Казачево и голямата буря (ДЕН 17)

Нощувката на това място се оказва повече от приятна, въпреки жужащите насекоми, които на няколко пъти се забиват в мрежата с такава сила, че я изпъват и тя затрептява, така както, когато муха се заплете в сребриста паяжина. Снагата на Стара планина е огряна от първите слънчеви лъчи и малко по-малко се разкрива пред мен в цялата си прелест. Едва сега забелязвам, че нейде в далечината заблестява и водата на някакво езеро, може би снощи падащият мрак ми е попречил да го съзра, ала тази сутрин няма как да пропусна такава красота. Отсечката обратно до главния път не е голяма, вземам я на един дъх и се наслаждавам на пейзажа. Сменят се гори и поля, като че ли трудният етап е изминат и чувствам поскоро наслада, отколкото изпитание. Всеки километър поле се замества от поне толкова прохладна гора и предлага известно разнообразие.

Казачево е малко селце, разположено едва на 5 км от Ловеч, но с интересна история. Тук през далечната 1860 г. се заселват прогонените от Крим татари и черкези от Кавказ. Впечатление ми правят интересните врати на селските дворове, с орнаменти, боядисани и всички сякаш имат свой собствен стил. Размотавам се из селото, но изглежда, че няма какво особено да се види, затова засядам пред местния магазин, съвсем близо до централния площад.

Докато си похапвам и отпочивам, наблюдавам как възрастни хора се щурат като обезумели нагоре-надолу, срещат се, говорят, но липсата на млади лица ме кара да си мисля, че съвсем скоро и това село ще се превърне просто в поредната замираща крайпътна точка. На няколко метра до мен, на една пейка, засядат две баби и набръчкан дядо, които изглежда, че ще си правят раздумка. Сепват се от силния звън на църковната камбана и поздравяват друг техен съселянин, присъединил се към седянката.

– Абе кой е умрял, та бие камбаната така? – разпитва ги той.

– Май съседката е починала – обажда се една от бабите.

– Коя съседка, ма? – упорства отново мъжът.

– Абе тая, до мене дето живее, със зелената врата.

– Дена май се казва – обажда се дядото.

– Е – изненадва се мъжът, – чакай де! Дена не живее ли там, дето е жълтата врата?

– Абе, не знам – замисля се бабата. – Ама знам, че е продавала хляб едно време…

– А пък аз знам, че е работила като трактористка в ТКЗС-то – обажда се отново дядото.

Целият този разговор ми се струва толкова безумен, че едва се сдържам да не се разхиля с цяло гърло. Нито е сигурно кой е починал, нито къде живее или пък с какво се е занимавал приживе.

– Абе, вие за какъв го крепите тука цял ден? – избухва ядосано мъжът. – По цял ден седите на центъра да клюкарите и пак нищо не знаете!

Врътва се и заминава нанякъде, а събралите се хора продължават да обсъждат тъжното събитие. Празните приказки и гълченето ме прогонват и побързвам да открия малко спокойствие по пътя към Ловеч. На изхода от селото се разминавам с изключително бедно облечен възрастен човек, който ми хвърля безумен поглед. На външен вид е доста слаб, облечен в износена тениска, протъркан анцуг и скъсани патъци, с прошарена коса, тръгнала във всички посоки. Разминаваме се, но след десетина метра се провиква след мен:

– Що си ти? Какво носиш в тая раница?

– Стока за продаване – извиквам му първото, което ми хрумва. От българо-гръцката граница ида, алъш-вериш въртя, по градове и села вървя да си продавам стоката.

– Ааа – ококорва се той и се замисля.

След десетсекундна пауза се провиква наново:

– А олиото колко го даваш?

– Два и двадесет – изревавам се. – С ДДС-то.

– Ааа – навежда глава, сякаш за да помисли. – Аз хубаво да си купя, ама нямам пари.

– Как се казваш?

– Евстати.

– Добре, Евстати, догодина, като мина пак, ще ти го дам на половин цена.

Безумният разговор приключва така, както е започнал. Обръщам се и тръгвам по моста над реката. Обзема ме страхотен ентусиазъм. Ето, че пешеходната ми отсечка почти е приключила, вече съм достигнал до река Осъм и до Ловеч ми остават не повече от 3–4 км – отсечка, която на фона на разстоянието, което съм изминал досега, е повече от смешна. Реката е очарователна и доста пълноводна, което ми дава надежди, че ще прекарам повечето време по нея в гребане, отколкото в бутане или дърпане на каяка. Но само Господ можеше да предвиди какво ще се случи по-нататък в смелото ми начинание.

Слизам от моста и тръгвам към реката, трудно е да се намери удобно място, където да изляза до водата заради гъстата растителност и неприятното жилене на копривата, но благодарение на рибарските пътечки успявам да достигна до речния бряг и си позволявам да седна на един изкорубен речен дънер. Обзема ме някакво уникално спокойствие и с голям интерес наблюдавам ловния танц на зелените и сребристите морски кончета. Спускат се над водата, пикират, кръжат, дебнат плячката си, кацнали на някой клон. Удивителни създания! Отпреди това зная, че морските кончета са хищници и ловуват други насекоми, но никога досега не съм ги наблюдавал от такава близост. Контактът ми с природата ме подлага на изпитания, ала ми дава и много, понякога дори се чудя дали този начин на живот не ме прави по-добър човек, такъв какъвто не мога да бъда в големия град. Красиво е да наблюдаваш тези крехки създания, как пърхат с малките си крилца…

Дъждовно-купести облаци покриват небето и в далечината се чуват гръмотевични тътени. Изглежда, че е единствено въпрос на време бурята да ме връхлети и да бъда изпитан за пореден път. За мое съжаление обаче, този път вариантите ми за укритие не са много. Наблизо няма подслон, където да се скрия, селото е далеч, за да се връщам, затова решавам да импровизирам и се отправям към две крайречни дървета с достатъчно гъсти и големи корони, които могат да спрат дъждовните капки. Гърмежите зачестяват, мълнии падат едва на няколко километра оттук и съм на прага да се паникьосам. Затърчавам се не на шега и се опитвам да действам максимално бързо, така че да изпреваря бурята.

Място за хамака няма, постилам си непромокаемото одеяло до корените на едно от дърветата, криво-ляво връзвам мрежата против комари и се завивам. Тъкмо навреме. Първите дъждовни капки се забиват в земята с такава сила, че все едно я раздират. Атмосферните условия са жестоки, съдбата явно е решила да си поиграе с волята ми за живот и ме предизвиква по уникален начин – мълния се забива в короната на съседното дърво и откъсва няколко клона, чувам ги как падат и дъждовният ад започва. Въпреки че съм завит и екипировката ми уж е непромокаема, прогизвам за нула време.

Количеството на валежите е толкова голямо, че нищо не може да ме опази сух, въртя се и тракам със зъби от хлад, но се опитвам всячески да не падам духом и да издържа. След приблизително три часа по-късно бурята започва да се усмирява и постепенно утихва, време е да взема мерки, ако не искам да пострадам, и се преобличам с мръсни, но сухи дрехи. Чудя се по какъв начин още да се предпазя от боледуване и ми хрумва да използвам фолиото за екстремни случаи, което толкова грижливо пазя в раницата си за моменти като този.

Добре че съм се запасил придвидливо още преди да тръгна, затова вадя едно и се завивам. Интересното на тези толкова полезни изобретения е, че фолиото е с две лица в зависимост от това в каква ситуация си попаднал. Ако се завиеш с едната страна, те затопля, а ако използваш другата, ти държи хладно, когато навън температурата е доста висока. Използвам го, за да поддържам телесната си температура, става ми много приятно и след цялото това физическо напрежение се отпускам блажено.

Страстен пътешественик и любител на дивата природа! През 2016та прекосява България от юг на север и от запад на изток, като описва приключенията си в две от книгите от поредицата "Пътеводител на Забравената България": КНИГА 3 - Експедиция Речен…

Какво мислиш за тази статия?

Подобни статии

1 от 17

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *