Интервю с Александър Караджов, който обиколи България по четирите ѝ граници

Александър Караджов е пътешественик с мисия — да опознае България не само като точка на картата, а като жив организъм, пълен с история, природа и дух. В едно от най-смелите си начинания, той обикаля страната с велосипед по четирите ѝ граници – срещу вятъра, по черни пътища и през забравени гранични села. Пътуването му не е просто географско – то е потапяне в дълбините на една България, която рядко виждаме: неподправена, сурова, красива и истинска.

Със страст към приключенията и жажда за неподправени срещи, Александър превръща всяка граница в мост – между минало и настояще, между човека и природата, между непознатото и себе си.

***

Какво те вдъхнови да предприемеш това епично пътешествие около четирите граници на България с колело?

Личното ми усещане, че не познаваме достатъчно добре страната си. Граничните земи ни убягват, а в тях се крият не по-малко красота и мистика. В последните години откриването на диви територии в техния първичен вид стана все по-трудно. Ако човек иска да усети духа на дивото, може би трябва да се насочи към най-отдалечените от цивилизацията места.

Освен всичко, аз съм израсъл в пограничен район на Родината и още от малък бях запленен от разкази и истории за границата. В ума ми, зад думата „граница“ винаги е имало някакво скрито съдържание – тайнственост, недостъпност, порив към опознаване…

***

Коя част от маршрута те изненада най-много – било то с красотата си, трудността или срещите с хора?

Ще започна с трудността. Без да се замисля, бих определил западната граница на България като най-тежка. Огромни денивелации, изчезнали пътища, високи била и дълбоки долове, разположени в посока запад – изток, т.е. перпендикулярно на посоката ми на движение, непосилна горещина, която, за добро или за лошо, ме съпътстваше по времето на цялото преминаване от връх Тумба до устието на река Тимок, я превърнаха в „голям залък“ и тежко психологическо изпитание за мен.

По отношение на красотата би било трудно да се направи разграничение. Но без да крия, имам особен афинитет към дните, които прекарах в колоездене по речната граница между България и Румъния. Пътуването ми по течението на Голямата река бе съпътствано от едно особено усещане за простор, спокойствие и свобода – нещо, което не винаги човек от планината може да изпита, когато се намира в „естествената“ си среда.

За срещите с хората по време на пътуването си мога да заключа няколко неща: България обезлюдява с катастрофални темпове. Имаше цели дни, в които не съм се натъквал на човешко присъствие. Там, където някога е кипял смислен и пълноценен живот, днес е празно и пусто. В очите на малцината, с които имах щастието и привилегията да се срещна, видях тъга и отчаяние. Хората са загубили вярата си в светлите бъднини, но са успели да съхранят добротата в сърцата си и чистотата на помислите си.

***

Какви бяха най-големите предизвикателства по време на пътуването – теренът, времето, физическата издръжливост или нещо друго?

Въпреки че от физическа гледна точка се справих доста добре, имах моменти, в които бях на ръба да се предам чисто психологически. Предизвикателствата бяха почти ежедневни и бяха свързани най-вече с тежкия релеф, но аз не съм и очаквал друго. Изразходването на енергия по време на колоезденето бе постоянно, тъй като почти всеки ден се налагаше да въртя педалите по 14-16 часа.

Имаше участъци, в които съм бутал или носил колелото си часове наред, просто защото не е имало възможност то да се кара. Преживях и зрелищни гръмотевични бури, от които, за щастие, излязох здрав. Определено считам, че изпитанията ми помогнаха да израсна много.

***

Срещна ли интересни хора по пътя? Има ли история или среща, която никога няма да забравиш?

Както казах и по-рано, срещите ми с хора бяха рядкост. Един особен момент се е запечатал трайно в съзнанието ми – срещата с баба Зоя от село Дебочица. Когато ме видя и разбра, че целта ми е река Дунав, която се намираше на повече от 350 км от мястото на срещата ни, тя избухна в плач. Разказа ми, че преди много години един от синовете ѝ е изчезнал. Безследно, до ден днешен. Сякаш в очите ми тя видя него. Много силен и емоционален момент, който няма да забравя никога. На изпроводяк ме дари с шише студена вода и няколко главички пресен лук от градината си. В същия ден имах най-вкусната вечеря в живота ми…

***

Коя беше най-зрелищната гледка, която те остави без дъх?

Както съм казвал неведнъж, хорският прогрес не ме грабва. Впечатлява ме живата природа със своите невероятни контрасти и неповторими състояния. Огромните „танцуващи облаци“ от ятата на скорците по черноморското крайбрежие, могъщите осанки на Родопите, Стъргач, Славянка, Стара планина, погледнати рано сутрин, когато мъгли се стелят в ниското и контрастират със синьо-зелените им била във височина, залезите – предвестници на нощта, в която оставаш сам и разголваш душата си пред природата, танцът на хиляди светулки, които се въздигаха над топлата земна повърхност в изящни спирали към небесата, мощните дунавски вълни… Ей такива неща ме трогват. Това е вечното, константното. Всичко друго е дим…

***

Как подготви велосипеда си за такова предизвикателно пътуване? Имаше ли моменти, в които техниката те предаде?

Преди всеки етап на обиколката на България по границите подлагах велосипеда си на щателна профилактика – настройка на спирачки, скорости, подмяна на гуми, накладки,жила, смяна на верига и пр. И въпреки всичко имаше моменти, когато вследствие на екстремно натоварване, по колелото ми възникваха повреди. Имам множество спукани гуми. Водещо тук бе оборудването с инструменти и резервни детайли, с които разполагах. Подготовката, знанието и уменията на човек да намери решение при възникнал проблем, са ключови за успеха на подобно начинание, ведно с доброто планиране и познаване на условията, маршрута и възможните рискове.

***

Каква беше типичната ти дневна рутина по време на пътуването?

Наложи ми се да следвам доста стриктен график, който ми костваше страшно много постоянство и себелишения. Ставането ми бе около 5 – 5.30 ч. Имах на разположение около 40-60 минути да събера бивака си, да закуся и да потегля на път. Стремежът ми бе да изминавам повече километри с по-свежи сили до ранен следобед. В горещите дни се налагаше да правя двучасова пауза, за да се предпазя от прегряване и слънчев удар. Това време използвах за дрямка, в която наваксвах много енергия и сили. Обедно хранене почти отсъстваше. Организмът ми бе стегнат и нямах потребност от консумация на храна.

Колоездех до 21-22 часа в по-дългите дни. Това се случваше почти постоянно, защото само така успявах да наваксвам с километрите за деня. В края на деня взимах душ на някоя чешма или в река, подготвях бивака си, вечерях и заспивах. Консумацията на вода бе ключова. Имах дни с около осем литра изпити течности, които отговаряха на шоковата загуба вследствие на изпотяването ми.

***

Кои са най-важните уроци, които научи за себе си и за България по време на това приключение?

Научих, че България е огромна, колкото и малка да мислим, че е. И всяка нейна част е удивително различна и колоритна. Наш дълг е да я познаваме и обичаме такава, каквато е и да предаваме тази обич към Родината на децата си. За себе си научих, че нищо не може да ме спре. Нищо не може да спре никой от нас. Стига да вярваме силно и да преследваме мечтите си. Защото мечтите са, за да ги сбъдваме.

***

Ако трябваше да повториш маршрута, би ли променил нещо?

Смятам, че изминах маршрута по най-добрия възможен начин, тръгвайки и завършвайки в Силистра и движейки се по посока на часовниковата стрелка. Обратният вариант би бил доста по-предизвикателен от гледна точка на денивелации и ветрове. Съжалението ми е, че нямах достатъчно време да измина цялото 2700-километрово разстояние на един път, но по време на пътуването си осъзнах още нещо – рутината убива. Мен рутината ме пощади, защото преминах границите на етапи и със свежи сили. Всеки следващ етап пораждаше по-силно нетърпение в мен да завърша начинанието си.

***

Какво би казал на хората, които мечтаят за подобно пътешествие, но не се осмеляват да го започнат?

Да потеглят на път. Плашеща е първата стъпка. След това всичко се подрежда. Да бъдат упорити, постоянни и готови за лишения в името на мечтата си. Да не подценяват подготовката и планирането. Да бъдат смирени.

***

Уникалното пътешествие на Александър е запечатано в книгата му „2245“, която можете да закупите през фейсбук страницата: 2245 км