Една седмица в Странджа планина

“Когато Бог решил да сътвори Странджа, се усмихнал. И от тази божествена усмивка тя се родила.” Това гласи една от легендите, която с усмивка може да ти разкаже всеки един от няколкото хиляди жители в тази част на България. Тиха. Красива. Непозната.

Доста време му трябва на човек да обходи тази обширна планина. Тя няма величието на Рила и Пирин. Не може да се сравни и със Стара планина. Но меките и плавни форми, спокойствието, зеленината и безвремието пленяват сърцето на всеки, дошъл да я посети, и го карат да се връща тук отново и отново.

Отколешната ми мечта бе да прекося цялата планина на път към южното Черноморие, но никога досега не я бях осъществявал. Или не бе оставало време, или липсваше желание за такава авантюра у спътниците ми. Нормалните хора предпочитат главния път към морето. Явно не се вписвам в тази графа… И затова пътувах през Сакар, на път към Мечтата си!

Дългоочакваната почивка бе дошла и докато шофирах с удоволствие към очакващото ни приключение, в главата си прехвърлях мислено местата, които на всяка цена трябваше да посетим.

Маршрутът ни започна от Смолян, като премина през Кърджали, Хасково, Харманли, Тополовград, Елхово и Болярово, и на 17 километра преди Средец се отклонихме вдясно, където пътят навлиза в същинската част на планината и преминава покрай село Варовник. След това излиза на главния път за Малко Търново, като по него се кара около 2 км и на разклона за село Визица се поема вляво. Оттам следва каране до град Царево, който ви се струва като оазис след жестокото пътуване сред пустошта в продължение на над 75 километра.

От град Смолян до въпросното отклонение преди Средец пътят е в много добро състояние, като още по-ценен го прави липсата на трафик и изключително спокойното пътуване. Бяхме в Хасково на зазоряване и оттам пред нас се откриваха приказни панорами.

Пътьом хвърлихме един поглед на Тополовград. Стори ни се доста симпатично малко градче. Не бих казал същото за Болярово, което ни разочарова с безнадеждността си. Жив човек не се мяркаше из градчето, а ние напразно търсехме да видим нещо интересно. Уви, нямаше и продължихме по пътя си. След град Болярово се движихме точно 22 километра в посока Средец, преди да дойде време да се отклоним вдясно. Разклонът е на видно място, въпреки малката ръждясала табелка «Г. Буково». Вдясно има контролен пункт на горското, а вляво — някакво ханче. Спрях и попитах горския, който се оказа не много дружелюбен. Това бе верният път, но все пак нямах право на грешки и бе по-добре да се застраховам. Попитах го за състоянието на пътя, а той ми отговори, че минавали много камиони и сигурно бил добър… но явно човекът никога не бе ходил в тази посока, за да ми даде вярната информация.

Поехме уверено с десен мигач и навлязохме в приказката. Пътят се стесни и над него буковите и церови дървета бяха направили истински тунел, под който не усещахме никаква горещина. Така преминахме покрай село Варовник, като горите се редуваха с приказни гледки наоколо. Изминахме 41 километра до излизането на главния път за Малко Търново, като последните двайсетина бяха меко казано зле — асфалтът на места бе почти изровен от дъждовете. Но преживяването си струваше. Излизайки на главния път, имах около 2 километра да реша дали да не продължим към Малко Търново и оттам към Царево, но реших да рискуваме и да преминем другия екстремен участък при село Визица. Продължихме по пътя си и не съжалихме. Тази отсечка се оказа доста по-добра, а и по пътя имаше какво да видим.

Спряхме за малко в село Кондолово. То е едно от почти обезлюдените странджански села, което няма да ви предложи комфорта на съвремието, но ще остави ярък спомен в душата ви, ако все пак рискувате да го посетите. Тук няма места за нощувки, няма интернет и нормална телефонна връзка, но ако искате да усетите духа на непознатата България, Кондолово има какво да ви покаже.

Според турските регистри на кааза Анхиало селото възниква през XVII век под името Мързова. Най-вероятно е основано от бягащите от кавказките пирати жители на Урдовиза (днешен Китен). През XVIII век селото е покосено от чума, а през 1821 г. много от жителите му са осъдени на смърт заради участие в Хетерията (гръцкото национално-освободително движение). Тежки времена преживява странджанското село и по време на Илинденско-Преображенското въстание, когато Мързова е изгорено. През 1950 г. селото получава името на войводата Георги Кондолов. Една от най-големите забележителности на Кондолово е най-големият параклис в Странджа – „Света Петка”. Построен е върху основите на древноримска църква и три пъти е опожаряван и съграждан отново.

След Кондолово се отбихме и до село Българи. Бях свикнал да го виждам пълно с туристи и да чувам тъпана, съпровождащ нестинарите към танца им в жаравата. Сега бе по-друго. Селото бе спокойно и някак тъжно.
За първи път е споменато в документ от 1454 година, което доказва, че е едно от най-старите странджански села, вероятно основано още по времето на Първото българско царство. Според проф. Божидар Димитров жителите му са преки наследници на прабългарски войници, заселени от първите ханове за охрана на южната ни граница. Към края на ХІХ век остава последната крепост на българщината в крайморска Странджа.

Днес Българи е единственото нестинарско селище в България. В него се спазва стародавната дата на изпълнение на целия обряд и танцът в жарава – 3-ти срещу 4-ти юни, денят на Св. Св. Константин и Елена по стар стил. Езическият ритуал, предаван от дълбока древност, е преплетен с християнството чрез легендата за двамата светци.

Посетихме частната етнографска сбирка на баба Мара Шонкова, която представя начина на живот на хората, обичаите, облеклата и много автентични ръчно изработени тъкани. Това бе последната ни спирка засега.
Пристигнахме в Царево след известно клатушкане по неподдържаните странджански пътища и оттам се настанихме в Ахтопол, който бе крайната ни точка и мястото ни за престой в следващите дни. Оказа се, че километрите от Смолян до Ахтопол по този път са малко над 400, а времето, за което ги изминахме — 10 часа. Но всичко това си струваше на сто процента.

Есента тежеше във въздуха. Небето бе странно синьо — типично есенният тъмносин цвят, който може да избоде очите ти. И падналите листа от тополите напомняха, че лятото си отива. Но това е любимото ми време за почивка. Хората са малко, много от капанчетата вече затварят врати. Меланхолично е. Някак си не ме свърташе на едно място и веднага започнах да правя планове за почивката ни.

03.09.2010
Утрото бе от онези, приятно прохладните, с аромат на море и водорасли, и крясъци на чайки в небето. Бяхме готови за пътешествия. Решихме да се разходим до устието на река Велека и да съчетаем плаж, риболов и пикник. С кола се стига до Синеморец. Северно от него започва пясъчната коса, която разделя морето от река Велека и е с дължина около 700 метра. Морето е кристално чисто. Виждат се пасажи с риби. В края на пясъчната коса е устието на реката, което е различно всеки ден. При бурно море и вълни то се затлачва с пясък и количеството вода се повишава, докато не го пробие и отново си проправи път.

При спокойно море пък реката се влива безшумно в безкрайната водна шир. Мястото край устието е изключително живописно. Има море, река, планина, скали, малко хора и изобщо всичко необходимо за добра почивка. Докато другите се наслаждаваха на морето, слънцето и пясъка, аз се отдадох на любимото хоби — риболов на клен с изкуствена муха и шнур в реката. Изживяването бе неописуемо. Стрелкащите се от дълбокото кефали захапваха лакомо мухата за секунда. След десетина добри риби “начесах крастата”, както се казва на рибарски жаргон, и се отдадох на морето и плажа. Характерно за този плаж е, че изведнъж става доста дълбоко. Направих експеримент и при първата крачка водата достигна малко над коленете ми, при втората вече бе почти до кръста и при третата достигаше гърдите ми. Не бях виждал толкова стръмен бряг досега, но той имаше своя чар. Не ни се тръгваше. Чак когато слънцето се скри, хладът ни напомни, че е септември и е време за прибиране.

04.09.2010
Винаги търся разнообразие. Еднообразието не ми се отразява добре. Днес решихме да попътуваме още малко по на юг. А целта ни бе именно Силистар, това вълшебно място, за което се носят много легенди. Силистар е последният плаж преди границата с Турция. По около 1 км разбит път, лъкатушещ през гора, се достига до обширен паркинг. След няколко метра се открива невероятна гледка. Силистар е може би най-красивият залив по нашето Черноморие. Морето тук е тихо и спокойно, а водата е кристално чиста. Плажът е с дължина около 1 км и ширина около 50 м. Покрит е със златист пясък, а морето става постепенно дълбоко. В единия му край има заведение, където можете да се разхладите. По дюните и скалите около Силистар гнездят редки и защитени птици: скален орел, черен щъркел, гълъб хралупар и други. На плажа расте пясъчна лилия. От 1992 г. паркът Силистар е обявен за защитена местност.

И този ден прекарването ни бе незабравимо. А и няма как да е друго при положение, че откриваме нови, прекрасни места. Отново съчетахме къпането в морето с риболов. Именно практикуването на всички любими занимания, а не ограничаването само до едно, е ключът към пълноценния отдих.

05.09.2010
В мен кипеше откривателски дух. Събудих се от силното желание за авантюри. Времето днес бе точно такова, каквото обичам — облачно и дъждовно. Все пак през септември не е така устойчиво като през юни и юли, но за мен това е добре дошло. Идеалният момент за откъсване от крайбрежието и нахлуване в лоното на планината.
Пътувахме към Малко Търново.

Легенди, при това три, има около възникването на най-големия град в най-голямата българска защитена територия — Странджа. Според първата от тях той е създаден от преселници от Велико Търново, след падането на града под турско робство. По аналогия на имената се е родило и името Малко Търново. Втората легенда е свързана с т. нар. Голям вриз — центъра на града, в превод Голям извор. Около него някога имало много тръни и от тази фонетична близост се родило днешното име. Третата легенда съдържа според местните хора тракийски елемент в названието и е свързана с понятието “земя при водата”… И трите легенди си съществуват паралелно и нито една не е добила по-голяма популярност от другите…
Лично на мен градчето ми направи много приятно впечатление. Не очаквах, че в толкова отдалечено населено място може да има такава духовност и уют. Сякаш съм бил тук и преди.

Може би пък близостта му до Турция го прави така оживен. Дано.
Бях чел за музея в града, но не очаквах такава приятна изненада. Природният музей в Малко Търново си заслужава да бъде видян. Помещава се в три реставрирани типични странджански къщи. И без да си дете, ще се насладиш на богатството от събрани птичи песнопения. Достатъчно е да влезеш в т. нар. телефонна кабина, в която има указател за разговор с птиците на Странджа. Набираш съответния номер и тутакси ти се обажда чуруликащо горско обитателче. Можеш да влезеш, ако се престрашиш, разбира се, и в тъмна стаичка, в която звучат всички нощни обитатели на този кът на България. Музейната експозиция е създадена по Проект “Странджа” към Българо-швейцарската програма за опазване на биоразнообразието.
Според представителите на програмата, ако не бъде посетено с. Бръшлян, може и да не разбереш какво означава селски туризъм. Ние не успяхме да го разгледаме, защото туристическият център не работеше и нямаше откъде да получим нужната ни информация за това.

След тези положителни емоции, много снимки и обяд в местна механичка потеглихме по обратния път. Спряхме се в местността Качул, където пътят към Малко Търново пресича река Велека. Отново изпитах уменията и търпението си при риболова на кефал с муха. Нямах късмет. Под мен бляскаха огромни кефали, но явно времето не бе подходящо за надхитряне на тази умна риба.

В района има дивечовъдна станция и дендрариум. Пътеката тръгва от асфалтовия път, като в началото хората са направили приятна дървена стълбичка, която отвежда във вътрешността на гората. Там любителите могат да наблюдават типичната за планината растителност, която притежава уникална специфика и дори неспециалист ясно би я отличил от широколистните гори в Европа. Типично за горите от бук и горун е наличието на реликтния вечнозелен подлес от лавровидни храсти.

По обратния път минахме и през село Граматиково. Според легендата селото е основано през 16-ти век от заточени монаси-граматици, учени хора, откъдето идва и името му. За първи път се споменава в османски данъчен регистър от 17 век. В началото на 19 век е засегнато от нападения на кърджалии, като много хора се изселват в днешна Южна Украйна.

На отиване към Малко Търново още в началото на пътя, близо до Царево, вляво ми направи впечатление табела за някаква екопътека. Сега на връщане спряхме там, за да я видим.

Оказа се приказно място. Входната табела гласеше: “Марина река — Живият музей на терциерна Европа”. Заинтригувахме се силно от това име. Тръгнахме с бодра стъпка по пътеката, която се спускаше леко надолу, явно към въпросната рекичка. Пътеката бе изключително добре маркирана и обозначена, имаше обособени места за сядане. Дължината ù е около 3 километра. Както по-късно разбрахме, това е едно от най-посещаваните места, защото само на площ 47 хектара могат да се видят всички най-характерни представители на флората за този регион. В защитената местност се срещат над 15 дървесни и над 15 вида вечнозелени храсти, повечето от които са от застрашени видове. Тук расте единственото тисово дърво.

Мястото беше наистина уникално. След около 20 минути достигнахме до Марина река, която за разлика от други дни се оказа малко поточе, чиито води слизаха бавно по набразденото корито. Времето бе идеално за снимки, тъй като беше едва 18 часа и последните слънчеви лъчи на залеза пробиваха дебелата дървесна растителност. Вече се бяхме поуморили от преживяванията си този ден, затова се прибрахме обратно в Ахтопол. Беше време за почивка.

08.09.2010
Събудих се с усещането, че днес ще хвана някоя доста едра риба, с която след това ще нагостя приятелите си. Времето се бе оправило. Слънцето грееше от тъмносиньото небе и веднага решихме днес да повторим разходката до устието на река Велека. Отдадох се на фотография и риболов. След серия от добри кефали реших да поснимам, подочувайки тук-там няколко гневни възклицания от околните рибари заради огромния ми късмет при улова.

Тръгнахме си по-рано от плажа, понеже имах една малка изненада — разходка с лодка по река Велека. Това бе другата ми отдавнашна мечта, която осъществих. От моста, който свързва Ахтопол и Синеморец, тръгват лодки за разходка.

Първоначалната ми идея бе да наема каяк и да се разходим срещу течението, но като съпоставих цените с тези на лодката с водач, се оказа, че е по-разумно да се поразходим с моторната лодка с водач. Щяхме да стигнем по-далеч, а и предполагах, че ще видим и повече неща. И наистина, потеглихме от импровизирания кей. Водачът бе словоохотлив и ни разказа доста неща, въпреки че повечето от тях вече ги бях чел и ги знаех. Изминахме 6 км нагоре срещу течението на реката, която малко по малко се стесняваше и ставаше по-плитка. А аз винаги съм си мислел, че такива дълги реки като Велека са проходими с лодки и каяци много нагоре по теченията си. Оказа се, че съм грешал. Най-много до десетина километра може да стигне човек, и то с малък каяк. Нагоре реките са типично планински, с бързеи и паднали дървета.

Имахме щастието да се насладим на костенурките, понеже времето бе топло и те се припичаха по камъните и по клоните. Оказа се, че имат сериозна популация. Интерес предизвикаха и водните лилии, красиво цъфтящи и контрастиращи с околността. Бяхме късметлии, понеже ги виждахме в последния период на цъфтене за тази година.

Велека е една от най-красивите реки. Във водите ù плуват над 30 вида риби. Покрай бреговете ù никога не е имало промишлено производство и може би водите ù са едни от най-чистите в страната. Тя извира в Турция, но само 23 км от нейното течение принадлежи на южната ни съседка. През пътя си към Черно море тя многократно променя вида и характера си, за да се влее в морето чрез красив лиман и спокойни бавни води.

Разходката ни нагоре по течението приключи. Паднало дърво препречваше коритото и лодкарят обърна лодката. Черешката на тортата бе достигането с лодката до самото устие — този път имахме късмета да го погледнем от друг ъгъл. Отново на импровизиран кей лодката спря и слезнахме на брега. Имахме време да снимаме залеза и да съберем мидички.
Беше неописуем ден.

10.09.2010
Някак си неусетно минаваха дните ни, обгърнати от мистерията на Странджа планина.
Явно времето, прекарано около великата Велека, ме бе накарало да се замисля. Искаше ми се една последна среща с нея. Този път по брега. Нямаше да ползваме лодки, каяци или други подобни. Щяхме да се движим само и единствено пеша, по десния бряг на реката. Щяхме да се потопим в онова безвремие, непроменено от 100 години. Щяхме да преминем през места, рядко виждащи хора.

Изходната ни точка бе онова импровизирано кейче, от което тръгнахме с лодката. Пейзажите се сменяха често. Ту се движехме до реката и растителността бе високостеблена, редуваща се на места с непроходим лонгоз, ту се отдалечавахме от речните меандри и пред нас изникваха нискостеблени храсти — шипки, драки, малини, къпини и куп други непознати растения, а при навлизането ни в дъбовата гора пред нас се разкриваха масиви от странджанска зеленика и лавровишня.

Крайната ни цел бе село Бродилово — типично странджанско село. То отстоеше на 15 километра по маршрута ни нагоре по реката. По пътя си срещахме змии, от храстите изскачаха сърни и сръндаци, а комарите и мухите бяха като от филм на Дискавъри. Оцеляването бе изпитание. Бяхме омотали главите си като с фереджета, за да се борим малко от малко с насекомите, които хапеха безмилостно и до кръв. По всичко личеше, че хора минават оттук изключително рядко. Преминахме през местността “Царско кладенче” с навес и огнище. Противно на очакванията никъде не видяхме кладенче, та камо ли царско.

Очаквахме да има поне малко питейна вода, тъй като нашата бе на изчерпване, а бяхме на половината път. Хубавото бе, че почти целият маршрут е равен. Ако има някакъв наклон, той ще е най-много 3-4 градуса и усилията, които човек полага за движение, не могат да се сравнят с тези в Родопите например. И следователно и потенето е по-малко.
Ходенето ни отне точно 3 часа в едната посока и в 14 часа бяхме в Бродилово.

До 12 юли 1914г. селото е населявано от гърци-нестинари. То е сгушено в югоизточното подножие на най-високия крайморски масив на Странджа — вр. Голяма Папия (502 м.н.в.), — древен вулкан.

Близостта му до брод на р. Велека дава и самото му име. В околностите на Бродилово има останки от три крепости — в местностите Певтич, Калето и Плаката, три могилни некропола и следи от металургична дейност.
Кратката почивка, снимките и подсилването с малко храна бяха неизбежни. Връщането ни по обратния път бе съпроводено с опити да ловя риба с мухарката на няколко места, но нямаше резултат. Явно тукашните риби си имаха своите предпочитания и изисквания към вида храна. На няколко места видях пасажи от огромни кефали, навярно морски, които си плуваха на повърхността на водата и не обръщаха никакво внимание на мухата ми.
Обратният ни път бе съпроводен от още по-ожесточена битка с комарите и мухите. Докато стигнем до изходната си точка, ръцете ни бяха изцапани с кръв от убитите насекоми.

Почивката ни бе към края си.

В последния ден времето отново бе облачно и дъждовно. Извънредно реших да направя една последна разходка до устието на Велека. Плажът бе по-пуст от всякога. Вълнението на морето бе голямо, а вълните… отдавна не бях виждал такива вълни. Уж дълбоко, а на 100 метра навътре започваха издигането си. По моя преценка бяха над един метър.

Не бях виждал такова чудо от доста време. Някои от тях бяха толкова силни, че прехвърляха пясъчната коса и се оттичаха в реката. Устието беше запушено с пясък и нивото на водата бе високо. Вятърът беше като обезумял. Рибата също. Цели пасажи стресирани рибки подскачаха над водата и търсеха пътя си, навярно към морето. Направих едночасов опит за риболов, който бе труден заради вятъра. Записах няколко рибки, колкото да не съм валат, и се отдадох на фотографията. Времето бе идеално за тази цел. Мрачното небе и тъмните води придаваха призрачност на снимките. Това всъщност търсех. Сякаш довчерашният уют на това място се бе изпарил. Нямаше слънце, нямаше топлина. Във въздуха витаеше мистика, която се допълваше от пълната липса на хора. Обратният ми път по пясъчната коса включи спасяването на няколко рапана, безмилостно изхвърлени на брега от вълните. Намерих две огромни миди, черни, каквито никога досега не бях виждал. Явно морето бе гневно някому. Побързах. Едри капки дъжд ми припомниха, че е време да тръгвам. Сякаш не бях желан на това място сега.

По пътя към колата размишлявах за различните лица на Странджа, която в един момент беше гостоприемна, а в следващия — студена и неприветлива… Планина.

Мислех си и за времето, с което разполагаме на Земята. Би ли било възможно да ни стигне? Може би не…
А нашето безсилие? Само се залъгваме, че сме силни и влиятелни, че можем да манипулираме природата.
Мислех си за това, докато поредната мощна вълна подкопа пясъка под краката ми. Останах като вцепенен. В далечината ято птици се бореха с вятъра по пътя си на юг…

Александър Караджов е от онези вдъхновяващи хора, които приемат дивата планина за свои дом и не спират да пътешестват из родината. Той е любител на туризма, обича да се вре по малко известни или напълно непознати места, но предпочитано от него място за…

Какво мислиш за тази статия?

Подобни статии

1 от 17

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *