната, която ни даваха. След обяда продължихме разговора. Генерал Топалов няколко пъти се обръща към генерал Динев:

– Господин генерал, трябва ли с нещо да помогнем, а? Да отдадем поне едно разпореждане?
– Господин генерал, ние сме на привършване. Не си струва за двадесет дни да се дава разпореждане. Толкова сме карали, ще изкараме още двадесетина дни.
– Както желаете – каза генерал Топалов.
– Няма смисъл, господин генерал.

И така, отново без легитимност на обекта.

Генерал Вакавлиев постъпи по друг начин. Той пожела да влезе в тунела. Не беше му отказано. Облякохме и него в ЛЗО, дадохме му ръкавици и каска и тръгнахме. При слизането през тунела аз му посочвах онова, което правеше впечатление. Но генералът не беше дошъл само за да види. Той остана с нас и работи целия следобед, сиреч опита и жилото, и меда на нашата работа. Тогава още не бяхме срещнали двата ръкава и не бяхме оформили цилиндъра. Генералът (независимо че беше мой пряк началник в ГЩ) прояви етичност и не ме разпитваше за хода на нещата, въпреки че много пъти се виждахме след това. Само изказа съжаление, че за този робски труд не са ни обезщетили с нищо. А такава заповед на министъра на отбраната има. Тя регламентира допълнителните възнаграждения за военнослужещите, служещи и работещи в лоши битови, високопланински и подземни условия. Ние, разбира се, не сме и поставяли въпрос за подобни възнаграждения. И без това по-късно ни обвиниха, че сме потрошили 16 милиона лева на държавата.

ТРЕТИ ЕТАП

Със завършване на работата по оформянето на цилиндъра и неговото укрепване фактически завърши втория етап от операция „Слънчев лъч“. Не че бяхме свършили физическата работа. Напротив, тя щеше да продължи, но вече само на ръка. Повече не ни се разрешаваше да използваме взривно вещес¬тво. Нещо друго, което очертаваше нов етап, етап на интелектуалната част, както го нарекох аз. През тези 18 месеца се случиха много неща. Още през лятото на 1991 г. Ели беше предупредила, че ще получава писмени послания в продължение на няколко месеца, и то всекидневно. И през ноември този процес започна. Тя пишеше и рисуваше на непознато за нас писмо. Нищо от това, което тя пишеше, ние не разбирахме. Отначало писмото беше разхвърляно, но после придоби много строен, систематизиран вид.

Писанията бяха в хоризонтални редове, в колони, във вид на животни, на свитъци и др. Така за тези няколко месеца тя изписа около 800 страници, които грижливо подвързахме в пет книги. Такава информация Ели има още да получава. А тези писания трябва и да се разчитат. Именно затова казвам, че настъпи интелектуалната част от операцията. Впрочем и тази дейност започнахме още през есента на 1991 година. Един от първите, посветени в това дело, е директорът на Националния археологически музей професор Димитър Овчаров. По-късно до сформирането на експертна комисия на Министерството на отбраната с нашата работа частично или напълно се бяха запознали повече от 40 научни работници с различна насоченост и професия. За съжаление все още никой нищо не е разчел. Догадки и предположения много, но отнасящи се до вида писменост и от кой географски район е. Нищо друго.

Все в този период ние започнахме по-настойчиво да искаме научни работници да дойдат на място при нас. Но и това все се бавеше. Известен стрес се получи, когато излезе първата публикация по наш адрес на 21.11.1992 г., и то не от кого да е, а от генералния директор на Асоциация „Феномени“ инж. Стамен Стаменов. На съвещание по този повод аз казах пред екипа, че нашата сила е в мълчанието и че никой не знае по този проблем повече от нас. Затова трябва да мълчим и да изчакаме да видим какво още ще се напише. Стаменов излезе в печата още веднъж и спря. През април щафетата беше поета много настървено от вестник „Нощен труд“, а след това и почти от всички средства за информация.

През юни 1992 г. при нас дойдоха двама геофизици – Августин Петков и Мишо Георгиев. Дойдоха и нищо не видяха. Впрочем те не бяха информирани за какво става дума. Затова нямаме никакви упреци към тях. В същото време искахме на обекта да дойдат и други екстрасенси. Не получихме съгласие, независимо че Те чрез Ели написаха да дойде Стамен Стаменов и един журналист. Резервираното отношение на генерал Динев към това предложение фактически го обрече на провал. Казвам провал, защото вече бяхме гласували за него (четири „за“ и три „против“), когато генералът си каза мнението. Веднага към него се присъединиха Юруков и Балев и фактически за идването на Стамен се оказахме ние с Ели и Тяхната подкрепа. И така, всичко се провали. Имаше предложение да се докара на обекта баба Ванга или да се отиде при нея. И то бе отхвърлено. А според мен не си заслужаваше да тормозим тази жена на такова разстояние. Така или иначе, науката вече чукаше на вратата. Първите й предвестници бяха пратеници на тогавашния заместник-министър Никола Даскалов, господин Валентин Костов и говорителят на Министерството на отбраната Марсел Леви.

Като височайши особи те твърде самонадеяно заявиха, че министърът ги праща да разберат какво става тук. Само че на нас тия не минават. Почерпихме ги с кафе и нищо не им казахме. И те си тръгнаха кротки, с уговорката, че на другия ден генерал Динев ще бъде в министерството и ще ги информира за каквото трябва. С други думи, те дойдоха при нас като аслани, а си отидоха като…

Но колелото вече се беше завъртяло. Ние също трябваше да се приготвим за среша с експертна комисия.

ПРОДЪЛЖЕНИЕТО ВИЖТЕ ТУК

Страстен пътешественик и любител на дивата природа! През 2016та прекосява България от юг на север и от запад на изток, като описва приключенията си в две от книгите от поредицата "Пътеводител на Забравената България": КНИГА 3 - Експедиция Речен…

Какво мислиш за тази статия?

Подобни статии

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *