Експедиция Железен път: Пристигам в Карнобат

Нощта е много тежка и почти не успявам да мигна. Земята е твърда като цимент и крайно неудобна за спане. Накъдето и да се обърна усещам, че не ми е удобно и не мога да се отпусна. Сякаш не мога да си намеря място, въртя се, а в главата ми като игли са се забили черни мисли, от които не успявам да се отърся. Чудя се дали ще имам сили за да продължа напред и да достигна до целта си, въпреки че в този тежък момент усещам известно колебание в намеренията си.

Едва дочаквам утрото, за да изляза от палатката си, да събера багажа и да се приготвя за път. Времето е обичайно облачно за сезона. Пастирът, който снощи прибираше стадото си, сега пък го изкарва на паша. Отново го подкарва с ругатня и сякаш горките животни знаят какво ще им се случи, ако не изпълняват нарежданията му.

Експедиция

Завивам покрай линията и се движа успоредно на лозята. Едва час и половина ме дели от спирка Церковски – време, което изминавам в абсолютна тишина, дълбоко вглъбен в мислите си. Имам върху какво да размишлявам и сякаш съм качен на високоскоростна въртележка от въпроси и отговори. Зад всеки един отговор се крие нов въпрос, който пък изисква повече от моето внимание и така размислите сякаш нямат край. Преминавам неусетно покрай големи цистерни, в които ферментира грозде за извличане на така ценната огнена вода.

Гара Церковски е една от онези малки гари, които са наглед спокойни, ала вътре кипи усърдна дейност. Посядам в чакалнята, за да презаредя батериите си и да отпочина. След час тръгвам покрай релсите, които на едно място преминават през тясно дефиле. Не виждам друг начин, освен да се изкача на скалите и така да премина отсечката. От другата страна на реката зървам останки от римска крепост, която ми се струва доста интересна, но няма път, по който да достигна до нея.

Експедиция

След завоя срещам Павел, който е кантонерът в този район. Заприказваме се.

– Помислих те за бежанец, като те видях отдалеч с раницата – изтрива потта по челото си той. – Ама после, като се приближи, видях, че си от нашите. Преди няколко седмици така на линията срещам един сириец, избягал от лагера във Варна и върви към София. Щял оттам да търси начин да отиде в Германия.

– Интересно – сбръчквам вежди. – Я кажи, знаеш ли каква е онази крепост по-долу?
– Това са стари римски бани от едно време. Ама после, през Втората световна, Хитлер скрил в тая крепост вагони с оръжия и злато. Преди около десетина години пак така си вървя оглеждам релсите. По едно време гледам линията е отцепена от кордон от спецчасти с качулки, та и пиле не може да прехвръкне. Дойдоха камиони, хвърчаха хеликоптери, абе беше голямо чудо и на всичко отгоре не ме пускаха да мина по линията. Звъннах тогава на началника и му се оплаках, а той се разкрещя по телефона, че щял да викне полицията.

Уплашиха се тези да не би случаят да се раздуха и да дойдат медиите, та ме пуснаха да премина. По едно време гледам, че изнасят някакви сандъци с хеликоптери. Ама доста бяха. Три дни, след като вече бяха опоскали каквото имаше за взимане, дойде и Божидар Димитров, за да обяви крепостта за исторически обект и паметник на културата. Тогава ме хвана, така по приятелски и ме пита какво съм видял. Излъгах го, че нищо не съм видял и тъкмо идвам.

– Умно момче си ти – казва ми. – Дълго време ще живееш.

И ме тупа по рамото. Ама бая неща изнесоха, а пък една дума никъде не се каза. Сигурно това съкровище сега е по частните колекции.

Историята е повече от интригуваща и разбира се, добре прикрита от заинтересованите лица. Притеснявам се, че времето се разваля, сбогуваме се и се отправям към Карнобат по черен път, който върви паралелно на около половин километър от главния. Небето е покрито със сиви облаци, които изглеждат толкова натежали, че все едно всеки момент ще се стоварят върху ми. Пътят е широк около половин метър, колкото да се пресече между нивите, засети с жито и пшеница. Хиляди декари, докъдето ти стига погледът.

Експедиция

Най-после наближавам Карнобат, шмугвам се в едно дере и прескачам мръсна рекичка. Докато го правя, от една къща изскачат няколко дрипави циганчета, посочват ме и започват да крещят. Оказва се, че съм в циганската махала! Когато по погрешка влизам в нечий двор, млад циганин се появява от къщата, ококорва се, щом ме вижда, но ме упътва любезно към центъра. Мотая се там около два часа, като го разглеждам из основи. Докато търся място, където да похапна, се натъквам на удивителна часовникова кула, която все още работи, като отмерва времето и звъни на всеки час. Има и много стари, занемарени къщи с красива архитектура.

Експедиция

Намирам си едно прилично местенце за нощувка над града, откъдето чувам цялата му шумотевица и хорска глъчка. Все пак лягам и успявам да поспя около 4 часа, преди някакъв пиян младок да започне да крещи и да ме разсъни напълно. Отново ме налягат черни мисли.

ПРОДЪЛЖЕНИЕ

Страстен пътешественик и любител на дивата природа! През 2016та прекосява България от юг на север и от запад на изток, като описва приключенията си в две от книгите от поредицата "Пътеводител на Забравената България": КНИГА 3 - Експедиция Речен…

Какво мислиш за тази статия?

Подобни статии

1 от 5

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *