Пристрастени към пътешествията: По непознатите пътеки на Източните Родопите!

  Въпреки тежките зимни условия и трудно проходимите високопланински пътища автомобилът стремаглаво преминаваше завой след завой, отминавайки десетина малки селца, носещи съвсем колоритните за региона имена – Светулка, Чубрика, Карамфил, Тъкачка, Ахрянско и т.н.  На няколко пъти бяхме принудени да забавим движението си заради преминаващи стада от крави и овце, които съвсем спокойно преживяха на пътната настилка, а хората по населените места ни гледаха с интерес.  След около 60 км завои, които ни се сториха като цяла вечност, най-накрая влязохме в Ивайловградския регион и се поогледахме за подходящи места за настаняване. Осланяйки се на предишния си опит отлично знаехме, че времето изобщо не е подходящо за преспиване на открито и разумът ни съветваше да не експериментираме със здравето си.
Първоначално с Александър бяхме замислили да отидем отново до изоставеното село Емерлер, за да направим няколко допълнителни снимки и да го картографираме подробно, но се отказахме набързо, защото преценихме, че ще има доста сняг и може да закъсаме. Ненадейно ни хрумна, че в района се намират няколко от изоставените селца, към които и двамата изпитвахме нескрит интерес заради богатата местна история и начина на живот по тези места.
По план трябваше да се качим до крепостта Лютица, която се намира на около 10 км от града и която в миналото е била едно от големите отбранителни съоръжения в този регион. След двайсетина минути решихме да оставим колата в началото на разкаляния път заради реалната опасност да затъне и да блокира по-нататъшните ни приключения или изцяло да сложи край на тази експедиция. Повървяхме няколко километра, преминавайки покрай заключения манастир „Св.св. Константин и Елена”,  прекосихме малка, но буйна рекичка и попаднахме на две табелки. Едната ни показваше посоката към крепостта, а втората сочеше към разкалян път надолу към реката, където по всяка вероятност се намираше и един от останалите и реконструирани римски мостове от древни времена.

    Преминавайки покрай левия бряг на реката изпитахме истинско облекчение и напълно забравихме за житейските си проблеми и дребните си неволи, които  иначе в нормална обстановка биха завладели съзнанието ни. Поотпуснахме се заради приятната разходка, която тепърва започваше, влязохме в ритъм и в най-приятния момент стигнахме до самия мост, който свързваше двата бряга и ни напомняше за уникалния архитектурен усет на древните. Преминахме през него, чувствайки се като част от историята на този край, който изобилстваше от древни паметници на културата.


След стотина метра драпане нагоре към високото стигнахме до големия път, който щеше да ни отведе и до крепостта. На няколко пъти ни се налагаше да почиваме заради тежкия студен въздух, който изпълваеше дробовете ни и ни караше да се задъхваме, докато в един момент не изкачихме хребета и с изненада се изправихме пред стар ловджийски фургон. Пред него се бяха струпали десетина човека, облечени в пълно ловно снаряжение, които съвсем явно бяха се събрали, за да ударят нещо на пусия за празниците.

– Накъде така? – попита ни един от тях – смугъл ивайлоградчанин със смешно нахлупен ловджийски каскет.
– Към крепостта искаме да се качим – отвърна Сашо. – Да я видим, че не сме идвали насам! Далече ли е?
– Ааа – обади се друг ловджия с изопнато лице и черен засукан мустак. – Съвсем не е далече. Тука по тоя път ще поемете. Аз съм минавал и съм ви поотъпкал  с колата.
– Я, чакай малко! – прекъсна го друг негов колега с леко инфантилна физиономия и се приближи към нас. – А вие някакви следи видяхте ли, като идвахте насам?
– Да, имаше.
– Ама какви следи? На сърна ли?
– Ами не мога да ти кажа. – отвърна Сашо – Не съм специалист.
– А накъде вървяха? – изстреля друг въпрос ловджията. – Към нас или надолу?
– Хм. Абе надолу слизаха. А не към вас.

Отговорът явно не се хареса на ловджията, тъй като той само махна с ръка, за да ни покаже накъде да вървим и ни обърна гръб.

– Наслука! – пожела им Сашо, ала групичката бе заета да обсъжда информацията, която им бяхме предоставили.

     Около километър по-нагоре по хълма най-накрая се добрахме до крепостта. Отделихме около час, за да я разгледаме, след което поехме обратно надолу. Учудихме се колко бързо заслизахме по склона и отминахме ловджийския фургон, който изглеждаше запустял. От ловджиите нямаше и следа.

    Няколко километра по-надолу ни стресна пукотът от нечия пушка, както и дивият кучешки вой, приближаващ към нас. Опитахме се да стопим напрежението, като си заразказвахме някакви позабравени вицове и шеги. По едно време Сашо започна стара ловджийска история, която действително бях слушал и друг път и беше наистина смешна, ала точно на големия й финал иззад завоя се показа намусен ловджия от хайката, който ни бе чул и явно бе сметнал, че сме го хванали за канарче.

Историята:

     Преди 15-20 години министърът на финансите искал да става ловец. Трябвало да го водят на лов за пръв път. Действието се развивало в Асеновградската част на Родопите. Всичко било подготвено. Наели цигани за гоначи на дивеча. Щели да ловят диви прасета. Казали на министъра къде да стои. Били изчислили всичко до милиметър. Точно където се намирал той, щели да минат около 15 диви прасета, за да може да се запали по лова. Циганинът вдигнал прасетата от лежанка и ги гонил над 10 км по пресечен терен. Само че нашият министър не успял да стреля, защото минали на няколко метра от предвиденото.
По едно време пристигнал въпросният циганин с изплезен до гърдите език и след като видял, че министърът си стои там като паметник, започнал да му вика, без да знае, че е важна особа. 

– Мамка ти да е*а! Какво ти прави? Защо не стрелял? Тука трябвало ти гробище от глигани направи! Защо тебе тая пушка?! Сложа аз тебе тая пушка г*за! 

Наредил той цяла тирада на министъра и след като в един момент дошли и другите, започнали да му се карат как можело да крещи така на един министър! Циганинът се шашнал, паднал на колене и пак почнал:

– Ох, ти мене застреляй в таз проста глава, аз не знае ти министър! Моля ти се убий мене вместо глиган!

***

Погледите ни се кръстосаха като закалените стоманени остриета на шпаги, когато видяхме ловеца и застинахме загледани един в друг за няколко секунди, без да смеем да мръднем. Срещу себе си имахме въоръжен с пушка човек, когото може би бяхме засегнали с историята си, въпреки че дори не го съзнавахме. Нямахме ни най-малка представа как да успокоим положението, но като че ли всичко се оправи от само себе си.

– Какво сте се развикали? – скара ни се. – Плашите ми дивеча. Не виждате ли, че сме на пусия?

     Подкани ни да си тръгнем час по-скоро, за да не му пречим. Наведохме гузно глави и продължихме. Едва завили зад ъгъла се задавихме от смях. Отново се бяхме прецакали, ала съдбата и този път ни се беше усмихнала и ни измъкна навреме.
Няколко минути по-късно до нас долетя мощният лай на приближаващите се ловни кучета.      Наблизо изтрещяха няколко пушки и ние решихме да си плюем на петите, за да не украсим като ловни трофеи камината на някой ловец. Докато тичахме като обезумели по пътечката, изтрещяха още няколко изстрела и от близкия хълм към нас се затичаха няколко ловни хрътки, които все пак бяха надушили нещо. Това ни мотивира допълнително и слизането надолу се превърна в пързаляне заради снежната покривка. Инстинктивно захвърлихме всичко, което държахме в ръце, за да можем да се предпазваме от натежалите от сняг клони, които допълнително ни затрудняваха и често пъти просто минавахме през тях, като заприличвахме на снежни човеци. По едно време кучешкият лай съвсем отслабна и гърмежите спряха. И този път се бяхме измъкнали. Остатъкът от пътя прекарахме почти в мълчание, понеже слизането ни беше изтощило, а съзнавахме, че това е едва началото на експедицията. Освен това и времето не беше за подценяване.
Когато достигнахме най-сетне до колата, въздъхнахме от облекчение, прегледахме екипировката си за нещо загубено или скъсано и натоварихме всичко в багажника. И макар че не видяхме крепостта в целия й блясък както бихме желали, бяхме доволни от преживяното и адреналина, който почувствахме. Обратният път до Ивайловград беше също толкова тежък, колкото и на идване заради множеството заледени кални участъци, но въпреки всичко след около половин час вече бяхме в града, което ни даваше поне малко сигурност.
Прибрахме се обратно в хотела, за да натоварим цялата си екипировка, която предвидливо бяхме оставили в стаята, тъй като досега не ни беше нужна. На излизане не видяхме никого, на когото бихме могли да заплатим за престоя си и решихме междувременно да пообиколим града и да се върнем по-късно. Бяхме чули, че местен майстор произвежда ненадминат мед, та решихме да си купим по едно бурканче, за да си подслаждаме дните през дългите и трудни пътувания. Намерихме адреса и почукахме на вратата. Пчеларят веднага изскочи и ни покани да влезем и да разгледаме произведенията му. Няколко минути по-късно вече държахме по едно бурканче от вълшебния еликсир и доволни се отправихме към хотела.
Внезапно от другата страна на улицата с мръсна газ се приближи друга кола, която спря до нас и шофьорът й излезе припряно, за да ни огледа. Познахме го. Беше собственикът на хотела, който явно е помислил, че ще офейкаме, без да си платим и е тръгнал да ни търси.

– А, вие за мед ли? – личеше си, че този човек въобще не го бива в разговорите. – Нали ще се върнете?

Опитвахме се да го уверим, че до десетина минути ще си оправим сметките, ала нищо не помагаше.

– Аз, такова, реших да мина оттук да видя дали сте открили къде е меда. – опита се да замаже положението. – Ама май сте се оправили.

     Разбрахме се съвсем скоро да се върнем до хотела, като не успяхме да прикрием раздразнението си от това, че хотелиерите тук са повече бизнесмени отколкото гостоприемни стопани – нещо, което в Родопите бяхме приели като израз на уважение и почит към гостите си.
След половин час вече бяхме без дългове и пътувахме към края на света – село Сив кладенец. Тук краят на света отдавна бе дошъл и затова свидетелстваха както опустошените и полусрутени глинени къщи, така и липсата на хора. Спряхме в центъра на селото. Отдясно бяха рухналите останки на познатата сграда с култовия надпис „МАГАЗИНЪ”, а отляво –  единствената църква. Покривът не бе издържал на времето и се бе срутил напълно, погребвайки всичко, което някога е било почитано под тонове дървен материал и керемиди. При това всичко бе стегнато от сковаващия студ. Нямаше абсолютно никакъв шанс да се разчисти по това време на годината. Бе останала здрава само една от стените откъм камбанарията и олтарното преддверие. Камбаната липсваше, може би преместена или претопена в някое депо, за да послужи за нещо друго.

      Успяхме да се промъкнем през входната врата към преддверието и едва няколко метра по-навътре попаднахме пред големия олтар. Времето все пак бе пожалило огромния мраморен къс, на който някога са се извършвали религиозни ритуали.
Огледахме се. Стана ни тъжно, че поредният християнски храм се разпада и потъва в забвение, но въпреки всичко се прекръстихме и наведохме глави в почит към това свещено място. Картината пред нас бе покъртителна. Цялото молитвено помещение бе в руини. До нас имаше разтворен молитвеник с пожълтели страници и кутия за дарения с отворен капак. Едва няколко метра вдясно пък наполовина в земата бе забит пречупен дървен трон с изхабена дърворезба в изключително окаяно състояние.


Постояхме няколко минути в абсолютно мълчание, опитвайки си да си представим размерите на съборената църква. Съжалихме, че не сме дошли по-рано, за да можем да я документираме и да запазим спомена за нея за поколенията. Времето не прощаваше никому и на нищо наоколо.
Докато се разхождахме в селото попаднахме на няколко интересни сгради, чието време също бе безвъзвратно отминало, ала за разлика от църковната сграда, все още бяха цели.
По някое време се спряхме за няколко снимки и точно до нас се чу силен кучешки лай. Две рошави големи глави се показаха от процеп между дървена ограда и започнаха да душат въздуха. След няколко секунди ни забелязаха и започнаха да ни лаят толкова яростно, все едно бяхме арнаути, дошли да крадат овца от селското стадо. Още една рошава глава, но този път човешка, се подаде от малко прозорче на втория етаж на селска съборетина и нададе възглас на изненада.

–    Ехооо, как си? Ела да се видим! – предложи Сашо.
–    Кучетата… овцете… аз, сам съм….. – смотолеви непознатият и се скри някъде навътре. 

     Огледахме къщата. Тази съборетина наистина едва се държеше на основите си, като на някои места стените се бяха пропукали и разместили сериозно, а кирпичът и глината бяха отмити от дъждовете. Почудихме се защо ли трябва човек да живее така, след като в селото имаше и други, по-здрави къщи, в които можеше временно да се подслони.

     Пообиколихме наоколо, за да добием по-пълна представа за размерите на селището, ала за съжаление не срешнахме други хора, с които бихме могли да обменим няколко думи. Това село бе почти напълно изоставено, а ние бродехме в него като призраци. Времето, прекарано тук, ни зареди с жажда за нови открития затова се качихме в автомобила и отпрашихме към следващото интересно село в района – Горно Луково.

     Качихме се сравнително бързо нагоре по асфалтовия път, без дори да се задъхаме и се спряхме пред първата къща от махалата. Къщите в Горно Луково се различаваха от тези в Долно поради простата причина, че тук хора не бяха останали и постройките бяха необитавани от дълго време. Големите и модерни долнолуковски къщи си бяха същински палати в сравнение с кирпичените къщурки около нас. Почувствахме, че сме открили още едно местенце, запазило историята на този забравен край с единствената разлика, че тук нямаше кой да ни я разкаже.

     Тръгнахме по склона нагоре към високото, минавайки през главната улица, озъртайки се като странници в призрачен град. Имахме чувството, че всеки момент някой ще се покаже отнякъде и ще ни заговори, но не би. Тишината, прорязвана от лекото свистене на преминаващия северняк, ни съпътстваше на всяка крачка. Спряхме се на високото и се огледахме. Панорамната гледка, която се разкри, бе истинската награда за всичките ни усилия да посетим това място – много по-ценна от всички пари и материални блага на този свят. Почувствахме се себе си и горди от това, че сме българи и че в страната ни има такива места, за които мнозина други биха могли само да копнеят. Поседнахме на твърдата земя, която въпреки хапещия студ бе покрита с напъпили диви цветчета и потънахме в мълчание. В този момент умът ми се изпразваше от всяка ненужна информация, която бях събирал с годините, отпочиваше си и започваше да мисли съвсем простичко и трезво.              Напуснаха ме всички земни страхове и недостатъци. Вече не чувствах така присъщата за човека вродена злоба, егото ми съвсем бе изчезнало и вече не вярвах, че бихме могли да бъдем подчинени на толкова нищожни земни притеснения. Искаше ми се този момент да не свършва никога, ала времето напредваше и трябваше да се връщаме обратно към цивилизацията, която така отчаяно искахме да напуснем макар и за малко.
Докато слизахме от едната страна на хълма, до сградите забелязахме малко гробище, чиито надгробни камъни бяха изписани на странен за нас език. В първия момент помислихме, че съвсем са се олющили от времето и затова не успяваме да разчетем написаното, но не беше така. Върху някои дори имаше и издълбан с длето знак, който мисля, че поставяха върху гробовете на загиналите във войните.


