Многоликата Странджа – планина на стихии, трудности и много мистерии [Част Първа – село Кости]

Няколко пъти съм имал щастието да бродя из Странджа и всеки път съдбата ме е отвеждала на интересно място, обвито с някаква мистерия. Така например никога няма да забравя онова лято в което с Александър Караджов се спуснахме по въже от петметровия водопад на светилището Индипасха, почитано от мнозина заради лековия извор и водата, способна да прочисти всички болести и черни мисли от човешкото съзнание.

Оттогава сякаш тази планина се загнезди в сърцата ни завинаги, защото с огромен трепет си припомняме приключенията си в дивата земя, както обичаме да я наричаме.

Всъщност Странджа си е точно такава. Дива, непокорна и с необяснима притегателна сила за умовете и възжделенията на онези, които искат да се подложат на изпитание. Защото точно там е правилното място за това. Да се изпиташ, да оцелееш и да се освободиш от бремето на всички помисли, които по някакъв начин те възпрепятстват да продължиш напред.

И чак след толкова много години най-после бе дошъл момента да се върна обратно в Странджа и отново да попия от мистичната й енергия. Преди години със семейството ми решихме, че ще потърсим уединение на някое спокойно място, достатъчно близо до нашето море, но и същевременно толкова закътано, че да избягаме от шумотевицата на големия град.

И така съдбата ни запрати в село Кости!

За онези, които не знаят, селото е едно от малкото останали нестинарски села в Странджа, в които всяка година се прави събор и се събират нестинари, които играят в жарта на огъня. Събитието е изключително интересно и горещо препоръчвам на всички, които не са виждали наживо нещо такова да стегнат раниците си и задължително да отскочат насам.

И въпреки, че в Кости целогодишно живеят не повече от 80 човека, всички те са добродушни и приветливи, готови да помагат когато и както се налага. 

Знае се, че най-ранните писмени свидетелства за съществуването на селището са от около 1498та година, а то самото е възникнало като гръцко село. След Междусъюзническата война и през 20-те години на 19ти век гръцкото население се изселва и на негово място се заселват българи от Източна Тракия.

В средата на 20ти век от Ахтопол до Кости е съществувала и теснолинейка, чиято основна цел е била да изнася дървен материал към морето, откъдето най-вероятно с кораб е достигал и до други точки на страната.

За съжаление, в по-късен период, река Велека излиза от коритото си и помита моста по който теснолинейката дотогава е преминавала. В последствие излиза, че превозът с камиони по автомобилен път излиза доста по-евтино и мостът така и не се възстановява. Остатъци от него могат да бъдат видяни и до ден днешен в землището на селото. Така се слага край на железопътния превоз по тези места, който в днешно време, ако съществуваше, би могъл да бъде уникален туристически транспорт от морето към сърцето на Странджа планина.

Освен това в покрайнините на селото изобилства от параклиси, екопътеки, мистериозни места, а близостта му с Велека го превръща в привлекателно място за спокойна почивка край реката.

Всички туристически обекти в и покрай Кости са маркирани, като в центъра на самото село има поставени табели и голяма карта. За всичко това можем да благодарим на ТД „Насам-натам“ и „Планиландия“, които за поредна година вършат страхотна работа по популяризиране на туризма по тези места.

Те обаче са си поставили една доста по-голяма цел – да маркират и обозначат всички туристически обекти в Странджа планина, а мисията им се нарича „Странджа – достъпна за всички“.

Именно затова и реших да направя село Кости отправна точка за следващото ми пътуване, което, признавам си ми бе малко трудно да начертая на картата.

И причината за това не бе липсата на интересни места, а точно обратното – те бяха толкова много, че ми се искаше да ги посетя всичките. Напълно осъзнавах, че това нямаше как да стане за краткия период от време с което разполагах и през следващите седем дни щях напълно да се изгубя в планината.

По традиция потеглям с малко багаж за да мога да се движа колкото се може по-бързо без да се претоварвам. От цели две години не се бях отправял на такова пътешествие и не бях сигурен дали тялото ми ще успее да се нагоди, така както го е правило винаги преди това.

В раницата си имам едноместна олекотена палатка, шалте, спален чувал, манерка с вода, запалка, консерви за 2 дни, по един чифт резервни дрехи и дъждобран.

Отстрани съм закачил двуякото мачете, което задължително трябваше да взема, заради непрестанните набези на нелегално преминаващите бежанци от Близкия Изток. Тяхното намерение бе да прекосят страната ни, а след това да се отправят към по-уредена европейска държава, така че не знаех какво точно ме очаква занапред.

Всъщност пътуването ми започва малко след моста над Велека, който от построяването си досега не е виждал ремонт и дупките по него със сигурност са повече от звездите по небето. Оттам тръгва удобна пътека, която след половин километър са разклонява на две – за село Българи/Тур Странджа и село Сливарово/светилище Голямата аязма.

Ден-два преди това докато обмислях маршрута си реших, че има само един път по който бих могъл да видя колкото се може повече интересни места и това бе именитият Тур Странджа, по който ежегодно преминаваха предимно колоездачи с планински байкове.

И така, поех по отбивката вляво, а след стотина метра стигнах до по-широк горски път, който вървеше успоредно с коритото на река Велека. Красотата и спокойствието на това място са наистина несравними. Вървя около час натам накъдето ме отведе пътят ми, съпътстван от птичи песни, лек ветрец пробягва измежду клоните на дърветата от двете ми страни и ги разклаща, все едно самата гора ме приветства и окуражава да продължа колкото се може по-напред.

Първият километър наистина е труден, тъй като тепърва привиквам към терена и горещината, толкова типична за началото на август, допълнително ме натоварва.

Въпреки това успявам да хвана темпо и тялото ми, сякаш си припомня предишните ми пътешествия, защото постепенно умората изчезва.

Малко по-натам по пътя срещу мен се задава необозначен джип, който спира на няколко метра метра и от него изскача граничен полицай. Разпитва ме кой съм и накъде съм тръгнал, но разговорът някакси не потръгва, особено след забележката ми, че джипът е необозначен. 

– Да, но виж униформата. – сочи ми облеклото си на което на няколко места е изписано „Гранична полиция“. – Това няма как да го сбъркаш!

Съгласявам се неохотно, защото не съм в настроение за безполезни спорове и щом проверката приключва се сбогуваме поживо поздраво.

Следващите два часа прекарвам крачейки напред, докато все още опознавам терена, но близостта с реката наистина ми внушава повече сигурност, че каквото и да се случи поне жаден и мръсен няма да остана. Привечер решавам, че ми стига толкова за днес и си търся удобно местенце край речния бряг на което да разпъна палатката и да пренощувам.

Лутам се за кратко докато успея да открия просека по която да сляза до речното корито, но мястото наистина си заслужава. Открил съм закътана речна лагуна, чието дъно бе осеяно с дребни камъчета и пясък. Изглежда, че при пълноводие това място е под вода, но в пика на жегите имам късмета да го открия пресъхнало.

Разпъването на палатката ме забавя за кратко, тъй като е чисто нова и не съм имал време да я огледам и да прочета предварително инструкциите. Това, само по себе си, е минус в подготовката ми, макар и не особено голям. Справям се с палатката за около половин час и нападам провизиите си. 

Само който не е спал край река не познава очарованието от лагеруването на диво място. Звукът от непрекъснатото ромолене на водата, която и денем и нощем, преминава през толкова много препятствия, за да може най-после реката да достигне до крайната си цел и да се влее в морето. Емоцията от това да си на такова уникално място е върховна и аз самият дълго се въртя в спалния чувал преди да мога да заспя. Мисля си какво ли ще ми предложи утрешният ден и докъде ще успея да стигна в това пътуване през мистичната Странджа. 

ВИЖ ПРОДЪЛЖЕНИЕТО НА ИСТОРИЯТА ТУК