Животът е като река – ако не продължиш напред, ще те връща назад (Ден 5)

Ставам рано и закусвам обилно. Не пестя от запасите си, преди всичко защото искам да съм сит и да имам енергия за днешния преход. Реката е буйна, водите й се спускат по наклона и със страшна сила се блъскат в речните камъни. Колебая се съвсем за кратко къде точно да пусна каяка по вода и след кратък размисъл решавам да избегна поредицата от бързеи и да потегля десетина метра по-надолу по течението. Първите няколкостотин метра ми се виждат доста обнадеждаващи. Спускам се между големите речни камъни, а течението ме засилва с всичка сила, като на моменти в главата си представям, че плавам по някоя придошла и буйна река.

Впечатлението ми обаче е измамно, понеже, ако потопя крак във водата, ще мога спокойно да стъпя на дъното. На места дори е толкова плитко, че каякът се влече и задира, а пък аз изскачам от него, ужасен от мисълта да не го спукам в някой остър ръб и да се наложи да измина цялото останало разстояние пеша. Единственият начин да премина през плитчините е като го бутам и дърпам, докато не открия място със значително повече вода. В следващите няколко часа се редуват моменти, в които дърпам и плавам спокойно по течението, което, да си призная, доста ме изморява. Денят е горещ и усещам как се обливам в пот и пръски от речната вода. Някъде над мен изписква орел и съвсем инстинктивно вдигам глава, за да го проследя с поглед. Така ми се иска да бъда като него, да се рея волно и свободно накъдето ми видят очите.

Прищява ми се да мога да обиколя целия свят на крилете му. Краткият момент на съзерцание ме пренася в друго време и на друго място, а когато след няколко минути се завръщам към реалността, погледът ми попада на продънените и изкорубени дънери на дърветата край речния бряг. Сякаш някоя силна буря е вилняла наскоро, опустошавала без милост и посока, каквото и където свари. Спускам се по бързеите на Въча, които ме изстрелват с такава сила напред, че трудно удържам каяка и на няколко пъти се разминавам едва на косъм от сблъсък с дънери и големи камъни, край които ми се налага да лавирам непрекъснато.

В един от по-широките участъци попадам на речна долина – водата е издълбала в средата на коритото си подводна долина, дълбока повече от два метра, в която аз с голямо удоволствие навлизам. Чувствам се все едно прекосявам някоя от големите южноамерикански реки, водата ми стига до шията, а аз все още не усещам дъното, затова съм хванал здраво с двете си ръце задната част на каяка и плавам надолу по течението. Това е и първото ми по-сериозно изпитание в тази част на реката, което, разбира се, преминавам и навлизам в по-широката част на язовира, където водата сякаш се успокоява. Това усещане е повече от измамно, понеже колкото по-навътре навлизам, толкова повече обстановката се променя и в един момент ме блъска толкова жесток насрещен вятър, че каякът започва да обръща посоката си и ми се налага да впрегна доста усилия, за да го върна в правилния курс.

За първи път плавам в язовир и тези атмосферни условия са ми чужди, но зная, че ако искам да продължа напред, ще трябва много бързо да привикна към тях, да се нагодя и дори да ги използвам в моя полза. Оказва се, че да се плава, въобще не е лесно, най-малкото защото се изискват доста физически сили, въпреки че за самотния пътешественик психическата издръжливост е дори по-важна и в повечето пъти решаваща за изхода на едно приключение. Докато плавам все по-напред, през главата ми преминават какви ли не мисли – повечето от тях са свързани с пътуването, ала има и такива, доста по-стари, които са се загнездили в паметта ми и не ми дават мира.

Спомням си за приятните моменти, прекарани с приятелите, семейството и момичето ми – всички те са толкова далеч в този момент, ала същевременно и толкова близо в сърцето и ума ми. Ефирни образи се появяват над вълните, изникват случки толкова далеч назад във времето, че изпитвам голямо учудване от това как човек е способен да има толкова много спомени, да ги визуализира, обрисува и дори проектира в ума си. А аз греба напред, без да се насилвам, подхранван от нещата, които виждам и усещам. Случки, спомени, лица. Всичко се смесва в едно и също усещане – любов. Любов към близките, към приятелите, към природата, към себе си. Бях попаднал в един от онези моменти, в които сякаш не си на себе си, а дори и да присъстваш физически, това е в пъти по-маловажно от всичко, което става в ума ти.

Един доста по-силен полъх на вятъра ме вади от това състояние и ме запраща към левия бряг, край който поради по-ниското ниво на язовира се показват клоните на няколко полупотопени дървета, полепени с миди и изсъхнали лишеи. Забивам се в едно от тях още преди да коригирам курса си, без това да ми донесе каквато и да е неприятност, избутвам се с греблото и заобикалям предпазливо. Упражнението ми носи очаквания успех и подводната гора е вече зад гърба ми. Следващите няколко километра са изпълнени с мълчаливо съзерцание на пейзажа, който сякаш не се променя.

Стръмните брегове обрасли с непроходими гори и водата между тях сякаш нямат край, а аз колкото и да греба, имам чувството, че съм закотвен на едно и също място. Сякаш съм орисан, както Сизиф вечно е бутал огромния камък по склона отново и отново, така и аз да плавам като в омагьосан кръг, от който измъкване няма. Три часа по-късно нищо не се е променило. Брегове, гора, слънце, вода… сякаш нямат край. Умът ми се пропуква и потъвам в мислите си, коя от коя все по-налудничави и странни, но в същото време това сякаш ме успокоява и не усещам с такава сила физическото натоварване, което цялото ми тяло поема. Иззад един завой се появява малко разнообразие – попадам на огромни метални кръгове, захванати с големи стоманени въжета, които ме озадачават. Добирам се до брега и търся някого в сградите до съоръжението, за да се информирам какво ли е това и дали мога да премина.

Отнякъде изскача ведър младеж, с когото си разменяме няколко думи и обяснява, че това е развъдник за пастърва насред язовира и ако искам, мога да премина, като се придържам плътно до левия бряг, където се намира и единствената пролука между кръговете и въжетата. Никога досега не бях виждал такова нещо, затова погледнат отгоре развъдникът ми се стори доста интересен със своите 7 огромни кръга, в които гъмжи от риба. Решавам да не се натрапвам повече и отплавам, лавирайки между въжетата, които със своята здравина изглеждат доста внушаващо.

Изглежда, че трудният момент е отминал, малко по-надолу се появяват и първите плаващи понтони – къщички, където човек съвсем спокойно би могъл да се настани и прекара известно време, необезпокояван от никого. Грижливи стопани са декорирали част от тях с цветя, така че на човек му ставаше изключително приятно на окото, щом зърнеше тази гледка. От една къщичка се показва човек, усмихва ми се и извиква:

– Рибар ли си? Или просто ей така?

– Нито едното, нито другото – отвърнах му. – Аз съм просто себе си!

След седем часа изтощително гребане най-накрая в далечината се показва и язовирната стена. Чувствам известно облекчение, знаейки, че скоро достигам до края на отсечката, така че се отправям към нея и търся с поглед къде да акостирам и изляза на брега. На двеста-триста метра пред мен се виждат някакви лодки, преценявам, че най-вероятно мястото е удобно и тръгвам натам. За нещастие, брегът е доста стръмен, осеян с камъни и счупени стъкла от бутилки, които рибарите така и не са успели да съберат. Несъмнено ми предстои още едно изпитание, впрягам цялата си ловкост, на която съм способен, и успявам да закотвя каяка до един изсъхнал дънер. Прехвърлям крак върху меката ронлива земя, за да проверя дали ще ме издържи, и натискам леко. Стъпалото ми потъва. Отдолу се отронва камък, който ме повлича. Под крака ми се образува дупка и всичко това се свлича шумно в студената вода.

Изглежда, че ще ми трябва доста повече ловкост, за да изляза на сушата. Премислям за кратко дали да не потърся друго място, ала решавам, че оттук ще ми е най-удобно и рискувам. Този път се прехвърлям на изсъхналото дърво и се придвижвам по дънера му до някой по-здрав участък, където да мога да стъпя здраво, без да пропадна. След минути успявам да открия такъв. Следващата ми задача е да извадя оборудването си и каяка на сушата и да ги изкача по двайсетметровия наклон на брега, за да достигна до пътя най-горе, като в същото време внимавам да не потъна безследно. Това упражнение не е стандартно и едва ли човек би могъл да се подготви предварително за нещо такова, понеже ситуациите са различни, а и теренът е разнороден, но все пак си е тест за това дали можеш да се справиш в непредвидени ситуации.

Успявам, макар и с цената на доста усилия и загубено време, да кача цялото си оборудване на най-високата точка на язовира, като най-голяма трудност изпитвам с каяка, който е направо подгизнал от водата и тежи с няколко килограма в повече. С мъка го вдигам над глава и задрапвам нагоре по склона, като внимателно лавирам между камъните и острите парчета стъкло. Спъвам се, падам, проклинам, пак ставам, на няколко пъти почивам, вземам си дълбоко въздух и призовавам силата в мен, ала най-после съм горе. Не смея да почивам дълго време заради напредващото време, опаковам всичко, изпускам въздуха от каяка и го пакетирам. Нарамвам двете раници и залитам. За миг ми причернява от преумора, краката ми се подкосяват и падам на колене. Товарът, който нося, е около 32 кг, но стискам зъби и се изправям. Вече съм на последни издихания, имам нужда от храна и почивка, но не мога да си го позволя, без да съм достигнал до крайната си точка за днес, затова тръгвам по асфалтовия път. На един завой се засичам с човек от охраната на язовира и се информирам откъде ще мога да се спусна по реката от другата страна.

– След стената има ВЕЦ – отговаря ми той. – Няма да те пуснат да слезеш, а пък, ако все пак решиш да се спуснеш оттам, ще стрелят по теб!

Казаното ми прозвучава като чиста заплаха, но съм прекалено твърдоглав, за да се откажа сега и продължавам да вървя, като следя с поглед за някое удобно място, което да ме отведе до реката. Смрачава се. Край мен с голяма скорост преминават автомобили, свирят ми, хората вътре ме виждат, че съм се натоварил като магаре и ми правят знаци, че съм луд. Може и така да е, казвам си, но именно в лудостта си човек се отправя на най-интересните си приключения. Няколко километра понататък откривам отбивка, по която слизам право в речния каньон. Капнал съм, затова захвърлям багажа си на земята до мен, след което прекарвам малко време със себе си, забил поглед в буйната река.

Имам чувството, че нося целия свят върху раменете си, изкривил съм се от товара си и преглъщам шумно болката си. Днешният ден е много тежък, имам чувството, че все едно съм легионер, на когото е наредено да върви, докато капне или докато не умре. Не мисля, не чувствам, не виждам. Аз просто дишам с пълни гърди и единственото, което искам толкова съкровено в момента, е да затворя очи и да се отпусна. Желанието ми е удовлетворено съвсем скоро, строполявам се в каяка, без дори да вечерям и преди да затворя очи, поглеждам към небето. Безмълвно обещание се отронва от устните ми и полита нагоре. Да пътувам, да продължавам винаги напред, докато мога, докато дишам и докато все още съм способен да мечтая, без значение колко трудно ще бъде и какво ще ми коства!

Страстен пътешественик и любител на дивата природа! През 2016та прекосява България от юг на север и от запад на изток, като описва приключенията си в две от книгите от поредицата "Пътеводител на Забравената България": КНИГА 3 - Експедиция Речен…

Какво мислиш за тази статия?

Подобни статии

1 от 17

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *