Към връх Вежен – по стръмните пътеки на Балкана

Началото на октомври се случи топло и щедро озарено от лъчите на есенното слънце. Горе, в Балкана, където обикновено по това време около върховете се струпваше тежка мъгла, а самата гора пъстрееше в златисто и огненочервено, все още нищо не се бе променило и лятото продължаваше да царува по тези места. В короните на големите борове, високо над широкия път, който тръгваше от Рибарица право нагоре, към хижа „Вежен“, все още гнездяха птици, а край тях от клон на клон с грация се гонеха няколко рошави катеричока. Долу, в дерето, река Стара Рибарица все още не бе изгубила от пълноводието си и с пенлив устрем се спускаше покрай загладените речни камъни, вливаше се в няколко по-дълбоки вира и продължаваше към селото.

Пътят през гората бе толкова нависоко, че едва ли и при най-големите валежи можеше да бъде залят от придошлата вода.

Пристигнахме на уреченото сборно място – малка поляна, точно преди входа на Национален парк „Централен Балкан“, където с удоволствие изоставихме автомобилите си, за да поемем пеша към хижа „Вежен“ – начинание, в което се включих в последния момент поради насъбралите се лични ангажименти. Групата ни се състоеше от десетина души, в това число и деца, за които преходът щеше да се окаже истинско приключение.

Според картата от началната ни точка до хижата ни деляха не повече от седем километра, като маршрутът в голямата си част навлизаше в резерват „Царичина“ – третия по големина резерват в Национален парк „Централен Балкан“. Вървим на групички заради различния ритъм, с който се придвижваме, но това никак не ни пречи, дори напротив – успяваме да разговаряме на различни теми и да обсъдим обичайните злободневни въпроси, които ни вълнуват. Политиката обаче остава встрани от разговора, главно заради пълното ни нежелание да обръщаме внимание на неприятните теми, които никак не си отиват с красотата и спокойствието, от които сме заобиколени. Някак си ми се струва невероятно глупаво да се натоварваме с обичайните душевни „болежки“, при условие че целта на пътуването ни е точно на обратния полюс – пълна почивка и разтоварване от ежедневието.

Някой беше казал, че щом имаш сили да разговаряш по време на преход, значи си стигнал доникъде.

И наистина, от главния път право нагоре, между дърветата, тръгва пряка пътечка с голям наклон, по която започваме да драпаме. Целта ни е да спестим време и да изкачим склона, което обаче не се оказва чак толкова лесно, и докато всеки намери своя ритъм, групата ни се разпокъсва още повече. Час по-късно все още се катерим нагоре, а липсата на тежка раница, в която по традиция слагам само най-необходимото, когато тръгвам сам на преход, се оказва плюс. За разлика от благоверните съпрузи, помъкнали цялата покъщнина на половинките си, усилието ми при изкачването е минимално. И така, още час след това най-сетне стъпваме на равно място, съвсем близо до хижата.

Късен следобед е и все още имам време да хвана последните слънчеви лъчи, преди да настъпи сумрак и студът да запълзи по билото. Отправям се към близък хълм, на върха на който някой предвидливо е монтирал маса с пейки, и изпъвам гърба си на една от тях. Горе, нейде високо, се гмуркат два орела, докосват в движение краищата на крилете си и поемат на запад в безкраен танц, на който ние, хората, можем само да се насладим, но не и да разберем. Слънцето бавно поема към хребета на Стара планина, когато внезапно над хижата виждам и Вежен.

Скалистият връх се извисява със своите 2198 метра и е седми по височина сред първенците в Балкана, а под него се простират дивите гори.

– Колко е догоре? – питам хижарката веднага щом я срещам на вратата. – Дали ще успея за два часа?

– Ако имаш челник, може и да успееш да се прибереш до четири часа – поглежда ме снизходително тя. – Иначе по-добре не тръгвай!

Бях си наумил да го изкача още днес, тъй като утре, в неделния ден, по стара традиция на никого нямаше да му се тръгва и спътниците ми щяха да предпочетат да си почиват и да слизат спокойно долу, в цивилизацията, но думите й ме разубедиха. Не бях се сетил да си взема челник, а и, честно казано, не си бях написал домашното и не бях направил дори елементарна проверка на разстоянията, разчитайки на организацията на другарите ми.

На следващия ден наистина желаещите се брояха на пръстите на едната ръка, но това нямаше значение – бях готов да се кача дори и да нямаше с кого другиго да отида. Поехме по пътеката зад хижата и изкачването започна. Началото не ми се стори никак приятно, но пък натоварването бе напълно очаквано, така че ми оставаше единствено да вляза в ритъма си и да се наглася на онази честота, с която съм предприемал не едно подобно пътуване. Половин час по-късно достигаме до първото по-широко място, от което се открива невероятна панорама към безбрежното море от ридове и върхове.

По-нагоре срещнахме двойка планинари, които ни посъветваха да се качим по зимния маршрут, а да слезем по летния. Разликата била в това, че зимният вървял по стръмен наклон и камънаци, покрай опънати стоманени въжета, с чиято помощ да се придвижваме, докато летният ни предлагал хубави гледки и сравнително малък наклон. По него обаче времето за изкачване се удължавало драстично. Разбира се, в такива случаи екстремното преминаване винаги е за предпочитане, така че ни очакваше кратко, но много по-натоварващо изкачване. Затова с бавна крачка поех нагоре последен.

Ако има нещо, което съм научил от преходите си, то е, че всеки си има собствен ритъм, собствен начин на придвижване, така че не бързам да се надпреварвам и да вървя наравно с останалите.

Да, нагоре е мъчно, чиста проба изтезание за тялото, но духът ми все още не е пречупен въпреки дългото ми отсъствие от горските пътеки и мислите ми потичат в различни посоки. По традиция в тежки моменти все още успявам да пренебрегна телесните болежки и да отпратя духа си нанякъде, където подобни временни неразположения не са ми чак толкова важни.

Поглеждам напред и нагоре. Останалите не са далеч, но разстоянието все пак става осезаемо голямо.

Върхът така и не се появява въпреки всеки следващ изкачен хребет. Почти на предела на силите си съм, правя чести почивки и се замислям какви ли по-големи трудности срещат покорителите на Еверест и други подобни високи върхове, където въздухът е в пъти по-разреден и де факто изкачването им се е превърнало в един непрестанен маратон със Смъртта. А тук, в Балкана, изкачването ни е чисто любителско и щедро подкрепено от доза спокойствие и желание за физическа активност.

С тези мисли най-после стигам до високото, откъдето във всички посоки се открива феноменална гледка.

Въпреки трудностите при това, за мнозина не особено тежко изкачване, си позволявам да запечатам момента и да отмъкна няколко кадъра за личния си архив. Оттук надолу пътят ни е ясен и слизането по лятната пътека си е песен. Докато вървим, си похапваме от стотиците боровинки, с които сме заобиколени, повечето от които са изключително вкусни, макар и доста миниатюрни. Това е пряк резултат от маловодието, въпреки че на няколко пъти пътят ни преминаваше през дълбоки дерета, в които през пролетта от топенето на снеговете тръгват малки поточета, а през лятото и ранната есен те са едва доловими.

Недалеч попадаме на чешма, от която с шепи отпиваме леденостудената, бистра планинска водица и силите ни бързо се възвръщат. Така се добираме до хижата, а надолу пътят ни е повече от ясен. Макар и краткотраен, ще помня прехода до върха като един от най-трудните, но и интересни. Емоцията, която се натрупва от посещението на такова място, както и онази сладка умора, присъща на човек, който е положил големи усилия, за да постигне целта си, са именно онова, заради което всички живеем.