По-надолу по пътя се спряхме до една от малкото запазени къщурки и погледнахме през замъгления прозорец. Обстановката вътре бе типичната за района – голям дървен скрин, закачена на стената пожълтяла снимка на бившите й обитатели, вехто легло в единия край и иконостас, в който навярно някога е горяла свещ.
Замислих се. За това малко селце без обитатели краят на света бе дошъл отдавна и го бе заличил завинаги от географската карта, за да го върне обратно във владение на Майката природа. Получаваше се един непрестанен кръговрат, който през погледа на нашите кратки земни животи, едва бихме могли осъзнаем.
Затътрихме се с нежелание обратно по изронения асфалтов път до Долно Луково, откъдето вече поехме към финалния етап на тази експедиция. Сашо бе чувал за една плитка пещера в този район и тъй като имахме огромно желание за спускане и още приключения, се отправихме в търсене на пещерата, за чието местонахождение имаше изключително малко информация.
Попаднахме на криволичеща горска пътека, която ни отведе право на върха на горски склон. По-нататък ни бе страшно трудно да открием пещерата, тъй че се разделихме и тръгнахме в различни посоки. Докато обхождах хълма, едва не се строполих в изкопан канал, който в началото наивно помислих за естествено издълбан, ала скоро осъзнах, че съвсем не беше така. „Каналът” беше U-образен и в едната си част завършваше с леко притворена дървена врата на бункер.

     Вцепених се от изненада и скочих към него. Личеше си, че вратата бе яка, поне двайсетина сантиметра дебела и навремето се бе затваряла с дървено резе, което сега бе напълно прогнило от влагата и се бе откъртило. Включих челника си, избутах тежката врата и прекрачих прага. Веднага ме лъхна миризмата на застояло и на влага. Самото помещение бе абсолютно празно, поне 4 метра дълго и 2 метра широко със солидни бетонни стени и покрив, който бе проектиран да издържа на бомбена заплаха. Боядисано изцяло в черно, по стените му все още личаха местата, където са висели кабели за осветление и комуникация, а отвътре забелязах и пантите на втора, този път желязна врата, която някой непознат бе отмъкнал. Побиха ме тръпки от това място и побързах да изляза навън за глътка въздух. Вдишах няколко пъти и притеснението ме напусна напълно.
Слънцето се опитваше да пробие малката пелена от декемврийски облаци и да ни зарадва с поне лъч топлина. Дочух изсвирване отдалеч и се сетих, че Сашо най-вероятно е имал по-голям късмет от мен и е успял да намери пещерата. Открих го свит до входа на малка дупка, която най-вероятно бе входът.

– Чел съм, че пещерата трябва да е по-голяма. Не ми прилича на това, което търсим!
– Прилеп страх, мен не страх! – отговорих – Аз не съм чел нищо, но все пак ще вляза. Идваш ли?

     Разсмяхме се и той се зае с оборудването. След десетина минути вече пълзяхме по корем във вътрешността й. Оказа се дълбока около 6 метра, без каквито и да е вътрешни образувания, но въпреки всичко самото приключение ни подейства ободряващо. Поздравихме единствения й обитател – полузаспал мъхест прилеп, който, бълнувайки насън, потрепваше с всеки полъх на течението и излязохме от пещерата в доста ведро настроение. Постояхме още десетина минути, наслаждавайки се на гледката, която се откриваше пред нас в долината и с нежелание потеглихме обратно.

     Времето напредваше неумолимо, а ние бързахме по обратния път към дома си, за да прекараме Бъдни вечер с най-близките си хора, които ни очакваха с нетърпение. Студът и скованата земя ни се сториха странно приветливи и докато пътувахме, се бяхме вглъбили в собствените си мисли. Може би древните бяха наистина прави за свършека на света и краят бе дошъл за една съвсем малка част от него – напусната, изгубена и вовеки изтрита от картата, ала това за нас никога нямаше да бъде пречка. За нас това бе едва началото на пътешествието, на което щяхме да тръгнем, за да посетим всички тези забравените кътчета на нашата родина, наречена България!

Страстен пътешественик и любител на дивата природа! През 2016та прекосява България от юг на север и от запад на изток, като описва приключенията си в две от книгите от поредицата "Пътеводител на Забравената България": КНИГА 3 - Експедиция Речен…

Какво мислиш за тази статия?

Подобни статии

1 от 17

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *