Експедиция Железен път - по пътя към морето: Бродене в Златишко - Пирдопската низина

Будя се рано от свирката на преминаващ локомотив и излизам от палатката. Посреща ме изгревът на слънцето и съвсем лек ветрец, но като цяло времето е доста по-спокойно. Изглежда, че съм нощувал на нещо като кръстопът, понеже в близост до палатката ми се срещат два селски пътя и се вият по баирите. Избирам си по-отъпкания, който води в посока към Мирково и тръгвам с бавна крачка, за да мога да се насладя на страхотните пейзажи край себе си, от които ми е трудно да откъсна очи. Вижда се планината, а нейде там, където са най-високите части, пъпли бял облак, обвива ги, след това се скрива. Като че ли си играят на криеница.

Пътят криволичи като змия между гънките на планината и по едно време преминава покрай импровизирана детска площадка за игра. Мястото е все още отдалечено от селото, но е подходящо, понеже е спокойно. Изминавам с удоволствие следващите километри до Мирково и преминавам парадно през центъра му. А там се е събрала голяма тълпа.

- Празник ли е? – питам един минувач.

- Амиии – махва с ръка. – Пенсиите ще дават.

Около трийсетина души пъплят напред-назад по мегдана, други са се събрали на групички, пият кафе и клюкарстват, а пък трети просто се наслаждават на хубавото време. Две кучета се сбиват в яростна борба пред погледите им и вдигат олелия до небето. Жена от тълпата се затичва да ги разтърве, в суматохата едното ѝ раздира торбата и продуктите ѝ се разпиляват по тротоара. Никой не тръгва да ѝ помага, а напротив – реагират с насмешка и шеги.  

Самото селце е доста спретнато и чисто, а и как иначе, след като цялото му ромско население е впрегнато да работи в чистотата. По улиците кипи усърдно метене  на изсъхнали листа, нищо въпреки че след минута ще духне вятър и ще трябва да се помете наново 

Докато вървя нагоре към гарата, забелязвам много нови къщи, но и такива без стопанин, полурухнали и оставени на произвола на съдбата. Железопътната сграда е чак в другия край на селото и наклонът на пътя ме измаря. Отдъхвам си за момент, когато пристигам и скоро пак поемам по къра покрай релсите. Невинаги успявам да се ориентирам добре и затова ми се налага да газя в изораните и засети ниви.  

Добирам се до Челопеч с усилие. Изглежда, че днес не ми е ден, изморявам се бързо, а и рамената ме болят от тежката раница. Едва стигам до центъра и се строполявам на една пейка, за да си поема дъх. Гара Челопеч е закрита и нефункционираща, въпреки че има сграда. Тя обаче се намира точно до мината за ценни метали и се използва от предприятието за товарене на вагони. Покрай това място е пълно с работници и охрана, ала никой не ме спира за проверка или поне да попита накъде съм тръгнал. 

5-те километра до Златица изминавам по асфалтовия път, който свързва двете населени места. Има голям трафик, но успявам да изтърпя шума и какафонията. В Златица е доста хубаво и спокойно. Усеща се, че всичко си има свой собствен чар и веднъж попаднал тук, човек сякаш се омагьосва от обстановката и му се иска да преброди всички местенца.

Гарата е удивително архитектурно творение - доста голяма, с различни орнаменти, стар часовник, закачен на фасадата, арки, интересни прозорци и дървена кула. Човек би си помислил, че това е по-скоро някакъв палат, отколкото държавна сграда. Прекарвам малко време в разговор с началника на гарата, снимам и продължавам към центъра на това толкова интригуващо градче. Тук попадам на една фантастична изненада - часовникова кула, изградена от камъни през далечната 1777 г. Говори се, че часовниковият механизъм отброявал всеки час със звън, който се чувал на 7-8 км. и доста сгради с красиви орнаменти, които си заслужава да се проучат.  

След Златица поемам към Пирдоп по един страничен път, който ме прекарва през красива брезова горичка. Мястото е пусто и изключително спокойно, макар че е съвсем близо до града, там човек може да получи абсолютно усамотение. По едно време се оказвам изправен пред висока, телена ограда и разбирам, че съм навлязъл в землището на пречиствателна станция. Пътят до Пирдоп е обходен и си личи, че не се използва често. Вървя малко повече от час, докато приближа града от запад. Улицата е доста дълга, а покрай нея се издигат заводи и старинни сгради с доста интересна архитектура. 

Нощта ме заварва в центъра на Пирдоп, но не мога да открия подходящо място за нощувка, затова излизам от града и се изкачвам на един хълм над него. Гледката оттук е хипнотизираща – пред мен сякаш се е разстлало море от трепкащи светлинки.  Размечтавам се. Приисква ми се такъв да бъде и финалът на това приключение и да завърши с нещо хубаво, което да запомня за цял живот. 

ПРОДЪЛЖЕНИЕ