Долината на дивата девинска река

Преди години правех див петдневен преход в обхвата на дивечовъдните стопанства Борово и Извора в Родопите. В учебниците по ловно стопанство у нас те се дават за пример като територии слабопроучени, мъчнодостъпни, диви и опасни. Не случайно, преди време именно там бе заснет епизод от поредицата на Беър Грилс – Оцеляване в Родопите. Силно насеченият релеф с дълбоки долини и скалисти склонове, закътани местности, до които няма нито път, нито пътека, стари, изоставени махали с подивели круши, ябълки и сливи в някогашните дворове, както и липсата на каквито и да било туристи, са все предпоставка за установяването там на сериозни популации от дива коза, благороден елен, муфлон и кафява мечка – властелинът на българската гора.

Та, при този преход, в ден трети, трябваше да пресека долината на Девинска река. Добре, но как и къде? Бях спал недалеч от местността Бараклий и в ранни зори се отправих към връх Чурал. Движех се основно по животински и стари забравени пътеки. Знаех, че стигна ли до дъното на долината, ще открия местността Азисова лъка и оттам ще поема на юг към резерват Кастраклий по вече добре очертана туристическа пътека. Притеснително обаче ми бе спускането до реката, защото колкото и да се опитвах да огледам от ръба на скалите за възможен маршрут, виждах единствено безкрайно море от ронливи скали, обрасли с люляци и бъз. Вероятно вреше и от пепелянки по напечените камъни.

Срещу мен се пъчеше Карабурун, по-висок с около 80 метра от събрата си Чурал, а долу, в мрачната долина ревеше Сачандере. В предходните дни беше валяло, та всички реки и потоци бяха придошли зловещо от поройните дъждове. Спомних си, че именно в същото лято изпускаха контролирано водите на Тошков чарк и Дженевра от каскадата Баташки водносилов път заради обилните валежи и очакванията ми за Девинска река не бяха никак оптимистични. За Катранджи дере – също. Тоест, очаквах сериозен дебит в реката и по едно време, в лек пристъп на паника, започнах да си задавам въпроса: „Къде тръгна в това време?“

Спускането бе мъчно. Движех се на изток, успоредно на Сачандере, с лек наклон към Азисова лъка, та исках по този начин да намаля болката в колената от 50-градусовия наклон на склона. Редуваха се сипеи, дъбови гори, букове, скали, пожалени от ерозията и отново сипеи под тях. Това спускане ми отне повече от два часа, въпреки неголямото разстояние. Почти от всеки камък ме гледаше по някоя дива коза, която се стряскаше от съборените камъни по сипеите. Добрах се до реката. Бе огромна. Всички малки потоци, които в друго време са сухи, сега течаха и се вливаха в реката-майка с нетърпение да отплават надолу по пътя си.

Направих неуспешен опит за пресичане на Девинска река с помощта на здрав кол, който трябваше да ми служи за опора. Течението бе толкова силно, че още при третата крачка водата започна да ме блъска. Оставям на страна факта, че в средата на коритото дълбочината сигурно бе над метър и половина. Нямаше никакъв шанс за преминаване. Огледах се за някое паднало дърво. Всичко бе отнесено от стихията. Спомних си за стара ловна пътека по левия бряг на реката. Поех по нея и след половин час гимнастика достигнах до старото мостче за Азисова лъка. Бях спасен.

Отдъхнах си, въпреки че от запад прогърмя. Ако досега бе трудно, сега започваше друг, още по-тежък етап от днешната ми отсечка. Е, с по-малко неизвестни, но пред мен имаше около 2 часа и половина зверско катерене и след тях – още около 3 часа до крайната ми цел. Ден със зверско натоварване. Май тогава се зарекох, че ако мога да избегна пресичането на долината на дивата Девинска река в бъдеще, бих го направил.

Александър Караджов е от онези вдъхновяващи хора, които приемат дивата планина за свои дом и не спират да пътешестват из родината. Той е любител на туризма, обича да се вре по малко известни или напълно непознати места, но предпочитано от него място за…

Какво мислиш за тази статия?

Подобни статии

1 от 17

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *