Нестинарският събор в село Българи

    Беше през лето 2009-то. Юни месец. Спонтанно в мен се роди идеята да посетя събора на нестинарите в село Българи в Странджа планина. Вече не си спомням как се развиха събитията и кое точно ме бе подтикнало, но вероятно бях прочел за него в някое списание. Тогава все още почти не ползвах интернет и се уповавах единствено на истинската и проверена информация в печатните издания.

    Набързо съставих план и поканих двама другари, които се присъединиха към мен с голям ентусиазъм. Интересното бе, че с единия от двамата току-що се бяхме завърнали от друго Странджанско пътешествие до устието на река Велека и Резово само преди два дни.

   В нощния влак от Пловдив до Бургас всеки се опитваше да дремне, но явно в сърцата ни се бе настанила приятната тръпка на неизвестността и не ни даваше покой. В ранната и прохладна утрин на 3-ти юни слязохме на гарата в Бургас и почти моментално се отправихме към южния изход на града в търсене на вариант за придвижване на стоп до крайната ни цел.

   Уж ни провървя, но се оказа, че е само за няколко километра. След това се застопорихме на един разклон и търпеливо зачакахме. Трафикът бе огромен, но нямахме късмет. След 4 часа чакане най-сетне стар пикап наби спирачки на метри пред нас и се наложи да изтичаме до него, защото клаксоните на движещите се автомобили започваха да разцепват въздуха – мястото не бе никак удобно за отбиване. Вероятно затова и чакахме толкова дълго на това злополучно кръстовище.

    Приятен човек на средна възраст ни посрещна с усмивка и сякаш побърза да изпревари жалванията ни от дългото чакане с думите: „Рано или късно всичко се подрежда и срещаме правилния човек. Е, при вас очевидно не е толкова рано, но пък за сметка на това ще ви закарам чак до село Българи!“. Такава радост се разстла в душите ни, че 80-те километра в багажника на пикапа ми се сториха като детска игра. А и все пак бяхме трима и някой трябваше да се жертва.

    В ранния следобед пристигнахме в село Българи, а човекът беше от онези толкова добри хора, че дори ни даде ключ от къща в строеж в центъра на селото и ни каза, че спокойно може да пренощуваме там. При други условия може би бихме отказали, но сега този вариант бе повече от луксозен. Имахме покрив над главите си и се намирахме в центъра на събитията. Селото и околността бяха така пълни с хора, че дори за палатка бе трудно да се открие подходящо и сигурно място.

    Започнахме да се настройваме на нестинарска вълна. Дишахме дълбоко от свежия пролетен въздух в сърцето на планината, разходихме се около селото, видяхме дузина змии, радващи се на пролетта, говорихме си за това колко уникална е Странджа, а тогава я познавахме съвсем повърхностно. Запознахме се с още един пътешественик, който се присъедини към нас.

    Всеки сподели някоя случка от района, пречупена през собствения мироглед. Аз и Никола разказахме на останалите за приключенията и емоциите, които бяхме преживели само преди два дни.

    В същия този формат – с влак до Бургас и оттам – на стоп, бяхме стигнали до Резово. Тогава селцето бе абсолютно диво и малко хора го посещаваха. Имаше една кръчма в центъра, където сервираха най-вкусната рибена чорба.  Плажът долу бе див и чист. Водата – също.

Нестинарският събор в село Българи

Нестинарският събор в село Българи

Следобед дойде ред на устието на Велека. И до ден днешен тя си остава най-любимата ми река на този свят. Категоричен съм, че един ден, когато дойде време да си отивам, заръката ми ще е част от пепелта ми да бъде разхвърляна и разнесена от ветровете именно на устието на великата Велека. Или там горе, при самотното, брулено от непрестанните морски вихри, дърво.

   Тогава на дългата пясъчна коса под Синеморец нямаше чадъри, шезлонги и спасителен пост. Имаше само вятър, пясък и една весела компания с три големи палатки. Така се е запечатало всичко в съзнанието ми.

Нестинарският събор в село Българи

   Привечер достигнахме до Арапя и разпънахме палатка в боровата горичка в южния край на залива. Изкъпахме се в морето – все още бе студено, но на кого ли му пукаше! Вечеряхме под съпровода на птици и щурци. Изведнъж излезе силен вятър. През нощта се разрази пролетна буря с малко дъжд и ураганни пориви. Отнесе горния слой на палатката ни неизвестно накъде и затихна толкова бързо, както се бе появила. Отново остана само опияняващата песен на щурците. На сутринта се насладихме на божествен изгрев, прохлада и ухания на борове и треви.

Нестинарският събор в село Българи

     Беше около 8 часа, а морето бе гладко като тепсия. Съзерцавахме, седнали на високия скалист бряг. Трудно е да се опише как човек от планината, който е свикнал с липсата на простор, се наслаждава на безкрайното синьо. На по-малко от 30-40 метра от брега три делфина бяха оградили пасаж от дребни риби и си играеха с тях. Вероятно малко по-късно същите тези рибки се превърнаха в закуска за делфинчетата, но такива са природните закони.

Нестинарският събор в село Българи

Нестинарският събор в село Българи

Толкова ми е тъжно за светоусещането ми. Наивен съм бил, че малкият-голям свят на Странджа планина и крайбрежието ще бъде винаги такъв – чист, недокоснат и по детски романтичен. Тъжно ми е, че тогава не успях да взема с пълни шепи всичко, което можех и което ми даваше планината  – тогава бе времето да се скитам от тъмно до тъмно, да съм сам-самичък на десетки квадратни километри площ, да дишам, да чувствам, да откривам. Тогава пропуснах тази възможност, заради глупавата ми доверчивост, че всичко винаги ще си остане толкова божествено и неопетнено, както тогава. Времената се промениха отчайващо бързо…

ПРОДЪЛЖЕНИЕ

Александър Караджов е от онези вдъхновяващи хора, които приемат дивата планина за свои дом и не спират да пътешестват из родината. Той е любител на туризма, обича да се вре по малко известни или напълно непознати места, но предпочитано от него място за…

Какво мислиш за тази статия?

Подобни статии

1 от 17

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *