По следите на Сабазий или как се стига до края на света (Из дивите Източни Родопи)

Какво се случва, когато изгубиш надежда, че ще доживееш утрешния ден? Какви са мислите на отчаяния от безсилието си пътник? Кога и как ще открие той верния път, за да успокои бушуващите в душата си чувства и притеснения, за да се прибере при семейството и приятелите? Това е една по-различна история от всички четени и слушани досега. Тя започва с ентусиазъм, жажда за приключения и остра нужда от адреналин. И колкото по-надълбоко в нищото се хвърлят нейните герои, толкова по-трудна става задачата им. В нея не се разказва за смелост, за мъжество, за добри обноски, кавалерство или професионални умения. Това е история, в която трима души изминават труден път, отчаяни и разчитащи единствено на дружбата си, за да се завърнат по-скоро у дома. История за това как три подложени на изпитания души се възраждат отново, издигат се и стават още по-силни. Сега ще ви разкажа нашата история… в три дълги дни, прекарани сред красотите и опасностите на дивите и непознати Източни Родопи…

Тримата започнахме да се подготвяме за това пътуване доста отрано. Последната ни експедиция беше преди около три месеца и цялата ни същност бе обзета от остър глад за приключения. Затова, когато решихме, че следващата ни ще бъде отново в Източните Родопи, знаехме предварително, че няма да е лесно. Досега нито една от тях не беше. Внимателно обсъдихме детайлите – необходимата екипировка, графика, плюсовете и минусите на маршрута, както и всички точки, по които щяхме да се придвижим. Предния ден всичко беше приготвено и прибрано в раниците. Палатката – добре завързана, примусът – зареден и с резервен пълнител, медицински пакет, радиостанции, GPS, челници, въжета, карабинери и въобще всичко, което би могло да ни е полезно в планината при екстремни условия. Не забравихме дори и за планинската застраховка, в случай че имаше неприятности и се налагаше спешна медицинска помощ.

Планът, който обсъждахме от няколко дни, бе да се хване автобусът до Кърджали, след което – друг до Дъждовница и оттам пеша или на стоп до пещера Утробата, Ненково и Безводно – последната точка от цивилизацията преди връх Чиляка в рида Каракулас. А оттам по горските пътеки – село Рибен дол и Загражден… Смел план…

Утрото предвещаваше добро начало на експедицията ни, тъй като нямаше вятър, облаци или мъгла. Просто идеално време за преход в планината. Когато се качихме на малкото рейсче за Кърджали, едва ли някой от нас е предполагал какви ще бъдат приключенията ни. Бяхме обзети от любопитство, леко безпокойство и нетърпение. Пътят ни щеше да бъде дълъг и вероятно изпълнен с трудности, но ние не се интересувахме от това. Опитът ни подсказваше, че щяхме да се справим. Щяхме да издържим на натоварването, тежките раници, сутрешния студ в палатката и нередовното хранене през тези три дълги дни, за да усетим тръпката от приключения и да изследваме още един от дивите райони в Родопите.

По пътя се заговорихме за Безводно и се оказа, че за това село се знае малко. Направихме съвсем смели предположения, че поради липсата на вода по онези места хората са му дали това име, но съвсем не бяхме сигурни. Решихме, че при първата възможност, която се открие, ще заговорим местен човек и ще го поразпитаме и за това. Бяхме леко изморени от подготовката за пътуването, затова използвахме момента за почивка. Селата в този район бяха малки, някои от тях имаха вид на изоставени, но все пак съществуваха. Когато пристигнахме в Кърджали, бяхме леко удивени от това, че някои от служителите по касите не говореха български, други не се интересуваха от нас, а трети говореха развалено и имахме малко проблеми с общуването. Оказва се, че ако си поръчаш айрян в местното барче, сервитьорката ще те разбере криво-ляво и ще ти донесе една бира.
Автобусът за Дъждовница, която беше следващата точка от експедицията ни, беше неголям и добре поддържан. Тръгнахме навреме и почти без пътници, докато в един от крайните квартали на Кърджали не се качиха около 25 човека, накуп, блъскайки се, без обноски и не особено разговорливи на български.

Все пак успяхме да пристигнем цели до Дъждовница, което се оказа сравнително населено за българските мащаби село, с красиво разположение и подредба на къщите. Изплува още един интересен факт за него – може би това е единственото населено място от такъв мащаб с хеликоптерна площадка в центъра си.

Селото е разположено на едно възвишение, откъдето се открива чудесна панорама към язовир „Кърджали” и околните гористи местности. Богатите на причудливи скални образувания хълмове привличат погледите, най-вече с издълбаните в тях тракийски скални ниши. Те се срещат в различни части на Източните Родопи.

Различни са твърденията за тяхното предназначение. Известно е, че траките са почитали слънцето и едва ли е случайно, че всички ниши са насочени към него. Интересен е фактът, че такъв тип скални ниши липсват при Татул и Перперикон. Най-широко разпространената теза за използването им като погребални урни е допустима, но е възможно да са били предназначени за поставяне на дарове и желания към Бога Слънце. Съществува вероятност нишите да са използвани и за поставяне на вода, която след престояването ù на слънце в продължение на дни е давала свещена и духовна сила на вярващите в Бога Слънце.

Днес село Дъждовница има всички условия за развитие на селски туризъм. За съжаление няма къщи, които да приемат гости за нощуване. През лятото на 2004 г. селото се прочу с организирания от местния младежки център “Кръг” – “Ленд Арт Фестивал”, на който авангардни творци създават произведения на своето изкуство само с помощта на материали от природата.
Оттам вече поехме пеш по асфалтовия път. За щастие времето беше на наша страна и нямахме затрудния с придвижването. Дори по едно време услужливи жители на село Ненково ни закараха до табелата за пещера „Утробата” – един от уникатите на Източните Родопи.

Самото изкачване беше около час, но трудността на пътя е от средна към висока за човек с раница и пълно оборудване. Извървяхме така наречения „Път на изпитанието”, за да стигнем до беседка малко преди самата пещера. Оставихме оборудването си там и се запътихме към пещерата. По пътя си припомнихме малко от фактите, които са ни известни за нея:

Пещерата представлява естествен хоризонтален процеп в скалата, дълбок 22 метра, който е бил допълнително изсечен от човешка ръка. Височината на дупката е 3 метра, а ширината – около 2,50 м. Вътре прониква достатъчно светлина. Цялата пещера е оформена буквално като женски полов орган. В дъното на дупката има издълбан олтар висок около 1,30 м, който е с формата на малките срамни устни. В центъра му е направена малка дупка, дълбока около 10 см и широка 5 см, която е изсечена леко настрани. Видяното дава основание на проф. Н. Овчаров да прецени, че пещерата е тракийски храм от ХI-Х в. пр. Хр. Тунелът е с идеална ориентация юг-север, като входът му е от юг. На тавана му има специално направен процеп, през който точно в 12 ч. всеки ден пада един слънчев лъч. Той се вижда в продължение на няколко минути, като постепенно се уголемява, движейки се към олтара.

При нарастването си светлината добива формата на фалос. През август, когато пещерата е проучена за първи път, лъчът е бил около 2 метра. През февруари или началото на март обаче слънцето минава на такова ниво, че лъчът се уголемява до 22 м и влиза точно в дупката на олтара. Там слънчевият фалос се задържа с леко трептене минута-две. Откритието доказва, че орфизмът е издигал в култ слънчевия бог, който опложда подземната богиня майка, и това се случва в пещера.

Когато ù се наситихме, се върнахме обратно до беседката, от която се откриваше великолепна панорамна гледка към околните била на планината. Трябваше обаче да слизаме, за да хванем транспорта до Безводно. Качихме се в буса, който до село Ненково вече бе празен. Останахме само тримата. Пътят премина през стената на язовир „Боровица”, който снабдява с питейна вода град Кърджали. Досега само бяхме слушали за този язовир, който умишлено не присъства на нито една географска карта, за да се предотвратят опити за злонамерени действия. Риболовът и къпането там са строго забранени. Целият язовир е ограден с телена мрежа и достъпът е строго забранен. На самата язовирна стена има караулка и бариера. Въоръжена охрана спира за проверка всяка преминаваща кола и едва след като се увери, че пътниците не са склонни да вършат пакости, вдига бариерата и пуска превозното средство да продължи към крайна точка – Безводно. Забравено. Отдалечено. Но за сметка на това, противно на очакванията – с много вода.

Достигнахме по тъмно до село Безводно по тесен и зле поддържанасфалтов път. Няколко десетки серпентини ни качиха на сериозна надморска височина над язовир „Боровица”. Растителността се промени драстично, като елите и боровете около нас силно ни напомняха за Западните Родопи.

Само минута след като автобусът ни остави в центъра на селото успяхме да намерим и подходящо за палатките място под един стар орех. До нас течеше ледената вода на две чешми с нетипичен за Източни Родопи дебит. На около десетина метра край нас беше разположено кметството, както и полуразрушеното и изоставено местно училище, край което имаше няколко запазени дървени бараки.

Изневиделица, докато се приготвяхме да вечеряме, покрай нас по пътя мина един овчар, с когото разменихме няколко думи. Научихме, че името му е Тоско и че е прекарал целия си живот в това село.

Подозирахме, че фъфленето му се дължи на липсата на няколко зъба, а самият той едва ли някога беше виждал зъболекар. Докато разговаряхме, към нас се присъедини още един от местните жители, който, щом видя къде смятаме да лагеруваме, ни посъветва да преместим палатката си. Стъписахме се, понеже вече беше късно и това би ни коствало доста усилия и време, а бяхме капнали от умора. Спогледахме се и преценихме, че ще останем на това място, каквото и да ни струва това. Преди да си тръгне, събеседникът ни сподели, че за всеки курбан точно на това място се колели животни и после се закачали на дървото, за да ги дерат и подготвят. Каза ни, че мястото е лошо, понеже тук имало много смърт. След като видя, че няма да може да ни разубеди да преместим бивака, човекът ни хвърли по един ядосан поглед и си тръгна, без дори да се сбогува. Решихме да не губим повече време в празни приказки, затова се нахранихме и легнахме в палатката, след което сънят дойде сравнително бързо.

Събудихме се в ранни зори, добре отпочинали и готови за приключения. След закуската, която се състоеше от чай, препечен хляб и супа, се отправихме на северозапад към връх Чиляка, но преди да напуснем селото, любопитството ни бе пробудено от старото селско училище, както и от двете бараки на няколко метра от него. И двете сгради бяха с олющена зелена боя, без прозорци и врати, а вътре не беше останало почти нищо. Влязохме първо в бараките и попаднахме на интересни „артефакти” – стари географски карти, все още закачени на стените, атласи, учебници по комунистическа пропаганда, диапозитиви и още, и още… По пода се търкаляха ученически обувки… Имахме чувството, че времето сякаш беше спряло, а самата обстановка ни напомняше на град Припят, който е евакуиран и изтрит от картата на света след Чернобилската авария. След като задоволихме любопитството си тук, се отправихме към старото изоставено училище, в което открихме дневника и бележниците на вече бившите ученици. Стените бяха издраскани, кабелите за електричество изкорубени, а подът на ученическите стаи беше заринат от падналите тавански дъски. Гледката предизвикваше съжаление у нас и ни представяше погрома на една институция, която допреди години е била в подем.

Впоследствие разбрахме, че през 80-те години в училището учели 400 деца на две смени, но Възродителният процес и други субективни фактори оказали влияние върху броя на населението и днес в Безводно живеят около 40 души.
Тръгнахме си от селото със смесени чувства. Пътят ни водеше все нагоре и нагоре, по маркираната пътека за връх Чиляка, която точно на излизане от селото се изгуби нейде в гората. Бяхме се объркали в търсене на правилната посока, когато изведнъж съзряхме на около стотина метра от нас възрастен човек, който тъкмо излизаше с добитъка си и се приближихме до него с намерението да го поразпитаме за пътя.

Дядото се беше подпрял на една дебела букова тояга и изкарваше овцете си на паша. Сутринта беше ободряващо хладна, а слънцето едва се показваше иззад близкия хребет. Очертаваше се още един дълъг и горещ ден.

– Здравейте, момчета – проехтя гласът му измежду блеенето наовчиците и звука от чановете, закачени на вратлетата им. – Накъде така?
– Здравей – отговорихме му дружно. – До Чиляка ще ходим. А можеи малко по-нататъка, ако имаме време. Много ви е хубаво селото. Много е красиво тука.
Дядото се поотпусна на тоягата си и проследи с поглед отдалечаващите се нагоре по склона животни.
– Безводно е това, момчета. Хубаво е тука, ама няма хора. Къщи има,ама хора няма – повтори още веднъж тъжно той. – А едно време… Ех, едно време…
Тъжна въздишка се откъсна от устните му, а погледът му зашари някъде по върховете. Сякаш се пренасяше някъде другаде и в друго време.
– Оттука ли е пътят за Чиляка? – попита спътникът ми. – Далече лие много?
– А… – сепна се старецът. – Не е далече. Ето по тая пътека е, следтри часа сте там.
Проследихме вдигнатата тояга, която сочеше козя пътека, виеща се нагоре в планината.
– Няма как да се объркате, а и ми се виждате, така, жилави момчета.Като ви гледам, може и по-бързо да стигнете. Аз едно време всеки ден ходех дотам, ама остарях…
– А тука хората само мюсюлмани ли са? – попитахме го.
–  Мюсюлмани – кимна с глава дядото. – Имаше едно момче българин,но иначе сме само мюсюлмани.
– А можеш ли нещо да ни кажеш за Възродителния процес? –изстреляхме нов въпрос, понеже надушихме, че можем да съберем интересна информация.

Дядото хвана тоягата по-здраво и ни загледа, а от погледа му си личеше, че води някаква вътрешна борба. Заговори бавно, отчетливо и много непринудено.

– През Възродителния процес само аз бях останал в селото, без даси сменям името. Болен бях от нещо, та бях в болницата и затова не ме пипаха. По едно време при мене дойде Славков. Мисля, че беше от Черноочене.
– Айде, вика, да те водя с мене в Черноочене, да си сменяш името.Противих се нещо, ама той извика две млади момчета да ме закарат и аз нямаше какво да правя – тръгнах. Аз вървя, те отзад с автоматите след мене. Пристигнахме в Черноочене и влязох в кабинета на секретарката Мирчева. Господа ли, дявола ли, да я съди, не знам. Айде, вика ми, ето ти една молба да я попълниш. Гледам на бюрото ù цял куп с такива молби за смяна на името.
– А това задължително ли е? – питам я. – Или по избор?
– По избор, по избор – само ми кима тя.

И тогава отидох и оставих молбата при другите. Ама така. Непопълнена. Мирчева се ядоса нещо и вдигна телефона. Говори с някого за малко и затвори. Почаках още малко, та поне някой да дойде да ми каже да си ходя. Гледам по едно време идва милиционерът Ибрям. Вика ми така:

– Абе ние сме минали по тоя мост, та ти ли няма да минеш. Какво толкова ще стане, като си смениш името. Аз сега като съм Иво, да не би да съм друг човек.
– Ибряме – казвам му аз. – Ти утре знаеш кой ден ще бъде, ама знаешли какво ще бъде?

Гледам го онзи, че се опули и продължих:
– От крушата – викам – падат узрелите, а неузрелите са още там.

И тогава милиционерът излезе, забави се нещо и докара двама други,явно негови началници. На единия от тях повторих същото, но той ми удари един шамар и ме накара да подпиша. Оттогава на хартия пиша едно име, ама всички ме знаят под моето, рожденото. С него съм се родил и с него и ще си умра.

Историята на дядото ни впечатли и ни накара да се замислим. Въпреки всичко времето напредваше, а върхът беше далече. Благодарихме му от все сърце за напътствията и за това, че ни сподели този момент от живота си, и си обещахме той да не остане просто изречен и забравен във времето. Оставаше ни само да се сбогуваме с него, след което поехме по пътя нагоре.

Пътят ни беше труден, на няколко пъти следвахме насоките на GPS-а, който предвидливо бяхме взели със себе си, и след около два часа и петдесет минути път изкачихме върха. Той е втори по височина (1459 м.) в Източните Родопи след Вейката. Времето беше прекрасно, сравнително топло и приятно. Отдадохме се на снимки. Гледката бе несравнима. Съвсем спокойно човек може да се огледа на 70-80 км около себе си във всички посоки. Видяхме дори връх Ботев и Амбарица. Беше дошло време за обяд и решихме да го направим на върха. Целият район около него бе копан от иманяри. По-късно разбрахме, че горе имало тракийско светилище и няколко автентични тракийски пещи. След обяда направихме кратка оперативка и единодушно решихме да не ходим в село Планинско, а направо да слезем към Рибен дол, като се осланяме единствено и само на GPS-а. Така и направихме. Голяма грешка…

Проверявайки периодично малкото устройство, което ни ориентираше, смятахме, че наближаваме Рибен дол. Към три и половина следобед вече бяхме спокойни и ведри, с приятното чувство, че ще можем да прекараме неделния ден по-леко. Заблуждавали сме се. Обзе ни неприятно чувство, когато разпознахме водопада, който бяхме видели на излизане от Безводно. Всъщност се оказа, че сме се върнали обратно в селото!!!!

В този момент GPS-ът ни показа, че сме на цели 5 км от Рибен дол и ние направо онемяхме. Как е възможно допреди час да е показвал, че сме били на около два, а сега сме на цели 5 км от нашата цел, при условие, че се движим така, както ни е водил. Изумихме се от ситуацията и след кратко съвещание решихме, че ако слезем обратно в селото, ще ни е доста по-трудно да се приберем обратно в Смолян в неделния ден, поради крайно редкия транспорт. Затова събрахме всичките си сили и хванахме по обратния път.

ЦЕЛ: РИБЕН ДОЛ

Няма да ви споменавам с подробности за всички сипеи, ровове, урви, гороломи, трънаци, къпинаци, дупки, скрити под нападалата шума от дърветата, и малки рекички, в които попадахме или прекосявахме. Няколко пъти се търкаляхме надолу по наклона, ставахме, пак падахме, пак ставахме… и така безкрай. Минахме безброй била, притоци на реки и долини, без да срещнем жива душа. Гората сякаш беше омагьосана, без птичи песни, звуци или животни. Към 18 часа се стъмни, но ние бяхме обзети от надежда, че целта ни е близо и имаме около три часа път. Затова сложихме по един челник и продължихме напред, уповавайки се на координатите на GPS-а. По едно време нещата станаха безнадеждни. Всяка пътека, която следвахме, завършваше с урва, право надолу към нищото. Всеки наклон беше като пързалка и ние знаехме, че ще бъде чудо, ако не се изтърколим надолу по него. Преминавахме било след било с надеждата, че зад последното ще бъде нашата цел, но GPS-ът все ни показваше някаква неточна информация.

В 21.35 часа намерихме малко петно с обхват и позвънихме на 112 с молба да ни позиционират и да ни упътят. Операторът бе много любезен. Направи опит да определи къде сме, но системата му каза, че се намираме около град Стамболийски!!! Секунди паника! Обяснихме му с по-голяма точност къде се намираме и човекът ни свърза с дежурен в РПУ Кърджали, за да ни дадат съвет накъде да вървим, понеже познавали района по-добре. Проведохме 10-минутен разговор с полицая, който държеше да се увери, че сме добре. Помоли ни да стоим на това място, за да не губим обхват, да пазим батерията на мобилния телефон, както и да се опитаме да запазим телесната си температура.

В момента на приключване на разговора обаче и малкото обхват, който имахме, изчезна окончателно. Чакахме около 20 минути за появата му, но без резултат. Продължихме с последни сили и изминахме още около километър. Малко преди полунощ изгубихме надежда и решихме да спрем. Разпънахме палатката си на 45-градусовия наклон на склона и я застопорихме допълнително с въжета и карабинери, за да не се свлече в реката на около 150 метра под нас. Нощта бе тежка, бяхме уморени, спахме зле, тъй като постоянно се свличахме през половин час и се будехме, за да се наместим отново.

Събудихме се живи! Учудващо!

Всичко бе набързо. Подкрепихме се с по една чаша кафе, сгънахме палатката и потеглихме да дирим спасение. Някъде далече, срещу нас, на другия склон, на около 2 часа път се виждаха няколко къщи, които отдалече изглеждаха изоставени. Вече бяхме забравили за разговора си със 112 и се надявахме единствено на собствените си сили и умения.
Пресякохме дълбоката долина на една сравнително пълноводна река и започнахме Сизифовско изкачване към тези къщи.

Появи се обхват. Получихме съобщение, че от 112 са ни звъняли 47 пъти през нощта!!! Явно бяха поели нещата под свой контрол. След минута телефонът ми иззвъня. Операторката бе любезна и загрижена за нас. Зададе няколко основни въпроса, с които се увери, че сме в добро здравословно състояние, нямаме високо кръвно, имаме храна и вода и ни увери, че още с приемането на обаждането снощи са тръгнали да ни търсят три екипа – от Кърджали, Баните и Смолян, постепенно стеснявайки периметъра. Било рисковано да отложат търсенето за сутринта, тъй като се намираме някъде на границата между резерватите „Кормисош” и „Женда”. Получили и допълнителна информация, че в този район били засечени около 15 диви мечки, така че не се знаело дали ще доживеем утрото.

Приближихме къщите. Първите десет бяха пусти отдавна, но на върха на билото срещнахме единствения човек в махала Шарен нос – Осман, който много ни се зарадва и ни предложи гостоприемството си. Бяхме на седмото небе от щастие след всичко, което бяхме преживели предишния ден. Каза, че цяла вечер ни е наблюдавал как се лутаме в кръг на отсрещния склон. Дори гърмял с пушка, за да ни сигнализира, че ни вижда, но ние така и не сме го чули. Между двата склона на дерето се получава странно заглушаване на всички звуци, най-вероятно от вятъра, който ги отнася незнайно къде.

Поразговорихме се за живота. Разказа ни, че преди 1912-та тук е минавала границата с Турция. Къщата, в която живее, била преди време казарма, застава, после джамия и училище, а днес той е неин собственик.
Посъвзехме се малко и благодарихме на гостоприемния ни домакин, като го помолихме да ни посочи пътеката, която да ни изведе до така търсеното село Рибен дол. След кратки, но точни обяснения, поехме по една криволичеща пътечка. Поддържахме връзка със спасителния екип от Смолян, който ни търсеше и даваше напътствия накъде да се движим. След едночасово лутане спасителите ни видяха от съседно било и ни накараха да се съберем накуп, за да са сигурни, че сме ние. Най-накрая след дванайсетчасово търсене бяхме пресрещнати и спасени. Момчетата бяха с местен човек от Рибен дол, който познаваше района и благодарение на него успяха да ни намерят.

В крайна сметка, когато разбраха, че сме от Смолян, ни предложиха да ни закарат, а ние, разбира се, се съгласихме.
Наближаваше три часа следобед и на нас много ни се искаше да се приберем колкото се може по-бързо. По пътя се разговорихме на различни теми, събеседниците ни бяха доста приятни хора, земни и симпатични. Професионализмът им се доказа още веднъж, когато не пожелаха да ни кажат фамилните си имена, за да можем да им изпратим благодарствено писмо. Казаха ни, че ако всеки си вършеше работата в тази държава така, както трябва, благодарности няма да са нужни. Важното е, че е изпълнил моралния си дълг към хората.

Експедицията ни приключи в Смолян, където доволни се разделихме и си обещахме да подготвяме по-добре бъдещите си преходи.
Всеки един от нас тримата си беше извадил поука по отношение на физическите или менталните си качества по време на самата експедиция. Всеки имаше какво да поправи в отношението си към хората, в начина си на мислене, организация и ориентиране в обстановката.

Ние не сме най-добрите в планината, но можем да бъдем.
Не претендираме, че знаем повече от всеки един от вас, но имаме огромното желание да скитаме, опознаваме, възприемаме и опитваме от красотите, опасностите, традициите и културата на този край. Да съберем най-ценното, да го съхраним и предадем на децата си, а те на своите… и така нататък по веригата.

Ние имахме безупречно оборудване – достатъчно вода и храна, палатка и спален чувал, аптечка, фенери, челници, батерии, застраховки… GPS… Но се оказа, че не винаги това помага в планината. Ако сте слаби духом или несигурни, почти сигурно е, че сте обречени на смърт…

Ние ви съветваме: Внимавайте в планината! Дори и добре подготвени, винаги нещо може да се обърка. Помислете над това! Защото понякога и спасителите не са в състояние да ви спасят! Ние си взехме поука, но не се отказваме от експедициите си, защото те са нашето призвание и знаем, че ако спрем сега, ще изгубим себе си и това, което сме.
Всички сме скиталци на тази земя… Просто не сме го осъзнали още…

Страстен пътешественик и любител на дивата природа! През 2016та прекосява България от юг на север и от запад на изток, като описва приключенията си в две от книгите от поредицата "Пътеводител на Забравената България": КНИГА 3 - Експедиция Речен…

Какво мислиш за тази статия?

Подобни статии

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *