Феноменът Царичина – Цялата история (Част Първа)

УВОДНИ ДУМИ КЪМ ИСТИНАТА

„Загадката край София“ – под това заглавие вестник „Днес“ в броя си от 20.11.1992 г. оповести за тайнственото копане в района на село Царичина, Костинбродско. Съвсем естествено забулената в тайна дейност на Министерството на отбраната на обект №1 (така го кръстихме ние) стана прицелна точка за новинарите от много ежедневници. Постепенно „завесата“ се вдигаше, но с малка достоверност за събитията. Много от авторите на публикациите по адрес на „оная дупка“ си приписваха в различна степен заслугата за най-достоверен източник. Добре известно е, че беше проведена и нарочна пресконференция в София-прес от екипа на вестник „Нощен труд“. Ангажирано беше Националното радио (нощният блок на програма „Хоризонт“, „Неделя-150“, „Постфактум“). Въпросното копане стигна чак до пленарната зала на Народното събрание (инициативата е на народния представител Петър Балабанов). На по-късен етап се включиха почти всички ежедневници. Екип на БНТ – „Ефир-2“ влезна в тайнствения тунел. Осъществен бе журналистически рейд на мястото на събитието по нареждане на тогавашния заместник-министър на отбраната Никола Даскалов. Обектът бе посетен от госпожа Весела Георгиева кореспондентка на „Франс-Прес“ в София и дори от двама френски журналисти, и т.н.
И всички пишеха, пишеха… А каква е истината?

Краткият път към началото започва няколко дни след учредяването на Асоциация „Феномени“ (21.XI.1990г.). На този ден бе създадена Асоциацията за изследване на паранормалните явления. И тъй като участвах в това събитие и като член на групата, представяща Министерството на отбраната, и като човек, вярващ в аномалните явления и проявяващ интерес към тях, си позволявам да започна именно оттам.

Няколко дена след тази дата при сегашния генерален директор на Асоциацията инж.Стамен Стаменов (тогава изпълнителен секретар) идва Димитър Кекеменов, родом от с.Царичина. Желанието му е да съобщи на Стаменов нещо много важно. Разказът на Кекеменов много го заинтересува. Двамата взимат решение да информират Военното министерство. По това време работех като заместник-началник на Военно-научния отдел на Генералния щаб. И тъй като инж.Стамен Стаменов е мой възпитаник от Военновъздушното училище, той сметнал за необходимо да потърси съдействието на министерството чрез мен.

Стаменов ми се обади и организирането на една среща не беше трудно. На нея присъстваха полк. проф.Наплатанов, екстрасенсът Димитър Сираков, майор Серафимов от Военно-научния отдел на ГЩ и Дора Синева-Петрова – радиестезист. Срещата се състоя в една от канцелариите на фирмата „Потенциал-М“, а разговорът с Димитър Кекеменов – във видеозалата. Кекеменов разказа, че в техния род от поколение на поколение се предава легендата, че в Царичина е закопано златното съкровище на един от българските властелини (цар Самуил). Той каза, че знае къде се намира това място. Попитахме го може ли да го посочи.
– Мога, разбира се – отговори с готовност той.
– Митко, ти какво сънува в петък срещу събота?- попита го Димитър Сираков.

При този въпрос Кекеменов се смути, но Сираков му помогна.
– Адаш,ти беше в стая,нали?
– Да – отговори той.
– И кои бяха в стаята? – отново попита Сираков. – Вазов, Раковски, Левски и Ботев ли бяха?
– Да – отговори запитаният.
– И какво ти казаха те?
– Раковски сложи ръка на рамото ми и каза: „Димитре, българино, поведи българите“ – отговори Кекеменов.

Тогава Сираков каза, че и той е сънувал същия сън.
На срещата Димитър Кекеменов бе донесъл и схема на района, начертана със зелен флумастер. На нея бяха изобразени новият асфалтиран път и район с млади борови насаждения, в който вероятно се намира въпросното място.

За всичко това доложих на моя началник в Министерството на отбраната – полковник професор Наплатанов. Информирахме и генерал-полковник Минчев, тогава началник на Генералния щаб на Българската армия. Решено беше на пети декември да проведем рекогносцировка, за да уточним къде е мястото. Предвиждахме да отидем дотам с вертолет. За наша зла участ този ден имаше необичайно силен снеговалеж и авиаторите отказаха да летят. Просто нямаше видимост и никой не искаше да рискува.

Чакахме до 14 часа, но снегът нито намаляваше, нито спираше. Тогава решихме да използваме друг вариант. Предложихме да вземем един микробус („Латвия”) и да заминем с него. Така и направихме. От Министерството на отбраната тръгнахме полк.Наплатанов, майор Серафимов, Димитър Сираков, Дора Синева-Петрова и аз. Пътьом взехме и дъщерята на полк.Наплатанов – Марина. В този момент никой от нас не предполагаше, че името на това момиче ще бъде трагично свързано с нас и с нашата работа. Така групата от шест души потегли за Царичина. В интерес на истината искам да подчертая, че никой от нас не беше чувал за това село, камо ли да знаеше къде се намира.

На топографска карта 1:25000 определихме маршрута за движение – София, Костинброд, Градец, Царичина. След Костинброд ни водеше дъщерята на полк.Наплатанов. До услугите на топографската карта изобщо не прибягнахме. Добре, че ни водеше Марина, защото пътните табели за това село липсват. Длъжен съм да поясня, че Марина беше екстрасенс-контактьор и затова тя водеше. Първата й намеса бе на разклона за Драговищица. Пътуващите тогава добре си спомнят, че тя каза да следваме пътя вляво. На километър от този разклон задминахме разклона за Градец в посока Белидие хан. Марина се намеси и каза да се върнем назад и да свием вдясно. Изпълнихме и тази маневра. Преди да влезем в Градец, попитахме накъде да се движим, тъй като отново имаше разклон. „Направо“ – беше отговорът. Тогава видяхме табелата с надпис: Царичина – 3,5км. Тази табела още седи на мястото си и беше фотографирана от журналистите на ‘Нощен труд*.

Така стигнахме до Царичина. На около 500 метра от мястото, където сега се намира ”оная дупка”, отново бяхме спрени. Последваха указания (пак чрез Марина) да свием вляво от шосето (по новия асфалтов път) и да минем през вилите. Направихме това, въпреки че снегът беше дълбок и мокър. Така след кратка разходка между вилните постройки стигнахме до мястото. Уточнихме го и го нанесохме на картата. На стотина метра източно от него Димитър Сираков се подхлъзна и падна. Това място може да се окаже историческо, защото сега там се намира входът на ”оная дупка”. Качихме се в колата и тръгнахме обратно за София. По време на пътуването и в двете посоки настроението беше доста приповдигнато. Шеги, смях и песни огласяха микробуса. В министерството се явихме на доклад при генерал Минчев. Доложихме му за пътуването, за мястото и как госпожица Наплатанова ни направляваше. Всичко това явно заинтересува началника на Генералния щаб. По-късно ще се срещнем с размишления, отнасящи се до личностната манипулация, (психологическо въздействие или влияние върху мисловния код на човека), които вероятно наклониха везната към положителното решение на генерал Минчев за започване на работата. Тогава още нямаше кодови наименования. Казвам това, защото по-късно се появиха три.

На съвещанието при началника на Генералния щаб обсъждахме колко, какви и кои хора да привлечем, каква техника ще ни бъде необходима, организацията на движението и регулировъчната служба, охраната на самото място при започването на работата и други въпроси. Специално внимание ми бе обърнато да направя протокол, след като открием съкровището, и да опиша всичко в присъствието на участващите, включително и на представител на Военната прокуратура. Не се предвиждаше нищо за битовото устройване, тъй като предварителната информация сочеше, че работата ще свърши за три дни.

Всички бяхме ентусиазирани от възможността да участваме в едно такова начинание, още повече че се очертаваше то да е свързано не само с миналото, но и с бъдещето на България. Пък и кой не би се вдъхновил от подобна мисъл. А тя звучеше и предизвикателно, и убедително. Говореше се, че тук освен златно съкровище ще намерим и послание, и карта с границите на тогавашна България с обозначени на нея места, в които има аналогични обекти.

Съвещанието при Началника на Генералния щаб завърши около 22 часа. Уточнихме всичко и си тръгнахме. Тази нощ „машината“ трябваше да заработи. Сутринта на шести декември всички, предвидени по плана от снощното заседание, бяха по местата си. Осигуряващата група под командването на старши лейтенант Митов беше разпънала две палатки. Свързочниците на лейтенант Василев търсеха удобно място за разставяне на радиорелейната станция. Чрез нея щяхме да поддържаме връзка с Министерството на отбраната, респективно с началника на Генералния щаб. Малко по-късно пристигна и генерал Динев със свой екип, който по-късно пое ръководството на операцията.

Началото бе поставено, връщане назад нямаше.

РАЗКАЗЪТ НА ДИМИТЪР КЕКЕМЕНОВ

Много пъти съм сънувал и съм получавал подсказване и потвърждение от вътрешен глас, че в Царичинската местност има нещо скрито, нещо много важно, свързано с времето на цар Самуил. Дълго време, години наред, пазех тайната за себе си. Просто изпитвах притеснение, щом през ума ми минеше мисълта, че трябва да споделя с някого онова, което ме терзаеше. Сега, когато научих за създаването на Асоциация ”Феномени”, се престраших и ето ме тук.

За великия български цар съм слушал неведнъж от дядо ми. Той ми разказваше, че владетелят е идвал в нашия край да се лекува. Често е бил съпровождан от сина си и това е една от легендите за името Царичина (цар и чина, сиреч цар и син). Тъй от разказите на дядо знам, че царят е идвал тук не само да се лекува. Друга, по-важна мисия е имал той. Според онова, което съм сънувал, става дума за нещо от рода на съкровищата, но далеч по-важно. Срещите, които съм имал на сън с известни личности от нашата история (отдавна починали – бел. моя, Ц.К.), ми подсказваха, че съм потомък на Самуиловия род и като такъв трябва да извърша нещо велико. Много пъти, впрочем почти винаги, когато съм минавал покрай едно място в Царичина, вътрешен глас ме спираше. Заставяше ме да обърна сериозно внимание на самото място й неизменно ми повтаряше:
– Виж, тук се крие нещо много важно!

Често пъти същият този глас ми казваше: ”Тайната на Мона Лиза се крие… Много интересна информация е скрита на различни известни исторически места в България.”
И отново на връщане към Царичина Гласът ми казваше, че местността, като възвишение криела много интересно нещо, от което щяла да се получи информация, засягаща цялото човечество.

Моето мнение е, че с тази информация трябва да се запознае само Министерството на отбраната. На никой друг не бих имал доверие, че ще се заеме с тази работа безкористно.
Така завършил разказът на Димитър Кекеменов. По-късно Стаменов и Кекеменов осъществяват среща най-напред с Димитър Сираков – биоенерготерапевт. Втора среща провеждат с екстрасенската Дора Петрова. На третата среща се събират четиримата. Разговорът продължава два часа. По думите на Стамен Стаменов била обменена интересна информация с космопланетарно, глобално-проблемно и регионално-проблемно – за България съдържание. Четиримата решават, че тази информация трябва да бъде доведена до знанието само и единствено на Министерството на отбраната. Останалото е известно. То е отразено в раздел първи на книгата.

Какво прави впечатление в разказа на Кекеменов? Най-напред и на първи план се изкарва съновидението. Потвърдено ли е или не, открито ли е или не нещо в района на Царичина, не е от значение. Убедителният разказ раздвижва доста духове и в крайна сметка Генералният щаб се ангажира с разработването на тази идея. Случаят с Димитър Кекеменов не е единственият. Мнозина от така наречените сензитиви получават информация именно в такова състояние. Нека си спомним, че и Димитър Сираков говори за съновидение, което в пълен обем е имал и Кекеменов. Странно съвпадение! 

Димитър Кекеменов работи в ДФ „Витоша“, а Сираков е безработен. Дора Петрова е в системата на Националната разузнавателна служба, а Стамен Стаменов – изпълнителен секретар на Асоциация „Феномени“. Но не за това става дума сега. Думата ми е за съновиденията. Те са спътник не само на тези двама души. По-късно подобни цветни сънища спохождат и други хора от екипа, провеждащ операция ”Слънчев лъч”. Ще се позова на опита на американските учени-уфолози в изследването на проблемите свързани с НЛО.

Първият случай е отвличането на семейство Бети и Бари Хил на борда на ”летяща чиния” през 1961 година. През първата половина на 1964 година бостънският психотерапевт д-р Б.Саймън провежда тестиране на госпожа Бети Хил в състояние на хипноза. Според заключението на специалиста ”голяма част от резултатите, получени от хипнотестирането, напомня бъновидение”. Непосредствено след произшествието на 20.IX. Бети Хил била подготвена за преминаване в сънно състояние, Десет дни след това при пристигането й в къщи госпожа Хил сънува серия от мощни (холографски) цветни сънища, които продължават пет дни. След това прекъсват и повече не се повтарят. ”Никога досега – казва Бети – не съм имала толкова цветни сънища, и то така подробни.”

И друг случай, отнасящ се до среща на вертолетен екипаж с НЛО на 18.Х.1973г., която едва не завършила трагично. В последния момент НЛО извършил маневра и увлякъл след себе си вертолета от височина 200 до височина 700 метра без никакво участие на екипажа. Три седмици след инцидента някой от медицинската служба на армията на САЩ се обадил на командира на екипажа Л.Койн, като се представил за специалист-метафизик. Той се интересувал не сънуват ли членовете на екипажа необикновени сънища. Самият Л.Койн и членът на екипажа Дж.Хили си спомнили, че след 3 до 5 дни от срещата с НЛО започнали да сънуват ярки холографски сънища. В един от тях те излизали от своите физически тела, в друг Л.Койн държал в ръцете си синкава сфера. Най-поразителното е, че военно-медицинската служба се интересувала преди всичко от съдържанието на съновиденията и по-точно сънували ли са членовете на екипажа, че напускат своите физически тела и дали са летели в някаква сферична форма. Интересът към сънищата на летците и тяхното съдържание се поддържал редовно на всеки два месеца.

Описвам тези факти не за да търся аналог със съновиденията на Кекеменов, Сираков, Дора Петрова, по-късно Логинова и други, а защото те са факт! Разликата е в това, че в описаните случаи холографските сънища се появяват след събитията, докато при нас те предшестват събитията, които стават след тези съновидения. И това е не само преди началото на операция ”Слънчев лъч”, а и в процеса на нейното провеждане. Има и още нещо, което поразително прилича на онова, което вижда Бети Андреасън на 25 януари 1967г. на борда на НЛО за провеждане на цял комплекс физиологични изследвания. Става дума за кристалните форми, светещи с всички цветове на дъгата, за седящия бял орел с полуразтворени крила, срещата с птицата феникс, прозрачно-ледените пеперуди и др..

Всички тези понятия са употребявани от нашата контактьорка Ели Логинова. Много от тях тя рисуваше и ги има нарисувани. Дълго време нейният ”човек” се представяше за жител на планетата (съзвездието) феникс. В рисунките й намираха място и царственият (божественият) жезъл, и още много неща. Възниква въпросът: случайно ли е всичко това? Има ли някакъв цикъл на повтаряемост на тези събития или е чисто съвпадение? Естествено не всичко съвпада с най-големи подробности и детайли. И все пак възможна ли е такава метаморфоза на човешкото съзнание? Кой предизвиква и осъществява тези начинания? На кого в крайна сметка сме подвластни?! Този въпрос ние ще задаваме много дни и месеци занапред, но отговор няма да получим. ”Нещото” упорито ще отказва да задоволи нашата любознателност и интереси. Нека не забравяме, обаче, че при нас съновиденията предшестват събитията, а не са следствие от тях. Ето защо нас ни интересува дали има някаква закономерна връзка между всичките тези събития и очерталото се нашествие на НЛО?

СЕЛО ЦАРИЧИНА

Разположено е в китна планинска местност на около 30 километра северозападно, почти северно от София. Едва ли не на никого неизвестно (включително и на нашия екип до 5.ХII.1990г.), селото по- късно става притегателен център за масмедиите в България, а и не само за тях. И причината за това, разбира се, сме ние и тайнството на нашата работа.

Самото село е разположено в пресечена гористо-хълмиста местност на около 1000 метра над морското равнище. Състои се от четири махали – Червена ябълка, Бусин дол, Сивил и Царичина. В пределите на махалата Сивил е и най-голямата височина (Марков връх – 970 м. над морското равнище), наричан по-рано Сивил. Селото е почти обезлюдено. Я има, я не 50-60 възрастни люде. По-млади са кръчмарката Райна и семейството й, както и сегашният кмет Величко Костадинов. Оживление има най-вече в почивните дни, през пролетта и лятото, когато идват виладжиите. Тяхното присъствие внася някакъв колорит в селската идилия. Известен принос в това отношение имахме и ние.

Царичина няма добре развит поминък. Няма и условия за това. Малкото площи обработваема земя позволяват отглеждането на картофи, които стигат за задоволяване на собствените нужди на хората. Районът е удобен за развитие на животновъдство, ала няма кой да се ангажира с такава дейност. Селото е електрифицирано, но водни ресурси няма. Сушата е голям бич за местните хора. Единствено божията милост (дъждът) и изкопаните тук-там кладенци утоляват жаждата на всичко живо. Има ли нещо закономерно в това? Много пъти съм си задавал този въпрос, но най-вече тогава, когато изследвах характера на местността наоколо.

Пътната мрежа до и в Царичина не е много добре развита, но на този етап задоволява нуждите на местните хора и идващите в района през активния сезон. Единственото асфалтово шосе идва от разклона на Ломското шосе през Градец. Преминавайки през Царичина то свързва селото с Градец и Чибаовци. През зимата, с падането на снеговете селото е почти изолирано от съседните селища. Единствената връзка е идващият три пъти дневно автобус от София (и то при положение, че е разчистен пътят, което не се случва често) и колата, докарваща хляб два пъти седмично (понеделник и петък). Много често за тези две години сме оказвали помощ на местните хора и за хляба, и при други неприятни случаи.

Опитвал съм се да разбера откъде идва името на селото. Твърда легенда за това не намерих. По информацията на ”нашите приятели“ старото име на Царичина е Царево. Повече не можах да науча. Любопитството ми нарасна много, когато един ден, изучавайки картата на България, установих, че районът, заключен между Кърджали, Момчилград, Златоград и Неделино, носи същото име – Царичина. Случайно съвпадение ли е това или някаква невидима, неизвестна нам карма свързва селото с този район? Още една загадка, като се има предвид, че в Родопите има немалко обекти с неизяснен произход. Още един въпрос пред науката, на който тя трябва да даде отговор.

ВИЖТЕ ПРОДЪЛЖЕНИЕТО ТУК

Страстен пътешественик и любител на дивата природа! През 2016та прекосява България от юг на север и от запад на изток, като описва приключенията си в две от книгите от поредицата "Пътеводител на Забравената България": КНИГА 3 - Експедиция Речен…

Какво мислиш за тази статия?

Подобни статии

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *