Многоликата Странджа – планина на стихии, трудности и много мистерии [Част Втора – от „Света Богородица“ до „Рождество Богородично“]

Въпреки уюта на палатката, сутрешният хлад си пробива стремглаво път през спалния чувал и игриво хапе крайниците ми. Размърдвам се и се протягам. Именно това чувство исках да изпитам отново, след толкова години прекарани в домашна обстановка, която като че ли ме бе изнежила. И все пак, усещането да изляза от зоната си на комфорт не ми бе нещо чуждо.

По-скоро изпитвах неудобство от спокойния и съвсем ритмичен начин на живот, който си бях изградил в последно време, докато животът ме учеше как да се справям със семейните неволи.

В тази връзка се опитах да си спомня за последните пъти, когато наистина съм бедствал и се сетих за зимното изкачване на Мусала, което предприех още в началото на щенията си да покорявам вече покореното. По-късно разбрах, че да следваш нечий стъпки е като тренировка за нещо по-голямо и подготовка за следващото голямо изпитание.

Когато прекосявах България от край до край на два пъти едва ли съм си представял какъв ценен житейски урок ще ми донесе подобно нещо.

Най-малкото защото хората, които срещах по пътя си ми бяха споделили и най-личните си истории – една малка изповед, която само човек на път би оценил по достойнство.

Сутрешният хлад ме разбуди достатъчно бързо, че да огледам какво е положението навън. Реката все тъй миеше бреговете, край които се бях настанил с нейно позволение, докато морски кончета и кресливи птици допълваха чудесната ми сутрин.

Закусих набързо каквото имах в непретенциозната си раница, опаковах дома си и се изкачих до пътя, който съвсем не бе далеч. По него на интервали преминаваха джиповете на гранична полиция, с надеждата да хванат някой случайно заблудил се нелегален емигрант и да запишат поредната победа в кариерата си.

Коларският път край реката на моменти не бе никак добър и за това са виновни камионите с дървесина, която дървосекачите сваляха от по-високата част на планината.

Разбира се, същите тези камиони напълно съсипваха и ландшафта, тъй като понякога им се налагаше да минават по тесни просеки през гората. След обилен дъжд тези горски пътеки се превръщаха в кални ями, в които всеки пешеходец би затънал минимум до коленете. Газил съм в пресъхналия язовир Жребчево (виж Експедиция Тунджа: Ден 9, край язовир Жребчево) и повярвайте, усещането да затънеш безвъзвратно не е никак приятно.

Изминавам следващите километри в пълна идилия следвайки пътя, следващ гънките на реката. Редуват се открити места, в които към 10 сутринта жегата почти не се търпи, с гъсти гори, където трябва да се браня от рояк гадни малки мушици, които търсят влага и постоянно се мъчат да ми изпият очите. За щастие с годините бродене съм се научил, че всяко изпитание си има и своето решение, така че си откъсвам случайно клонче, което да използвам за ветрило и да прогоня нахалниците.

При такова положение криво-ляво стигам до параклисът „Света Богородица“, край село Граматиково, до който, точно до пътя, има изградена прекрасна каменна чешма от ерата на комунизма. Тук си позволявам кратка почивка и след като попълвам запасите си от вода се връщам обратно на пътя.

След съвсем кратък преход стъпвам на Републиканския път II-99 и върволица от табели, които указват накъде бих могъл да се отправя към следващото интересно място.

Изборът ми е толкова примамлив, че за миг дори си помислям дали да не изпровизирам и да не променя маршрута си.

Имало е случаи когато съм постъпвал по този начин и съдбата ме е възнаграждавала с някое уникално местенце или пък емоция, която няма как да изпитам при други обстоятелства. Разбира се, случвало ми се е и да се отклонявам безвъзвратно от предначертания си план и така да обезмислям дните планировка и подготовка.

