Да се загубиш в дивото (Ден Първи)

В страхотно настроение съм. Започвам това пътуване с огромно желание и хъс, тръпна в очакване на приключения, нещо различно, което да изживея и да почувствам. Тръгвам от една отбивка на пътя за Мугла с идеята да пресека високото гористо било и да стигна до 130-та гранична пирамида, която да бъде началната точка на това амбициозно пътешествие. Пътят е достатъчно широк и каменист, стръмен на места и криволичи между извивките на планината, но се задъхвам едва след първия извървян половин час. Имам нужда да приспособя темпото си, да премисля крачките и да подхвана ритъм, така че да не грохна от преумора още в първите няколко километра. Раницата уж не е много тежка, ала все пак я усещам как на моменти ме притиска.

А как иначе, щом като съм взел толкова много полезни неща за из път, някои от които жизненоважни и най-важното – животоспасяващи. Постаравам се да я опаковам компактно така, че да побере всичко, което съм взел, без да го тъпча или прегъвам, за да мога все пак да запазя екипировката си цяла. На пръв поглед вътре нямаше кой знае какво – няколко чифта тениски, два къси панталона, клин за студените нощи, термо бельо, кърпа за подсушаване, в случай че реша да се цопна в някой вир, примус, храна за 2–3 дни, въже, покривало за раницата, мачете, хамак и мрежа против комари. Събрани заедно, всички тези полезни предмети имат тегло от 18 кг – тежест, която на дълги разстояния въобще не е за подценяване. Наклонът внезапно става остър и съм принуден да драпам нагоре, забил пръсти в земята, като подлагам прасците си на изпитание. Справям се с почти 100-метровата денивелация и си отдъхвам на високото. Оттук се вижда стар граничен път, по който се решавам да тръгна, за да си спестя повечето усилия при изкачването на неравния терен. Изоставен, каменист и наглед труден за вървене, сякаш ми дава сили и въпреки товара се усещам в чудесна форма. Докато вървя, хвърлям любопитни погледи около себе си. Изминали са едва няколко часа от тръгването ми, а аз съм като хипнотизиран.

Усещам се странно, сякаш съм си вкъщи, но в същото време ме изпълва едно невероятно силно желание да опозная и изследвам всяка частица от това, което ме заобикаля. Мисля, че сетивата ми бяха започнали бавно да се пробуждат, сякаш досега бях сляп и глух за новия свят, който ме заобикаля и който е доста поразличен от този, в който хората живееха в големите градове. Намирам се в Родопите – място, което ти носи такъв страхотен заряд, че ти, без да съзнаваш къде си попаднал, се чувстваш благословен. Благословен за това, че си тук и че можеш да се докоснеш до това райско кътче, да го обходиш и да се почувстваш в мир със себе си.

Тази планина помнеше много и ревниво пазеше тайните си. Веднъж стъпил тук, все пак, не знаеш какво би могло да ти се случи. Именно и затова съм постоянно нащрек, докато вървя през поляните, обсипани с цветя, се стремя да имам видимост, за да успея да предвидя всяка ситуация, но веднъж, щом навлизам в гъстата гора, се чувствам като неканен гост. В миг ме обзема леко безпокойство, на моменти нараства до такава крайност, че въображението ми реди картини с възможно най-злокобните неща, които са способни да ми се случат. Насилвам се да мисля за по-приятни неща и ставам все по-уверен в себе си.

Табелите с надпис „Гранична зона” стават често срещана част от пейзажа, до известна степен вдъхват респект, но за мен са по-скоро като задължителна притурка, отколкото като някакво реално предупреждение, което да ме стресне. Тръгвам по браздата и се изкачвам до 130-та гранична пирамида. Олющена, леко посивяла и протрита, малката пирамида означава мястото, където едновременно започва и свършва територията на България. Стои като своевременен паметник, напомнящ ми за това къде човешкият ум бе поставил онази невидима граница между позволеното и забраненото. Правя крачка към гръцката земя и навлизам десетина метра на чужда територия. Ливадата изглежда по абсолютно същия начин, както от българска страна. Една и съща земя, една и съща трева, един и същи въздух. Единствено човешкото мислене и егоистичното желание за притежание бяха разделили земята, природата, хората…

Завръщането ми на българска земя е бързо, поемам по браздата с бодра крачка, която така прорязва стръмните хълмове, гори и ливади, че сякаш пътувам по някакъв магически път. Не след дълго излизам на разклон, край който високите треви се полюшват под напора на внезапно излезлия вятър, накланят се, целуват земята, сякаш за да ми покажат посоката. Гледката оттук е невероятно красива, съставена предимно от гъста иглолистна гора, ухаеща на смола, иглички, чиято прохлада се усеща още преди да съм навлязъл в нея. Встрани от нея започват ливадите, покрити с лилави цветчета и дълги треви растящи на снопове. Поклащат се, огъват се и въпреки че на моменти вятърът се усилва с голяма сила, все още не се пречупват. Трябва да вървя между стръковете трева, а когато ги разминавам, ги докосвам с дланта си, сякаш за да усетя какво искат да ми кажат, въпреки че отлично осъзнавам, че все още не бях се отпуснал напълно и не мога да комуникирам с природата така, както ми се иска.

Времето е страхотно, слънцето грее с пълна сила, но горещината някак си не се усеща с чак толкова голяма сила. Може би заради лекия ветрец, който съвсем услужливо ме предпазва от жегата още в първия ми ден от пътешествието. Път няма, движа се на зиг-заг нагоре по ливадата, като се опитвам да предугадя къде точно да стъпя. Понеже виждам, че на места земята е набраздена от каналите на малки ручейчета, спускащи се по склона, решавам да потърся някакъв друг път. Включвам джипиеса и го заглеждам с недоверие, понеже зная, че ще му е нужно малко време, за да ме позиционира и открие посоката. В тази част на България няма обхват на мобилните оператори, ала аз въобще не се притеснявам, отдавна вече бях свикнал да разчитам единствено на собствените си умения, способности за оцеляване и справяне в критични ситуации. След 15-минутна почивка най-после съм локализиран съвсем близо до друг граничарски път, който според картата щеше да ме отведе до една изоставена застава.

Заставата е гранична казарма, в която са отбивали военна служба граничарите, като са имали помещения за живеене, гледали са животни за изхранване и кучета за охрана на границата. Очертава се доста интересно посещение на старата застава, която е обезлюдена и напусната, поради факта, че границата вече не се охранява. Въпреки всичко, да бъдеш на такова място е голяма тръпка за всеки авантюрист, тъй като едно време посещението на цивилни по подобни места е било строго забранено и е криело огромен риск от това да бъдеш застрелян като нарушител или враг на държавата. Пътят, по който вървя, е доста стръмен, но за сметка на това пък достатъчно прав, че да видя как свършва нейде долу в ниското. На места преминава над неравни скали, които биха представлявали трудност при преминаването на всякакви автомобили, въпреки че военните бяха способни на какви ли не чудеса.

Подскачам между камъните, на няколко пъти пропадам под ронещи се късове, но успявам да запазя равновесие, така че след минути вече се намирам под заставата. Оттук започва леко изкачване, преминавам покрай липсващия граничен портал и срещу мен се изправя внушителната масивна сграда, в която някога са били настанявани офицерите на заставата. Долу, под нея, се виждат купища развалини от други сгради, обитавани някога от граничарите. П-образната постройка е поддала с времето и тежкият покрив е рухнал, като е смлял вътрешността ù. На места все пак се бяха образували кухини, през които успявам да вляза, за да добия поне малка представа какво е било някога, ала няма кой знае колко интересни неща. Оглеждам се на всички страни с някакво странно чувство, че съм наблюдаван. Заставата е построена на сравнително високо място без растителност, а край нея има гъста гора, от която всеки момент очаквам да изскочи някоя мечка. Опасенията ми се разсейват с времето.

Любопитството ми е взело връх. Втурвам се да изследвам къщата на командирите, която все повече ми заприличва на обитавана от духове и предпазливо побутвам външната врата. Опасявам се, че подът е изгнил от влагата и може да не издържи на тежестта ми, но преценявам, че мога да поема този риск и изследвам всяка стая. Сградата сякаш е опустошена отвътре, изкорубена и ограбена още при напускането си. Неизвестни лица се погрижили да не остане нищо за крадене и оставили помещенията чисто голи, с изключение на едно. В него някой бе домъкнал стар дюшек и наедно с няколко стари дъски предвидливо си бе сковал импровизирано легло. В ъгъла на стаята има кюмбе (печка) на дърва, което да го топли в студените планински дни, а за спомен е оставил дори няколко празни бутилки от бира. Не става ясно дали персоната, която си бе устроила това гнездо, пребивава тук за постоянно или просто по някое време е преминавала и живяла за кратко на това място, но в сравнение с останалите стаи, тази обстановка ми изглеждаше доста по-уютна. Излизам навън веднага щом изследвам последната стая и впервам безмълвен поглед далеч в небосклона.

Когато човек е затворен дълго време на едно и също място, той се научава да оценява свободата и красотата на света по начин, непознат му досега. Сякаш нечия невидима ръка се протяга към теб, бърка в мозъка ти и те освобождава за секунди от всички ограничения и обстоятелства, които са те потискали досега. Чувствам се спокоен и сигурен, с усещането, че някъде вътре в мен бе започнал процес, който щеше да доведе до голяма промяна не само във възгледите, но и в цялото ми мислене. Затварям очи и си поемам дълбоко въздух. Поредица от приятни видения ме връхлитат сякаш от нищото. Представям си как вървя през гората, стъпвам по меката трева и я усещам с цялото си тяло, все едно съм част от земята, по която расте. Вдишвам от чистия планински въздух и намирам смисъл в съществуването си. Отварям очи и се оглеждам. Изглежда, че съм се унесъл в мислите си и съм задрямал, положил глава на един голям камък. Когато се надигам, забелязвам, че от едното ми ухо тече кръв, която се стича на капки и попива в земята. Това е! – казвам си.

Ето, че и тялото ми започва да привиква, да се чисти от всичките токсини, с които градският живот така добре ме е инжектирал, и да се настройва към мястото, на което съм попаднал. Прекарвам още малко време в размишления и докато се лутам между развалините на сградите, се опитвам да си представя какъв живот е имало тук. Пред погледа ми попада нещо интересно, което приковава вниманието ми. Пред мен се въргаля оглозгана глава от сръндак, чието обезобразяване е смразяващо, та няколко минути я наблюдавам така, че да забравя за всичко друго около мен. Клетото животинче вече го няма. Паднало е жертва на ловец или диви животни, което ми служи за предупреждение и ме кара да се забързам в плановете си. Слизам от височината, където е позиционирана заставата и поемам на север по стар горски път. Решавам да се доверя на джипиеса, който ми показва много по-удобна отсечка, през която да премина, и завивам надясно по пътя.

Едва двайсетина минути по-късно осъзнавам, че се отдалечавам прекалено много и е нужно да направя корекция в посоката. Изглежда, че пътят, по който съм вървял, ще ме отведе до следващата гранична пирамида, което в моето положение си е сериозно отклонение, затова се налага да мина направо през гората, за да се върна обратно до граничната застава. Първите двеста метра изминавам през тясна просека, която лъкатуши и на места почти не може да бъде различена от високата трева, а на моменти дори ме обзема безпокойство заради непривичната тишина. По принцип е нормално в гората да пеят птици, да се чува пукане от съчки и какви ли не още други шумове да има, но дойде ли момент, в който настъпи пълна тишина, червената лампичка в главата трябва да светне и човек да разбере, че тук става нещо.

Обърнатите камъни пред мен потвърждават опасенията ми, започвам да се озъртам все по-често и стискам мачетето в ръка, понеже в ума ми срещата с дивия звяр е почти неизбежна. Отсечката се превръща в мъчение не толкова поради трудността на терена, колкото заради онова вечно очакване нещо да се случи. Излизам на поляна, обградена с гъста борова гора, където си личи, че човешки крак не е стъпвал. Дърветата са толкова на гъсто, че клоните им са се сплели и образуват решетка, през която ми е толкова трудно да премина, че трябва да си проправям път с мачетето.

Изненадвам се, че дори и то е безсилно в тази ситуация, понеже, колкото и пъти да замахна, за да отрежа някой клон, той вместо да падне отсечен, се чупи и не ми отваря много място. С доста усилия успявам да се промъкна през тази плетеница, влача се по корем, ругая, чупя клони от яд, но най-накрая преминавам от другата страна на гората, където мога да сляза към основния път. Някъде в далечината се чува тътенът на паднал гръм. Застивам за няколко секунди и подушвам въздуха, сякаш за да предугадя дали бурята е близо, или на километри далеч. След минута се чува нов гръм, въздухът ухае на дъжд, което ме притеснява и ме кара да се забързам.

Спускам се по склона, за да достигна до заставата и да потърся укритие, колкото се може по-бързо. В суматохата някъде изпускам едната си камера и се лишавам от ценни кадри, но зная, че това е най-малкото, с което бих могъл да се размина, затова не си го слагам присърце и продължавам. Озовавам се под възвишението със заставата и си отдъхвам. Вече съм видимо по-спокоен и макар че все още се чуват тътените на гръмотевиците в далечина, имам усещането, че съм по-защитен от всякога. Пресичам едно полуизгнило мостче над малка рекичка и се отправям навътре в гората. Пътят е труден, почти заличен и на моменти се губя в опитите си да го открия.

Налага се да използвам сетивността си, за да усетя накъде да вървя, пропадам на няколко пъти в плитки дупки, образувани от дъждовете, и отново си проклинам късмета. Ситуацията е доста по-непредвидима и драматична, отколкото съм предполагал. На места старият път преминава по коритото на плитка река, няма откъде другаде да се премине, затова нагазвам в нея и я следвам, докато не намеря удобно място, на което да изляза и да продължа покрай брега. Някъде растителността е толкова гъста, че ми се налага отново да боравя с мачетето, а това ми коства доста време и усилия. След близо двучасово бродене се добирам до по-широко място, където край реката е закачена табела с подробно описание за флората и фауната на резерват „Шабаница”. Оказва се, че поради строгия граничен контрол тези земи са останали недокоснати от човека и има доста животни, от които найопасен представител е кафявата мечка.

Цяло щастие е, че не бях попаднал на някой звяр, макар че все още не бе късно да осъществя контакт и да развия феноменална скорост. Излишна предпазливост никога не е излишна, повтарям си и се отправям по широкия път, който започва от граничния портал, указващ символично началото на резервата. Оттук вече се движа доста бързо, следвам посоката, която е в главата ми, и дори и с бързо темпо все още не се чувствам много изморен. Докато слънцето залезе, вече съм изминал повече от пет километра и половина, а на смрачаване започвам да се оглеждам за удобно местенце, където да пренощувам. Това ще е и първата ми нощувка на хамак, трябва добре да избера мястото за бивак, така, че да бъда защитен от диви животни или непредвидени атмосферни условия.

По някое време решавам, че вече е прекалено тъмно, за да продължа, а и изминатите километри за днес започват да ми тежат, затова излизам от пътя и се шмугвам в гората. Нужно ми е съвсем малко време, за да открия къде да лагерувам и се заемам с подготовката на бивака. В първия момент ми е трудно да завържа мрежата против комари, така че да няма процепи, през които малките кръвопийци да ме притесняват през нощта, налага се на няколко пъти да коригирам дължината на въжетата, но все пак се справям задоволително добре.

Паленето на огън тук не е никакъв проблем, но се опасявам, че заради многото натрупани по земята изсъхнали клони и смолата по дърветата, ще пламне цялата гора. Бдя непрестанно край огъня за някоя заблудена искра и докато поглъщам вечерята си примлясквайки със задоволство, хвърлям по един поглед в тъмнината край мен. Все още ми се струва, че нещо там ме наблюдава, чака търпеливо и съвсем скоро ще има своя момент да се добере до мен, докато спя в хамака, но се опитвам да прогоня тази мисъл и да си отдъхна. Нощта е вълшебна, но хладна. Огънят ме затопля, когато съм край него, но щом се отдалеча, усещам хладина да пролазва по гърба ми и отново се приближавам послушно към пламъците му. Лягам си към полунощ, но едва час по-късно се будя с тракащи от студ зъби. Оказва се, че температурата е паднала значително и приближава нулата, а пък аз горкият съм заспал по тениска и къси панталони. Термо бельото ме спасява за кратко, но в ранна доба се налага да запаля наново изгасналия огън. Унасям се край него, без да се безпокоя за каквото и да било. Единствената ми грижа в момента е да преживея първата си нощ в дивите гори на Родопите.

Страстен пътешественик и любител на дивата природа! През 2016та прекосява България от юг на север и от запад на изток, като описва приключенията си в две от книгите от поредицата "Пътеводител на Забравената България": КНИГА 3 - Експедиция Речен…

Какво мислиш за тази статия?

Подобни статии

1 от 17

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *