[Част Седма] Многоликата Странджа – планина на стихии, трудности и много мистерии (с. Граматиково – с. Кости)

За първи път от шест нощувки насам се будя освежен и с прилив на сили, което си обяснявам единствено със светото място, до което съм разпънал бивака си. Не съм суеверен, но тук сякаш витае духът на едно по-добро бъдеще, който ме кара да прехвърлям в мислите си изминалата седмица.

Добра ли беше тя или не съвсем?

Опитвам се да осмисля видяното и да се поуча от грешките си при прехода в планината, без да имам никаква илюзия, че съм успял да покоря каквото и да било. Защото краят все още е някъде там — в близкото бъдеще, а до село Кости ме делят едни пет-шест часа път. По какъв терен и през какви препятствия ще премина тепърва предстои да науча.

Изкачването до пътя, от който вчера се бях отклонил, не ми отнема толкова време, колкото усилия, но въпреки това раницата ми се струва по-лека от вчера. Дали пък не бях придобил някакви сили от планинската водица, излизаща от десетте чучура някъде там в ниското?

Денят едва започва, но горещината е все по-осезаема. Обръщам се, за да хвърля прощален поглед към Граматиково, което е като застинал пейзаж от картина на прочут елховски художник.

Пред мен се жълтее изронен коларски път, осеян на места с дълбоки коловози, в които дори волска талига има шанс да изгуби някоя гума. И въпреки това късметът ми се усмихва, защото наклонът е в моя полза и слизането е в пъти по-приятно от изкачването.

Изведнъж се озовавам в ниското, откъдето се ширва долината на Велека. Слизането дотук ми е отнело около два часа, но самото спускане не е било особено трудно заради сенчестите облаци, които покриват небето и услужливо ме пазят от слънчевия пек. Попадам на кръстопът, по който мога да се ориентирам за посоката.

Криввам надясно и гледам да вървя по отъпканата от нечии гуми трева, които следват коритото на Велека, без да открия някакъв брод или удобно място, откъдето да я прекося. Но вървенето в меката, изорана пръст се оказва истинско предизвикателство — тя се вмъква между пръстите на краката ми, обути в сандали, и предизвиква известен дискомфорт при ходене.

Най-лошото обаче е, че пространството пред мен е толкова обширно, че не успявам да открия какъвто и да е знак или маркировка, която да ми покаже накъде трябва да продължа. Така изминавам няколко километра, през които се чудя на късмета си и дори се укорявам, че съм решил за пореден път сам да се затрудня в прехода си.

А можех просто да продължа по утъпкания път и още вчера да съм в Кости.

Късметът все пак ми се усмихва, когато от едната си страна откривам тясна просека в двуметровата избуяла растителност, в която ясно си личат отпечатъците от гуми на трактор. Не знаех дали ще ме отведе на правилното място, но се доверявах напълно на съдбата, която досега винаги ме бе напътствала в правилната посока. Тя не ме подвежда и този път, когато зървам две табели, закрепени за едно чепато дърво.

Пътеката оттук, към Кости, е в окаян вид, но имайки предвид пресечения терен не се бях надявал на нищо по-добро. Около мен цари страшна дивотия, в която не ми остава нищо друго освен да следвам посоката право напред.

Водите на Велека се точат бавно в посоката, в която съм тръгнал, когато пред мен се изпречва дървесен гигант-пазител, протегнал клон, сякаш се кани да ме подложи на последна проверка, преди да изляза от сърцето на Странджа.

А след него, само на няколкостотин метра по-нататък, попадам в царството на дървесните гиганти, където могъщи корони са извисили 14 странджански дъба — лъжници, и 6 полски ясена, всичките на над 300 години.

Край тях, сгушен между вековните дървета е параклисът „Свети Илия“, който е датиран  то XIX в. В средата на параклиса има аязмо, чиято вода лекувала кожни заболявания. И въпреки че изворчето не е течащо, а по-скоро като кладенец, водата в него е винаги свежа.