Експедиция Тунджа: 40 км по течението на реката (ДЕН 1)

Измина почти година от последното ми голямо приключение - период, който сериозно ме кара да се замисля дали не съм загубил форма и не съм изгубил желание за пътешествия. Неее, казвам си и махвам с ръка, едва ли съм успял да се променя дотолкова, все още усещам неистовото желание, което гори като силен пламък в душата ми и не съм готов да се откажа от това, което ме прави най-щастлив и пълноценен като човек и личност. От няколко месеца се замислям къде мога да пребродя нови и неизследвани територии, да ги прекося и документирам. На няколко пъти по време на краткотрайните ми пътувания с влак през страната преминавам покрай реки, оглеждам ги любопитно, любувам се на водите им, на речното корито и бързеите, спускащи се стремглаво между скалите. Миналогодишното ми плаване с каяк ми е оставило все още пресни и приятни спомени за пътешествията ми по вода и ми хрумва да направя нещо подобно, спускайки се по някоя достатъчно дълга река, по която да мога да изживея какви ли не приключения.

Тунджа е реката която търся, казвам си и се заемам с организацията на поредната ми експедиция. Набавям два едноместни каяка, понеже този път няма да съм сам, а с женска компания. Наскоро се сприятелих с Никол, която от години живее в Лондон, но използва всеки удобен момент за да се прибере в България и да си попътува из родината. По план трябваше да прекоси страната ни от запад по изток, така както аз направих миналата година, но поради различни причини не успяла да го направи, така че това трябваше да бъде една малка компенсация за провалените ѝ планове. Разбираме се кога и къде да се чакаме, а междувременно се запасяваме с провизии и нужната екипировка.

Денят е 22ри юли, събота. Срещаме се с Никол в родното ѝ Розино, където правим разбор на необходимите предмети в багажа, обсъждаме началото и тръпнем в очакване. Тя самата никога не се е качвала на каяк, така че ѝ е много интересно как се плава и навигира във вода, но съвсем скоро щеше да се убеди, че е доста умела с греблото.

Поставяме началото на експедиция от един жп мост на почти километър от Калофер. За съжаление водата в града не е достатъчно за да предполага едно успешно начало, така че се принуждаваме да търсим по-пълноводна част някъде по-надолу. Първоначалният ни ентусиазъм много скоро бива заменен с леко разочарование. Нивото на водата в тази част също не е голямо, почти не можем да плаваме, а по-скоро само влечем каяците по речното дъно, провираме с между клоните на паднали и препречили реката дървета, докато върху нас се изсипват десетки дървесни паяци. Сблъскваме се с трудности още в началото. Не че някой е мислел, че такава експедиция ще е от най-лесните, но защо, питам се, защо, още от първия ни ден трябва да страдаме.

Изминали сме едва няколко километра по реката, все още не сме открили удобни места за плаване и само се дърпаме напред по каменистото корито. Тук-там откриваме различни боклуци захвърлени от човеци в реката, които са се накичили по дърветата и висят като грозно напомняне за глупостта и нехайството ни. След стотина метра попадаме и на няколко мъртви риби, които са обърнали коремите си нагоре и стоят приклещени между корените на дърветата.

Подозренията ми се потвърждават преминавайки покрай село Осетеново, което е съвсем до реката. Количеството на изхвърлените отпадъци се увеличава внезапно - консервени кутии, тоалетни принадлежности, пластмасови опаковки са наши спътници по речния ни път докато не подминаваме това населено място. Малко преди това местен, тумбест жител ни вижда как се мъчим да издърпаме лодките си, приближава се и ококорен ни съобщава:

- Ама накъде така?! Няма вода в реката, бе!

Обясняваме му за плановете си, но той като че ли не възприема какво му казваме, скръства ръце и ни проследява с поглед докато не се скрием от полезрението му.

Ранен следобед е и жегата става толкова непоносима, че се принуждаваме да поспрем за час на сянка и да се посъвземем. Теренът е тежък, трудно се дърпат натоварените лодки по това каменисто речно дъно, а за плаване и дума не може да става. Привечер се озоваваме в близост до село Александрово и изморени се решаваме да лагеруваме на поляна до реката.

Издърпваме каяците и багажа си на равно място и се заемаме с подготовката на лагера. Нощта се спуска бързо, звезди се появяват по небето и ни пленяват с мъждукащата си красота. Легнали сме на шалтетата си и правим разбор на изминалия ден, след това мълчим с блуждаещи в небосклона погледи и постепенно очите ни се затварят от умора.

ПРЕМИНИ КЪМ ДЕН 2