А накрая – разочарование, че новият ми маршрут, всъщност не ми е бил изобщо полезен. С оглед на казаното задържам посоката си и криввам вдясно по асфалта, който в следобедните часове на втория ден от пътуването ми се е нагрял жестоко. 

За удобство в летните преходи винаги избирам сандалите или откритите обувки, а когато ми се налага да влизам в шубраци и коприва, на всяка цена слагам и дълги чорапи, които имат удивителната способност да предпазват краката, без да ги запарват. Сега обаче шляпам със сандалите на голо, което въпреки, че дава позволява на краката ми да дишат, им позволява и да усетят топлината от нагорещения път.

Любопитна табела точно на завоя ме кара да се спра и да я последвам. Става въпрос за посетителски център към село Граматиково, но пътят ми напред съвсем не е приветлив. Пътят почти се е загубил в гъстите треволяци, а от поставените някога дървени парапети е останал само блед спомен, който на моменти дори се троши изпод захвата ми.

Ясно, казвам си. Това е от онези обекти, за които през 2010та всякакви новоизлюпени организации цоцаха пари от държавата и Европейския съюз. Естествено, вероятно след година-две поддръжката на тези „туристически обекти“ се изоставяше, но парите отдавна вече са потънали в нечий джоб.

Върнах се в ниското напълно разочарован от изгубеното време. Надявах се само, че ще успея да наваксам и съдбата няма да ми извърти някой номер и да ме остави насред пътя по никой време. 

Преминавайки по един от мостовете над Велека се спрях за да погледам реката. Дотук я бях следвал отстрани и не бях имал възможността да осъзная колко пълноводна е тя на места, а погледната отгоре изглеждаше още по-внушително. И най-важното, тя гъмжеше от живот!

Пътят покрай реката е повече от живописен, но това, което ме учудва най-много е, че въпреки гъстата растителност асфалтът по него е много запазен и на много места е прав като по  конец. Нещо учудващо като се има предвид колко надълбоко в Странджа планина се намирах.   

Отнякъде дойде силен порив на вятъра и по досега безоблачното небе започнаха да пъплят първите наченки на сиви дъждовни облаци. Следващите километри отново следваха реката, а в това време облаците се скупчваха, надбягваха един друг и заплашително надвисваха над пътуването ми. Настана късен следобяд и трябваше бързо да намеря място на което да пренощувам. Сигурно място, което би могло да посрещне дори и една малка разразила се нощна буря. 

Едно от разклоненията води към равно място с параклис, където ми се струва повече от удачно да изкарам нощта, затова и не се колебая. Влагам последните си останали сили за да го достигна и въпреки, че на няколко пъти се обърквам и достигам до задънени пътечки, успявам да изскоча на равното поле, където съвсем спокойно някой е пуснал добитъка си на паша. 

Оттук вече параклисът се вижда съвсем ясно, а от небето се посипват и първите капки дъжд, затова бързешком се отправям към него. Вече съвсем отблизо се вижда, че е бил обновен и, уви, вратата му е заключена, така че поне намирам покрив под навеса до него. Дъждът се засилва. Свечерява се.

Нощните животни стават все по-активни и в далечината чувам свирепият вой на глутница прегладнели чакали. Не се решавам да опъвам палатката, тъй като подът под навеса е бетонен, а само разгъвам спалния чувал и се излягам в него на една пейка. Нощта ми несъмнено нямаше да е чак толкова уютна както първата, но поне щях да бъда на сухо. 

Някъде към полунощ на стотина метра от мен, в близката горичка, се чува ръмженето на двигател и някаква кола, в тъмното, профучава по равната поляна по-долу. След минута се чуват поредица от изстрели, които ме изправят на крака и аз трескаво претърсвам раницата си за мачетето.

Само миг по-късно вече всичко е спокойно, но за по-сигурно оставам буден поне още час. Дъждът не спира, а с него и безпокойството ми какво ли щях да открия по светло, долу, на ливадата и дали утрешният ми ден нямаше да е последен.