Експедиция Железен път – по пътя към морето: Пробуждане

Казват, че когато човек се събужда от сън, душата му се преражда и се връща от оня свят.

Не зная дали това е вярно, но се чувствам доста странно, щом отварям очи. Усещам промяната вътре в себе си по начин, по който малцина други биха могли. От досегашните ми черни мисли и лошо настроение няма и следа. Сякаш са се изпарили безвъзвратно. Запратил съм ги на място в душата си, където няма да могат да ми пакостят и да саботират това дълго чакано пътешествие. Сънят явно ми е помогнал да преодолея трудностите, усещам се силен физически и психически. Имам усещането, че съм способен да измина не десет, а хиляда километра напред към целта, а тялото е готово да следва посоката, която ще му задам. Сутрешното пътуване към столицата е повече от приятно.

Закусвам на гара София–Север, като дори успявам да се сприятеля с един от песовете там. Отчупвам му малко от вкусния козунак, който дъвча и новият ми приятел ме придружава до гара Илиянци.  Там е претъпкано с локомотиви и товарни вагони. Може би тук е разпределителната гара за товарните превози, докато пътническите преминават транзитно. Поемам на север и с голямо облекчение излизам от столицата. Стига ми толкова шум и излишно напрежение, в сравнение с които преминаването през селските ниви си е чиста наслада.

Експедиция Железен път - по пътя към морето:  Пробуждане

Следващата ми спирка е Кубратово, което е малко селце с около 600 души население. Толкова е малко, че няма гара, а само спирка, през която да минават пътническите влакове. Въпреки това някога селцето е имало важно значение за равитието на столицата, понеже в покрайнините му през римско време е имало тухларна, която е снабдявала римска Сердика.

Разстоянието от Кубратово до Световрачене е късо и приятно като разходка. След километър и половина съм на гара Световрачене, която е в началото на селото. Тук процедурата отново се повтаря – обяснявам се, подавам разрешителното и търся най-добрия ъгъл за снимка. Началник-влак е любезна жена, с която обменяме по няколко приказки. Изумява се, щом разбира откъде идвам и още повече накъде съм тръгнал.

– Ама защо в това време сте тръгнали? – учудва се. – Трябваше в по-топло време…

– Всяко време е идеално за пътешествия – казвам ѝ. – А пък и лятото бях зает с други приключения.

Разказва ми историята на селото: Световрачене е старо селище с интересно минало. Говори се, че някога в селото имало двама братя врачове (лечители), които живеели в света обител и помагали на хората, лекувайки ги с извиращата в местността вода. След смъртта им решили да дадат ново име на поселището, за да се знае какво е било някога. Решавам да променя малко маршрута си и се изкачвам на хълм над селото, откъдето се открива страхотна гледка към околността.

Времето е доста променливо и в сравнение с предишните топли дни, изглежда, че климатът тук е по-различен. Черни облаци са покрили долината, която се разстила пред погледа ми. Слънчев лъч си пробива път, но само за миг колкото да огрее нечия чиста душа. Първите капки дъжд се посипват  по земята, вятърът се усилва и ме принуждава да побързам, понеже никак не ми се иска да попадна в буря. Пороят ме заварва прикрит под спирка Локорско, която е до село Чепинци, Софийско.

Експедиция Железен път - по пътя към морето:  Пробуждане

Вятърът вече е доста по-силен и примесен с дъжд и студ. Колебая се как да постъпя. Едва 4 ч. следобед е, а изглежда, че заради лошото време днешният преход е вече към края си. Прекосявам село Чепинци и излизам в покрайнините му, където дълго търся удобно място за лагеруване. Теренът е доста открит – поле, прорязано от река и множество канали за напояване, което не представлява каквото и да е укритие в тази буря. За миг се поколебавам дали да не нощувам в сградата на някогашната мелница, но металното тракане, което идва от вътрешността ѝ, ме разубеждава и търся по-скрито място край реката, където да не бъда притесняван.

Експедиция Железен път - по пътя към морето:  Пробуждане

Времето вече е доста неприятно, вали непрекъснато и затова побързвам да разпъна палатката и да се намърдам в нея. Събличам мокрите дрехи, навличам нещо, с което да се затопля и се завивам в спалния чувал. Започнал съм да треперя в дъжда и студа навън и ми е нужно малко време, за да възвърна нормалната си телесна температура. Имам цяла вечер за размисли и планове, но едно е сигурно – лошото време може и да ме забави, но не може да ми попречи да продължа. Защото какъв би бил пътят, ако нямаше поне малко зрънце изпитания?

ПРОДЪЛЖЕНИЕ

Страстен пътешественик и любител на дивата природа! През 2016та прекосява България от юг на север и от запад на изток, като описва приключенията си в две от книгите от поредицата "Пътеводител на Забравената България": КНИГА 3 - Експедиция Речен…

Какво мислиш за тази статия?

Подобни статии

1 от 5

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *