Панагюрище – земя на легенди

     Времето минаваше неусетно – вече бях посетил дузина призрачни места, от които биха ти настръхнали косите, ала за Панагюрище така и не се сещах, докато сякаш по случайност пътят ми не ме отведе натам. Истината е, че не го бях планирал, време за подготовка нямаше никакво, а единственото, което успях да изкопча от мрежата, са няколко по-детайлни карти и кратка информация за забележителностите в района.

На път към Панагюрище…

   Пътят се виеше като змия, потънал в сянката на боровата гора, през която преминавах. От време на време едва излизах на високото, откъдето панорамата към Пазарджишкото поле беше великолепна, след което се шмугвах отново в гората. По небето пъплеха няколко бели облачета, а температурите предвещаваха съвсем топла пролет, без сериозни аплитуди, което пък от своя страна означаваше и страхотен уикенд за мен. Само след още час вече се намирах пред историческия музей в Панагюрище, където бях намислил да помоля за повече информация относно интригуващите места в града и околностите му. На входа имаше будка, в която се продаваха билетите за музея, ала бързо убедих човека вътре да излезе, за да мога да получа малко повече информация. Оказа се висок, здрав панагюрец с мустачки, който само с присъствието си вдъхваше респект.

– Откъде си? – попита ме той предпазливо, докато ме оглеждаше. Сякаш се опитваше да познае това по облеклото ми.
– От Смолян съм тръгнал – отвърнах – но отдавна исках да видя Панагюрище! Четох, че имало крепости тук. Вярно ли е?
–    Ааааа, от Смолян?! Е, от много далече си дошъл…. Крепости има много, ама няма да се оправиш!

Погледнах встрани, малко разсеяно, докато успея да формулирам нов въпрос, а той на свой ред продължи:
– Тук, малко по-нагоре има една крепост – посочи с пръст на север. – Ама няма да се оправиш сам! 
–  Е – възразих му – Все пак от Смолян идвам! При нас е доста по-високо и теренът е по-тежък.

Думите ми сякаш срещнаха стена. Човекът поглади мустака си и отсече:
– Откъде казваш, че идваш? А кола имаш ли?
– Нямам – отвърнах – Дойдох на стоп, защото нямам пари за автобус.
– Е, то е далече оттука – зарея той поглед някъде по баирите. – Няма да се оправиш!
– Благодаря за информацията! Жив и здрав! – махнах му за сбогом и тръгнах в посоката, която ми бе посочил сякаш за да му докажа, че и от мен човек ще излезе.
Човекът просто погледна след мен и махна с ръка, докато се връщаше обратно на поста си.

   Отправих се към центъра на града. От опит знам, че ако си объркан и не знаеш какво да правиш, е най-добре да търсиш най-оживената част. Някой може да ти посочи накъде да вървиш или да ти сподели ценна информация. За съжаление случаят не беше такъв.

Панагюрище - земя на легенди

Панагюрище - земя на легенди

   Неусетно попаднах в навалица хора, които се бяха запътили в същата посока. Около мен настана оживление и се зачудих какво точно се случваше. Подхванат от тълпата, попаднах на централния площад. Имаше монтирана сцена, на която най-вероятно щеше да се качи някоя важна особа, за да поздрави населението, както винаги ставаше на мести или национални празници. И тогава се вкамених!

Панагюрище - земя на легенди

Панагюрище - земя на легенди

     Денят беше 20-ти април! На този знаменит ден цяло Панагюрище въстава срещу поробителя, за да подкрепи събратята си от Копривщица, която се намираше едва на 35 км оттук. Гордей се, българино, със смелостта на предците си и им отдавай почит винаги когато си спомниш за великото им дело! Защото няма нищо по-достойно от това да се бориш за свободата на онези, които я жадуват и без която не могат.

Панагюрище - земя на легенди

    Музиката на оркестъра ме извади от мислите ми. Празненството течеше, а за мен беше време да продължа по пътя си. Бях дошъл за нещо съвсем друго, което само чакаше да бъде открито. Поех към паметника в северна посока, за да се кача на високия хребет и да огледам града. От оскъдната информация, която имах, бях набелязал за посещение крепост, която е била открита съвсем наскоро и консервирана от археолозите, за да могат да продължат с разкопките това лято. Проблемът беше, че крепостта се намираше едва на няколко километра от рудник Асарел, в който се добиват и обогатяват медни руди. Самата мина бе охранявана, което правеше достъпа до крепостта почти невъзможен. Единствената възможност беше да потъна в гората и да изляза зад оградата, ала това изглеждаше като почти непосилна задача и само човек, който се е губил, можеше да го разбере. Другото са празни надежди за успех, които само биха ми загубили времето.

    Малко се изненадах, когато зърнах зад паметника табло с туристически маркировки. Под табелата пишеше, че е от местното туристическо дружество и аз искрено съжалих, че не съм успял да се свържа по някакъв начин с тях. На таблото имаше десетина маршрута, водещи във всякакви посоки, маркирани с различен цвят, с уточнена трудност при изминаването. Реших да поема по пътеката, обозначена със синя маркировка, която щеше да ме изведе високо над града. Там имах намерение да се поразходя и да реша откъде точно да щурмувам рудника и крепостта, която се криеше някъде в района. Изкачих се на хълма пред мен и тръгнах по коларски път, който се виеше в посока североизток. Времето беше прекрасно, температурите – достатъчно високи за този сезон, за да събудят Майката Природа и всички живи създания, които зависеха от нея.  Току излязъл от прохладната гора, срещу мен по пътя се зададе панагюрец със стара вълнена торба на рамото.

– Добър ден! – поздравих с усмивка. – Това време най го обичам…
– Добър ден! – отвърна на поздрава ми непознатият. – От‘де идеш и накъде отиваш? Не си тукашен май?
– Не съм. – отвърнах веднага. – Толкова ли си личи? Отдалече идвам – от Смолян.
– Аа, аз съм ходил да служа там, като бях по-млад. Ама то беше преди бая време. Оттогава не съм стъпвал в града.
– Дай Боже пак да идеш, нищо се не знае. Ей го къде е…. Дойдох малко да се разходя по тоя край, че не съм идвал. Все се каня, ама време не ми остава.
– А, хубаво е тука, ама малко пари дават. Добре, че синът работи тука в рудника. Шофьор е на началника.
– Той тогава сигурно хубави пари ще взима, а? – попитах съвсем невинно.
– Охоо, че и питаш. Илядо, илядо и нещо. Ама им дават и акции от предприятието. Има вече към 4-5 хиляди…
– Всеки ден ли дотам ходи? Далеч ли е рудникът?
– Ей там е. – събеседникът ми посочи хълма в противоположния край на града. – Ама оттук не можеш да идеш. Трябва да се кара по асфалта. Тука няма пътека през гората.
– А, добре. – рекох. – А ти, байно, оттука ли си или…?
– Преселник съм, ама още на младини дойдох. Заврян съм. – поясни той с широка усмивка.
– То важното е в живота да не си заврян – пошегувах се. – Другото си е бошлаф работа. 

   Засмяхме се и се разделихме с поздрав. Наблюдавах го, докато се скри между дърветата и поех на север по единствения път пред мен. Теренът беше сравнително лек за преминаване – предимно хълмист, с прохладни борови гори, където човек би могъл да си подремне необозпокояван от нищо и никого. Във въздуха витаеше едно особено спокойствие, което ми вдъхваше увереност и до голяма степен чувство на абсолютна свобода. Малко по-нататък срещнах възрастна жена, която ме посрещна с широка усмивка:

– Накъде, баба? – попита ме. – Личи си, че не си оттука.
– Здравей – отвърнах й ведро. – На разходка съм тръгнал. Че е грехота човек да не види тоя хубав край… А дали знаеш някакви хубави места наоколо? Исках някакви крепости или могили да видя, ама не знам точно къде са. А и трудно ще се ориентирам.
– Това е пътят за Копривщица, ако си тръгнал натам. Иначе тук нищо интересно няма. Ама там, там – сочеше тя пътя – в Копривщица има какво да видиш…
– Сполай ти. – отвърнах – Да тръгвам тогава, че още дълъг път ме чака.

Панагюрище - земя на легенди

    Двамата си разменихме по още една широка усмивка и всеки пое по пътя си. Аз нямах намерение да отивам в Копривщица, понеже бях дошъл заради двете крепости в района, а и заради предизвикателството да опозная една местност, в която никога преди не бях стъпвал. Качих се на един висок хълм и се огледах във всички посоки. Времето беше просто прекрасно, слънчево с температура към 20 градуса и някълко бели облачета, които сякаш се гонеха едно друго, ала все не успяваха да се стигнат. Пред мен, в долината, се разстилаше Панагюрище в цялото си великолепие, а на север – само на няколко километра над него, забити в един по-висок планински връх, се виждаха част от съоръженията на медния рудник. С течение на годините миньорите бяха разкопали земните недра, така че към настоящия момент планината приличаше на наядено от мишки сирене – покрита с огромни кратери на местата, където се бе добивал и обработвал ценният материал. Рано или късно рудникът щеше да изсмуче всичко, което хората смятаха за ценно от земните недра и да превърне планината в празна черупка.

    Реших да се върна, понеже не ми харесваше идеята да прекарам следващите няколко часа в ходене по маркирана пътека. Мислех да заобиколя и да се отправя към медния рудник, в покрайнините на който се намираха руините на древната тракийска крепост. Спуснах се по едно дере, което ме отведе до дървените плетени огради на няколко селски двора, та чак до малък геран, пълен със застояла вода и слама. Най-вероятно тук местните пояха животните си поради липсата на друг естествен източник наблизо.  Малко по-натътък отново стъпих на път, който удобно ме водеше към града. Той завиваше рязко към няколко селски землища и ливади, а по едно време дори преминах покрай нива, която възрастни дядо и баба обработваха. Бабата водеше впрегнат кон, а дядото пъплеше отзад и едва натискаше тежкия плуг. На горкото добиче му беше най-тежко – желязото стържеше по твърдата земя и с мъка проникваше на повече от тридесет сантиметра. Но никой от тях нямаше избор, ако искаха да имат препитание в тези трудни времена.

Панагюрище - земя на легенди

    След като ме упътиха за посоката, в която трябва да тръгна, реших да забавя темпото. Мислите ми се бяха прояснили, вече чувствах, че това да бъда сам в такава естествена среда, ме облагородява и елиминира всички вродени човешки мерзости от характера ми. Вече бях забравил за ненавистта, за скъперничеството, за интригантството, на които всички ние се поддаваме ежедневно. Планината си има свои собствени закони, които са справедливи и зависят единствено от твоето лично отношение. В такива моменти човек се чуди защо изобщо трябва да се връща обратно в големия град.

   Около половин час по-късно вече бях в покрайнините на града. Пътят ме отведе до полуструтената сграда на изоставена воденица, край която по бетонни канали се извеждаха водите на река Луда Яна до всички краища на града. Мястото изглеждаше много съмнително. Встрани от воденицата имаше дълбока дупка, чийто вход беше затворен с голям дървен капак и скрит под бодливите клонки на дузина къпини. В близост пък се търкаляше изкорубено водно колело, което бе покрито от половин метър бодли и храсти, които правеха достъпа до него абсолютно невъзможен.

   Тръгнах да газя през реката, но почти моментално се отказах.  Бързите й води щяха да ме повлекат за секунди и да намокря цялото си оборудване, което за мен съвсем не беше приемлив вариант. Реших да играя на сигурно и да вървя покрай реката, докато открия брод или мост, през който да премина, но след няколкостотин метра такъв така и не се появяваше. Ядосах се и започнах да ругая, за да се освободя от напрежението. Няколко рошави глави се показаха от близките къщи и отново се прибраха, щом видяха, че няма нищо интересно за гледане.

   След още триста метра успях да премина по един метален еднометров мост, за който имах чувството, че ще падне всеки момент, ала въпреки всичко издържа. Стъпвайки на другия бряг се почувствах отново уверен. С двойна доза упорство реших, че ще открия крепостта на всяка цена и няма да спирам дори и нощем, ако се налага.

   Върнах се обратно към центъра, където концертът все още продължаваше и завих по една странична уличка. За късмет тя ме отведе право в другия край на града, точно в подстъпите на върха, където е било открито отбранителното съоражение. Аха да вляза в гъстата гора, когато встрани от мен се чу глас:
– Ей, наборе…

Обърнах се внезапно. На близката поляна се бе поизлегнал около петдесетгодишен мъж. По облеклото и гегата му подразбрах, че най-вероятно е овчар.

– Привет – отвърнах. – Така на слънце е най-добре.
– Ела бе, наборе. Ела да седнеш малко. Че тая раница сигурно ти тежи.
– Така е. – признах и се свлякох до него.
–  Къде си тръгнал? – взе да любопитства. – Е, тука нема какво да се види.
– Е как да нема? – направих се на ударен. – Чак в Смолян разбрахме, че са открили сума неща тук…
–  Еее… Ама то Панагюрското съкровище отдавна го откриха. Сега требе да е у София в музея.

   Бях чел, че в историческия музей в Панагюрище се пази само реплика на златното съкровище, докато истинското е изложено в експозицията на Националния исторически музей. Всяка година обаче, точно на 20-ти април оригиналът на съкровището се пренася обратно в тукашния музей, за да могат панагюрци да му се насладят в пълния му блясък.

– Ехо, наборе… – щракна с пръсти овчарят. – Отнесе се май някъде.
– А, да. – усмихнах се, защото ми се стори, че ми намигна. – Просто се сетих за нещо.
– Ами ти сега къде ще ходиш? Да не търсиш нещо?
– Бях чел, че са открили някаква крепост тук. Някъде до рудника била май.
– Ааа… те я откриха преди пет години, ама не тука, а по-нататък… Тука до рудника не съм чувал и не знам… 
–  Ето, да се почерпищ – извадих му малко от ракийката, която бях взел за разтривка. – Не е много, ама със здраве да я пиеш. 
–  А, наборе, нема да се плашиш. Ще стигне. – каза и веднага надигна бутилката. – Много хора идват тука да търсят разни неща.

  Отново ми смигна. Мисля, че се сещах вече за какво иде реч. Най-вероятно си мисли, че съм тръгнал да търся имане, та затова обикалям с такава голяма раница. Всяко друго обяснение явно му се струваше нелогично.

– Аз за крепостта съм дошъл. – реших да съм по-конкретен. – Бях решил да се кача днес, защото утре ще трябва да си ходя.
– Нема да я намериш! – заяви овчарят. – Път нема оттук нагоре. Само кози пътеки, ама ще се объркаш.

Откъм пътя към нас наближи възрастен човек.

– Айде, бре, Иване! – извика овчарят. – Знаеш ли откога седя тука да чакам? Къде се бавиш?
– Здрасти, наборе. – кимна Иван, поглеждайки ракията. – Гледам, въобще не скучаете. 
– Момчето тука търси някаква крепост. Разправя, че е някъде към рудника. Ама аз не съм чувал да има. Ти знаеш ли нещо?
– Къде към рудника, бре? Не. Не съм чувал. – каза новодошлият Иван и също ми смигна.

Почувствах се като в комедиен сериал, където единият се прави, че лъже, а другите се правят, че му вярват.

– Не, аз наистина искам затова да ида – опитах се да изглеждам по-убедителен. – Просто не съм сигурен къде е. 
– Да де. То и ние това казваме… То не, че ни е работа да ти се бъркаме… Ама ти нали ще кажеш, ако има нещо… – Овчарят отпи още една глътка и погледът му светна.
– Ауе, къде си тръгнал без карта тогава? 
– А, имам карта. Ето я. – извадих детайлната географска карта, която взимам на всяко пътуване и взех да посочвам. – Тук трябва да сме ние, тук е рудникът, а тук трябва да е крепостта. 
На последното забих пръст на няколко милиметра от нашето местоположение.

– Бъркаш се. – овчарят настояваше на своето. – Тука няма нищо, сигурно говориш за Чорлаковото… Ама то е на няколко километра оттук по пътя. 
– Да, да. – Иван закима усърдно, за да потвърди думите му. – Ама то, ти няма да го намериш сигурно, че е бая далече. Ей тука до Чордаковото има едно мноого старо кале. Разправят, че имало монети някакви, ценни неща. Ама аз така и не съм намирал.

Разговорът ме заинтригува и прибегнах до тайните си запаси от шоколадови вафли, които предвидливо бях скътал в страничния джоб на раницата си.
– Ето – подадох по една на всеки. – Да се почерпите, че не се знае кога пак ще седнем така хубаво да си поприказваме. 

Разбрах, че съм ги спечелил в мига, в който видях как всеки лакомо захапа от своя подарък. Търпеливо ги изчаках, докато се натъпчат, примляскат и забършат с опакото на ръкава си, след което отново подех.

– А сега, ако тръгна тука за медния рудник, ще мога ли да стигна?
– Абе, наборе, ти не разбра ли, че тука няма нищо! Ама пък, ако случайно намериш нещо, нали ще ни кажеш? А? Нали ще ни кажеш? 
– Пак ли сте си легнали бе, пияници! – стресна ни женски глас досами пътя.

Обърнахме се дружно. Отдолу се задаваше възрастна жена, облечена в небесносиня работна манта и галоши.

– Иване – скастри тя единия ми събеседник. – Какво правиш тука? Пак ли пиеш?
– Остави го ма, Миче – отвърна другият. – Не виждаш ли, че сме заети. Наборът ни е дошъл на гости.

Усмихнах се широко. Ситуацията ме забавляваше истински и аз се чувствах съвсем като свой сред тези хора, макар да осъзнавах, че „набор” ще им стана едва след половин век.

– Накъде бе, момче? –попита жената с любопитство.

Осъзнавайки, че ще трябва да повторя цялата си история, целта на пътуването си, защо, как и къде искам да отида, само въздъхнах леко и пророних:

– От Смолян идвам, чух, че наскоро са открили тракийска крепост в района и рекох малко да се поразходя. Ама май не ми е било писано, понеже разбрах, че съм попаднал на грешното място. Вярно ли е?
– Тука няма кале! – категорично поклати глава бабата. – Калето е далече, поне на десет километра.
–  А, десет! Ама на мен ми казаха, че е само на няколко.
– Абе, Миче, – отпи един мощен гълток бай Иван – ти нали за Чордаковото говориш?
– Не за Чордаковото! За Медед дере, дето се минава край хвостохранилището. На Чордаковото е много запустяло и отдавна никой не е ходил. 
– Слушай сега! – обърна се към мен. – Оттука излизаш по пътя наляво и имаш няколко километра до Буния. Там има една станция. Продължаваш направо и слизаш директно в Медед дере и после хвостохранилището. В тая област е и калето, дето трябва да са го открили. Не съм много сигурна, ама това трябва да е. Няма кое друго да бъде. 

   Чордаковото, Медед дере, хвостохранилището, Буная… Тези хора използваха имена на местности, които така или иначе нищо не ми говореха. Усещах, че и посещението на набелязанато място ми се изплъзва бавно, но сигурно. Като видя объркания ми поглед, бабата продължи.

– Иначе по-близо ти е Чордаковото. Там има две калета – Красен и Душковченин. Тая земя, дето е Красен сега, едно време беше наша.  С тате съм ходила като много малка да я обработваме и много неща вадехме от земята. Ама не знам какво е ставало с тях. Може да ги е продавал или да ги е крил. Не знам. 
После през 1949г. Павел, Петко и Михаил откриха панагюрското съкровище съвсем наблизо. Започнаха разкопки, намериха се и други неща, а държавата ни взе земята, където е крепостта. Разкопаваха я няколко пъти, за да търсят злато, но намериха само монети и нищо повече. Аз като малка си играех в крепостта и си спомням, че намирах едни такива големи неща, блестящи. Златни сигурно трябва да са били. А баща ми казваше, че ако разровят, където трябва, ще намерят сигурно много имане. 
А знаеш ли защо реката ни се казва Луда Яна? Знаеш ли откъде идва?
– Ами бях чел, че преди много години дъщерята на тракийски вожд се е казвала Яна и се е хвърлила в тази река, та затова са я нарекли така.
– Така е. – кимна жената и продължи. – Но тате ми разказваше цялата история, както той я е чувал.

ЛЕГЕНДАТА

 „Имало едно време двама владетели, които господствали по тези земи. Сурови мъже били те от две различни племена – на траките и на славяните. Единият имал голяма крепост, разположена на билото на близката планина, в подножието на която течала буйна река. Другият бил господар на гората, насред която построил обширна крепост, скрита в сенките на вековни дървета. Много строги били те, ала и справедливи, та затова били надарени с най-блажения човешки дар – родили им се наследници, които един ден щели да ги заместят и да царуват над хората им. Славянският военачалник имал щерка – Яна, която се родила със златисти като слънчевите лъчи коси и кристалносини като горски вир очи. Когато пораснала, тя станала най-хубавата девойка по тези земи. Отдалеч идвали млади мъже, за да я искат за жена. Тракийският вожд пък се сдобил със син, чието име било Бран. Младежът много скоро усвоил основните тънкости на лова и изградил бойни умения, които му били в кръвта още при раждането. Израснал силен, пъргав и безстрашен, а също като баща си бил и много справедлив. И както често се случва в приказките и тези две души се намерили, влюбили се и пожелали да скрепят любовта си със съюз, който бащите им приели с огромно желание по ред различни причини.
В нощта преди брачната клетва Яна чакала Бран на най-високата бащина кула, под която се пенели бързите води на реката. Вместо него обаче оттам минал друг човек, чието име не се споменава. Той отдавна обичал Яна до полуда, но тя не изпитвала никакви чувства към него, понеже само Бран й бил на сърце. В пристъп на ревност отхвърленият младеж бутнал Яна от кулата и тя със смразяващ кръвта писък потънала във водите на реката под нея. За Бран не оставало нищо друго освен да скърби за любимата си и да нарече реката, в която тя изчезнала безследно,  Луда Яна заради бързите й води.
Скоро след това обаче той успял да отмъсти на убиеца, като му увесил воденичен камък и го потопил в същата тази река. Бран така и не си намерил друга невеста, живял дълги години в самота, докато се споминал.“

– Хубава история – поклатих глава и помълчахме малко. – Дойде време и аз да потеглям вече. 

    Пооправих набързо багажа си под вещия поглед на събеседниците си, след което си пожелахме да се видим някой ден пак на тази полянка и да си разкажем кой какви неща е намерил по крепостите. Поздравих ги и поех към центъра на града, откъдето имах намерение да свия на изток и по пътя за Пазарджик да стигна до едно от калетата, за които ми бяха споменали моите нови приятели.

   Празненствата по случай обявяването на Априлското въстание бяха в разгара си. Дузина девойки, облечени в парадни униформи, маршируваха напред-назад под съпровода на местния духов оркестър и умело жонглираха с бухалки. Подминах ги с бърза крачка и продължих по една от главните улици, която съвсем скоро ме отведе на пътя за Пазарджик. Спомням си, че някой ми беше споменал за тракийска крепост близо до село Бъта, което отстоеше едва на 7-8 км от града. Докато ходех по тротоара на излизане от Панагюрище, се запитах дали съм на прав път, така че реших да попитам първия местен човек, когото срещна.

– Извинете – заговорих скоро задалия се срещу мен човек. – Тръгнал съм към село Бъта, но не съм сигурен за пътя. Търся една крепост, която ми казаха, че била съвсем близо.
– Ми от‘де да знам – сопна ми се червендалестият чичко срещу мен и се почеса по оредяващото теме. – Не съм чувал.
– Аха, а вие откъде сте? – запитах съвсем невинно, подведен от диалекта му.
– Ми от Бъта съм, ама имам работа в града. Айде, че бързам.
– Хубаво. – наведох глава и подминах.

Само след няколко метра ме напуши такъв смях, че не успях да се сдържа и се разхилих. Поредното доказателство, че местните хора никак не познават района или им е все едно.

  Стотина метра по-нататък попаднах на чешма, каптирана в средата на пасище досами пътя. Утолих жаждата си и лакомо погълнах съдържанието на пакет бисквити. Беше късен следобед с горещо слънце, което тук-там се подаваше иззад няколкото слоя перести облаци, ала все още не смееше да залезе. Времето беше изключително приятно за разходка, температурите –  сравнително високи за сезона, но без капка дъжд, който да напои жадната земя. Майката природа тъкмо се бе събудила, а вече бе готова да ни дари с всичките си дарове.

   Пътят по шосето не мина съвсем гладко. Все по-често усещах тежестта на багаж си и болките в гърба, които не ми даваха мира. Явно бях разпределил грешно тежестта, защото раницата се бе наклонила леко наляво и нещо твърдо опираше в лявата ми плешка, докарвайки ме до лудост. Не посмях да спра, за да разопаковам инвентара и да проверя какво е това чудо, които ми създава такива проблеми, не само защото времето напредваше, а понеже не бях сигурен, че наново искам да пренареждам това, което раницата ми съдържаше. След няколко километра упорито ходене попаднах на разклон. Вместо да продължа надясно по асфалтовия път, реших да пресека наляво по протежението на река Луда Яна, за да съм по-близо до баира. Толкова ми бе втръснало да ходя по асфалта, от който ми се набиваха стъпалата, че предпочетох да драпам по черния път и в калта. Само за няколко часа пребиваване в града се бях уморил от шумотевицата и излишните приказки на хората.

Панагюрище - земя на легенди

    Изминаха едва няколко кратки минути, когато изведнъж съвсем наблизо до мен се чу блеене и осъзнах, че съм попаднал на стадо, което най-вероятно си имаше и стопанин. Въздъхнах от облекчение. За мен да срещна овчар бе като да срещна самия планински господар, познаващ без никакво съмнение всяко едно местенце от този район. Той би могъл да ми покаже някоя скрита козя пътека, която да ми спести доста ходене. Съвсем скоро видях стадото и с нетърпение се доближих. Овчарят се бе подпрял на тоягата си във високото и ме наблюдаваше с интерес.

– Здравей – реших да поздравя първи. – Как е положението? Слушат ли хайванчетата? 
– Какво? Чекай да дойда, че не те чувам. –  провикна се той и заслиза по склона. – Какво казваш?
– Здрасти, викам. Как са животинките? Слушат ли?
– А, слушат, слушат. Къде ще идат? – заклати глава. – Абе ти накъде така с тая рррраница?
– Търся една тракийска крепост. Разправят, че била близо до село Бъта. Можеш ли да ме упътиш?
– Аа, може и да има, обаче май не е тука. Аз често обикалям, ама не знам да има тука кррррепост.
Помислих, че не съм чул добре и реших да тествам френското му „р”.
– А ти как се казваш?
– Георрррги.

   Ей, верно има говорен дефект, помислих си. Ако го беше използвал като преимущество, сега вместо да пасе кози можеше да е женен за някоя хубава французойка и да живее друг живот. Това е то съдба. Даже и да имаш дарба, от теб самия зависи дали да я развиеш, или да я пропилееш.

– Аз съм Вилиан. – протегнах ръка, за да се здрависаме. – От Смолян идвам и реших малко да се поразходя из вашия край. Отдавна ми се щеше, ама това пусто време все не ми стига. 
– Не съм ходил в Смолян, ама сигурррно е хубаво там.
– Е – усмихнах се. – Нямаме такива охранени животни като твоите, ама то там и теренът е друг.
– Хехе. – усмихна се Жоро. – Абе, ти знаеш ли какво? Я, тррръгни ей тука по тая пътечка нагоррре и ще стигнеш по някоя вррреме до моя пррриятел дето си пасе говедата на отсрррещния баир. Викат му Топоррра.
– Как му викат? – направих се, че не съм чул.
– Топоррра!
– Аха. Ама как му е истинското име?
– От‘де да знам! Тука така му викаме. Де да му знам името. Ама иди, той ще ти каже накъде да тррръгнеш.
– Ей, голям си! – усмихнах се. – Жив и здрав да си, още дълги години да ти дават мляко животинките!
– Иди, иди…при Топоррра. Той знае.

Обърнах гръб на стадото и поех по козята пътечка, а отзад Жоро повтаряше безспир:
– Иди, иди….той Топоррра ще ти каже…

   Изкачвайки се по билото се замислих. Ами ако Топора е някой местен психопат, който само чака заблуден пътник да намине и да му клъцне гръцмуля? Зачудих се откъде ли идва прозвището му, но не посмях да задълбавам в темата. От опит знаех, че веднъж отвори ли се дума с някой непознат, той обикновено не спира да говори, без значение дали разговорът те интересува. Хора всякакви. Затова и не предпочетох да разпитвам повече.

    Постепенно набрах височина и се изкачих по едно било откъдето се откриваше гледка към асфалтовия път и отчасти към заводските комини в Панагюрище. Разминах се с няколко крави, които съвсем спокойно хрупкаха от благата трева, а докато ги наближавах, повдигаха любопитно глави. Топора обаче нигде не срещнах. Пресякох прохладна гора и в един миг се озовах сякаш на другия край на света. Тишината ме заливаше отвсякъде, така че за първи път успях да се насладя на собствените си мисли.

Панагюрище - земя на легенди

    Едва стъпил на по-високо се огледах. На изток асфалтовият път се виеше като змия и най-вероятно стигаше чак до Пазарджишкото равно поле. Точно в обратната посока очите ми потъваха в море от смесена гора, която покриваше всичко пред погледа ми. Влюбих се в това което видях. Един истински шедьовър на майката природа, която с прецизна точност бе успяла да постави всяка една частица съвършенство на мястото му.

    Навлязох по-навътре в гората и след няколкостотин метра бях принуден да спра заради скалистата бездна, която се появи точно пред мен. Имах нужда от почивка, а часовникът показваше, че вече е късен следобед. Облегнах се на една голяма скала и се заслушах в тишината, която понякога бе прекъсвана от крясъците на два скални орела някъде далече над мен, реещи се като пълноправни господари на това диво място. Меките извивки на планинската долина пред мен и напичащото слънце ме бяха  хипнотизирали и аз буквално се припичах като гущер, който едва бе дочакал да настъпи ден. Успях да се откъсна от вцепенението си едва към 8 вечерта заради придобития рефлекс човек да подготвя бивака за нощуване преди падането на мрака. Поради подходящото време прецених, че си заслужава да опъна палатката на височина, за да имам видимост навсякъде, но и все пак някъде на завет, за да съм сигурен, че няма да бъда подмятан от теченията.

Панагюрище - земя на легенди

   Стъкмяването на палатковия лагер ми отне не повече от петнадесетина минути, като успях дори да събера малко дръвца за огрев. Неусетно бе започнало да се мръква, поради което побързах да запаля огън и да приготвя нещо за хапване. Вечерях питателно – консерва с риба, парче хляб, сирене, маслини и речна вода. Щом утолих глада и жаждата си, не ми оставаше нищо друго, освен да поддържам огъня и да поемам топлината му. Луната се показа иззад няколко облачета в почти пълния си блясък, обливайки планината в мека светлина. Някъде отпред забуха бухал и въобръжението ми се развихри, рисувайки картини с диви зверове, горски създания и митични съшества. С напредването на времето температурите падаха постепенно и щом почувствах хлад, угасих пламъците и се шмугнах в палатката. За щастие разполагах и с удобен спален чувал, който след тежкия ден, ми се стори по-мек и от пухено легло. Заспах само миг, след като притворих очи.

   В просъница усетих, че вятърът се усилва до такава степен, че огъваше стените на палатката ми. Въпреки това шумът не бе достатъчно силен, за да ме събуди напълно и бях в някакво състояние на полусън. Хлад пролази по гърба ми и се свих на топка. Помня, че по навик погледнах часовника си, който показваше едва десет и половина, след което отново се предадох на дрямката. Следващият студен полъх ме изтръгна от прегръдките на съня и когато отворих очи, осъзнах, че виждам пара от дъха си. За отрицателно време бе станало толкова студено и въпреки че несъзнателно се бях свил на топка, за да се предпазя от студа, тялото ми все пак се бе вкочанило. Мускулите ми се разтърсиха в спазъм, за да запазят нужната телесна температура и се успокоиха едва след няколко минути. Опитах се да поспя, ала никак не се получи. Отново ме побиха тръпки, които този път обхвана цялото ми тяло. Навън бушуваше вече силен вятър, който като че ли не си даваше никакви почивка, а напротив – сменяше фронта внезапно и ту шибаше едната, ту другата част на палатката. Положена на завет от двете си страни, палатката поемаше тежките удари на източните мощни течения, поклащайки се като кораб в бурно море. Студ, студ, студ…

    Зъбите ми тракаха почти половин час и се опасявах, че може да си прехапя езика без да искам, затова сдъвках края на спалния чувал, който така или иначе не ме предпазваше кой знае колко. Тялото ми вече изсмукваше и последната топлина, която мускулите ми успяваха да произведат и бях започнал да се вкочанявам. Усещах съвсем слабо крайниците си, носа и ушите бяха сериозно премръзнали, а задните части – натъртени от безспирните обръщания и безумни пози, които заемах, за да се стопля.  Към 01:30 сутринта вече чувствах, че съм на предела на силите си и разбрах, че ако не взема крайни мерки, може да изпадна в безсъзнание и да умра от студ, затова с последни сили излязох все още треперещ от палатката и се огледах.

   Единственото, което в онзи момент смятах, че би могло да ме спаси, бе огънят и аз с надежда се озъртах за нещо полезно. Уви… Лунната светлина съвсем не бе достатъчна, за да успея да открия къде бях оставил купчината дърва, събрани по-рано през деня. Някак си успях да се ориентирам къде беше огнището, в което за щастие все още тлееха някакви останки, подхранвани от бушуващия леден вятър. Успях да открия няколко сухи клонки и след като ги начупих, потърсих нещо, с което да ги запаля. Ръцете ми обаче трепераха до такава степен, че едва успях да извадя кибрита и само изхабих безуспешно няколко клечки, а освен всичко други силният вятър представляваше сериозен проблем. Реших да действам креативно. Извадих шалтето от палатката и го позиционирах като стена пред огъня, за да мога поне да имам някакъв шанс. След няколко благозвучни (но полезни за повдигане на морала) рогатни поредната драсната клечка този път се възпламени. Секунди по-късно вече бях зает само да подхвърлям по някоя суха клонка, за да може огънят да се разгори. След почти час мъчения най-сетне успях да поема достатъчно топлина, за да може изтерзаното ми тяло да се успокои и  затопли. Издърпах спалния чувал извън палатката и се завих в него, като не спирах да ръчкам съчките в огъня от страх да не загасне и да се окажа отново в трудност. Към четири сутринта вече не издържах и се предадох, заспивайки блажено край меката топлина, увит като пашкул.

Панагюрище - земя на легенди

    Когато отворих очи отново, бе почти 8 сутринта. Пейзажът се бе променил чувствително, а от бурния вятър, чиято сила бях изпитал на гърба си само преди няколко часа, нямаше и помен. Отново виждах добре познатата ми магическа гора, а някъде в долината пред мен се чуваха ромолящите води на Луда Яна. Сякаш за да внесе финален щрих в тази идилична картина, съвсем зад билото на един далечен хълм се показа и искрата, без която животът на планетата не би бил възможен – Слънцето. Лъчите му постепенно достигнаха до всяко кътче на долината и денят започна наново. Следващите два часа си доспах съвсем спокойно в палатката, необезпокояван от никого и нищо. Събудих се сравнително отпочинал, но с все още пресни спомени за страхотното изпитание, което бях преживял по неволя. Успях да похапна бисквити и да изпия чаша билков чай, което допълнително ме ободри и ми даде сили.

    Събирането на багажа ми отне стандартните тридесет минути, след което се огледах за потенциалното място, на което би могла да бъде крепостта. Вече се намирах на около 7 километра от Панагюрище и предполагах, че не трябва да е далеч, затова когато съзрях останки от каменни стени на съседния хълм, въобще не се поколебах.

    Започнах да се спускам надолу към долината на реката, която така или иначе все някак трябваше да премина. „Лоша работа“, помислих си веднага щом слязох до реката, чието корито достигаше ширина от около двадесетина метра. Буйните й води и дълбочина от поне един метър, щяха да се превърнат в сериозна пречка при преминаването й, като при една грешна крачка рискувах да бъда отнесен по течението заедно с целия си багажа.

Панагюрище - земя на легенди

    Походих напред-назад по протежението, за да потърся брод или мост, ала скоро се уверих, че и двете липсваха. В крайна сметка свалих обувките и чорапите си и ги вързах за раницата, след което я вдигнах над глава и тръгнах направо през реката. На места се оказа плитко, не повече от тридесетина сантиметра, но скоро се озовах в центъра, където течението ме избутваше със страшна сила. Принудих се да удвоя усилията, като внимавах къде стъпвам, за да избегна неприятно подхлъзване, което би саботирало цялото ми пътуване. По едно време водата достигна до гърдите ми, но с всяка измината стъпка, нивото й започна да намалява и след няколко метра се озовах на другия бряг с леко премръзнали крака. Побързах да обуя някакви чорапи и нахлузих обратно обувките.  Крепостта ме очакваше, затова с нетърпение задрапах нагоре по хълма.

Панагюрище - земя на легенди

    Изкачвайки се в посоката, където се намира крепостта, си дадох сметка, че бях преживял една кошмарна нощ, след която тялото ми се съвземаше постепенно. Нито студът, нито ледената вода можеха да ме откажат да стигна дотук, което ми вдъхваше увереност, че все още не бях загубил тренинг и успявах да издържа на всички изненади, които Майката природа ми поднасяше.

    Най-накрая стигнах до самото било и се огледах. От крепостта, която търсех, нямаше и помен. Единствено бетонните основи на постройки за животни напомняха за някогашното човешко присъствие. Няколкостотин метра по-нататък стигнах до най-високата точка,  откъдето Панагюрище се виждаше като на длан. Градът все още спеше в това ранно неделно утро и само няколкото димящи комина на местната фабрика свидетелстваха, че някъде там долу кипи усилен труд.

    Проучих района в радиус от половин километър по каменното било, ала така и не открих каквото и да било. Страхотната гледка, която имах пред себе си обаче, бе достойна награда за това пътуване. Очите ми попиваха с безкрайна наслада всяко едно кътче от озарения от слънцето град, та чак до гънките на планината.

Панагюрище - земя на легенди

    Неусетно бе изминал цял час и вече бе почти обяд, така че нямах повече време за излишно размотаване и потърсих пътека, която да ме отведе обратно в Панагюрище. Това, което открих, бе полустръмна отъпкана пътека, чийто калдъръм и изключителна пропорционалност ми говореха, че вървя по стар римски път. Слизайки по него, подминах няколко стопанства и селски ниви, където хората бяха впрегнали коне или магарета за оран и слязох в ниското. Оттук нататък пътят се виеше като леопардов смок и водеше към цивилизацията.

Панагюрище - земя на легенди

    По едно време нещо дребно пресече пред мен и се скри в близкото жълъдово дърво. Успях да разпозная беглеца – съсел, от тези, които са най-крадливи и само човек, който не си е имал взимане-даване с тях, не знае що за гадинки са. На мига направих няколко скока и легнах по корем пред дупката му с надеждата, че ще успея да снимам ухилената му мутра, а ако не успеех да го хвана, то поне щях да запечатам този момент. Минута, две, три – чакането съвсем се проточи. По пътя започнаха да минават коли, а хората вътре наблюдаваха със зяпнали усти какво се случва. Мозъците им така и не намираха обяснение защо човек би лежал по корем пред едно дърво с насочен фотоапарат, без да мръдне. След десетминутно чакане нервите ми вече се изопваха, а съселът сигурно кротко се криеше в дънера. По едно време животинчето подаде хитрата си муцуна и веднага се скри обратно, ала тази наносекунда съвсем не бе достатъчна, за да реагирам. Следващите десет минути ме разубедиха напълно и станах, изтупвайки праха от дрехите си. Едва когато погледнах зад дървото и видях другия вход на скривалището, разбрах, че и този съсел ме бе надхитрил, като най-вероятно отдавна си бе плюл под опашката и офейкал.

Съвсем в покрайнините на града забелязах двуметров монолит, на който бе изписано:

„Тук, на 8.12.1949 г. бе открито панагюрското съкровище от тримата братя Павел, Михаил и Петко Дейкови”

Ахнах от искрено учудване. Нима точно тук в тази нива бе открито уникалното Панагюрско съкровище? Самото място по нищо не изглеждаше да е било скривалище на нещо толкова ценно и същевременно значимо за всички българи. Тогава си спомних думите на Павел и Михаил Дейкови:

„И като го видехме каква е красота така, веднага ми беше акъла – в музея е! Значи това прилича на музейска работа, не е пари, та да те дразнят. Това е украса, която тая украса трябва да се варди. Че на тия дяца днеска дека са, дето изникват, да прочетат преди четири иляди години, поне това се води история, това се описва, книги, всичко… Да прочетат какво е било и как е било. Аз съм разбрал, че пари и през прага да преливате, като не е здрав човяк – нема файда, но такова нящо като го намериш да го предадеш на държавата, то е спомен, не е само за тебе си, но и за наследниците е спомен!”

А твоят спомен какъв е?

Страстен пътешественик и любител на дивата природа! През 2016та прекосява България от юг на север и от запад на изток, като описва приключенията си в две от книгите от поредицата "Пътеводител на Забравената България": КНИГА 3 - Експедиция Речен…

Какво мислиш за тази статия?

Подобни статии

1 от 17

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *