Родопски легенди от долината на Мостовска Сушица

Малко реки в България могат да се похвалят с безусловна чистота и питейни качества на водите си. Повечето от тях текат през дивите и неурбанизирани територии на Родопите. Изключителен пример за такава река е Мостовска Сушица, прорязваща Свещения триъгълник Кръстова гора – Караджов камък – Белинташ. В долината й се крият неописуеми тайни - махали, в които животът е застинал преди повече от половин век, скални светилища – по-големи и по-малки „сателити“ на внушителните Хайдукташ, Белинташ и Караджов камък, богато биоразнообразие и спокойствие, което е все по-нехарактерно за странните времена, в които живеем.

Мостовска Сушица извира от вододелното било на Арпа гидик – така в миналото са наричали Тополовския проход – ключова част от Родопите, от която е започвал внушителен трако-римски път в посока север-юг, ползван до неотдавна за целите на търговията. В горното си течение реката пресъхва често. Пълноводието й е характерно за есенно-зимните месеци, но понякога още в ранна пролет водите й изчезват. Всъщност тя не пресъхва.

Причина за това изчезване е карстовият терен в тази част на планината – в почти 3-километров участък коритото остава сухо и само размерите му загатват за стихийните прииждания в сезоните на активно снеготопене или поройни дъждове. Самата вода си проправя път в хилядите каверни под земята. Малко преди село Мостово отново се появява на повърхността и до вливането си в Юговска река Сушица протича през див и непристъпен каньон. Чувал съм за двама-трима ентусиасти, осмелили се да навлязат в него. Казват, че имало водопади, които се преодоляват единствено с помощта на въжета, а урвите над главите им, по които пасяли стада диви кози, били внушителни.

Въпреки суровия релеф тук, долината на Сушица е някак уютна - заобиколена от скални мастодонти и сгушена между гънките на Родопите. Дори зимно време студът не е така осезаем, както по високите била на Акватепе и Инкая. На пролет всичко е покрито с цветя, а красотата е неподправена. Уютът се допълва и от махала Ряката – старо селце с каменни къщи от XIX в., което някога е наброявало над 100 жители. Днес там постоянно живее един-единствен мохикан.

През тази пролет имах щастието да посетя района многократно. Винаги си избирах място за импровизирано бивакуване върху някоя панорамна скала – я Шилнестата чука, я Хайдукташ, я Караджов камък. Всеки път слушах ветровете и се опитвах да си представя бъдещето на вечността там – дали щяха да продължават да разнасят шепота на скалите отвъд дивите планински зъбери или някога всичко това щеше да затихне завинаги…