Експедиция Железен път – по пътя към морето: Първи срещи с тунели

През изминалата нощ вятърът се усилва дотолкова, че платнището на палатката плющи яростно и не ми дава да мигна. Будя се рано и макар че почти не съм спал през нощта, се усещам доста жизнен и във форма. Правя си сутрешен спринт до селото за запаси, след което се връщам в лагера. Като че ли времето започва да се разваля, защото слънцето с мъка си пробива път измежду посивелите облаци, а когато все пак го прави, се задържа за не повече от минута. Днес не ми се върви по релсите. Може би заради вчерашния изморителен ден или просто подсъзнателно си пазя краката, но имам нещо друго наум. Поглеждам картата и откривам обходен маршрут, който ще ме преведе през планината и завършва точно в Долно Камарци. Време за повече мислене няма, затова си плюя на петите и се изкачвам по склона. Завой след завой пътят все повече се губи и става почти неоткриваем, но продължавам да се движа в правилната посока.

Изкачването до билото не ми отнема чак толкова време, колкото си мисля и следвам пътя, докато не започва спускане от другата страна на планината. Някъде в подножието виждам и първите къщи на село  Долно Камарци, където се намира следващата гара от маршрута ми. Криволича по пътя и малко по-надолу се срещам с Асен, който е пастир на дузина крави. Започваме разговор и той се оказва много словоохотлив.

– Живо-здраво – поздравявам го. – Как е положението?

– Абе, мани – вдига ръце – И да пасеш крави не е лесно – въздъхва той и хвърля настрана тоягата си в тревата. – То е такова тегло това! Отде си ти?

– От Смолян – отвръщам.

– Ааааа, аз имах приятели в казармата от Смолян. Хубави хора. Ама чакай, чакай да ти кажа. Казармата я карах в пожарната край София. Бях млад тогава, а съм служил цели 2 години и 3 месеца. Едната звезда на началника аз съм му я изкарал, защото ходихме на състезание в София да гасим сгради и само аз успях да се кача до десетия етаж. Оттогава той ми беше много признателен. Отделно от това свирех и на кларинет, та ме беше поканил началникът да му свиря на сватбата. Па все идваше при мене и ме питаше: Асенчо, какво да ти донеса – кафе или вода? Какво ще искаш, Асенчо? Уж той ми е началник, а пък вместо аз да му прислужвам, той ми угажда. Та по онова време живеех с жената в една стара къща в Горно Камарци. Две деца имам и пък ме беше страх да не им падне на главите. Та исках имот да купувам, къща да строя. Ама не ми дават, защото искат мръсно да ми направят. Защото съм циганин! Едно време по комунизма уж всички бяхме равни, еднакво ни се полагаше, па кога дойде ред да се уредя с място, все не можеше и нямаше как. Началниците си уредиха техните хора, а пък за мен все нямаше. В крайна сметка си намерих имот, ама ония какво са мерили, какво са смятали, го изкараха пет пъти повече пари. Пак ми правят спънки, за да не мога да си го купя. Може ли имот до имот с една и съща големина, па на съседа да струва пет пъти повече от моя имот?! Е, кажи ми, как може така?! Ходих в съда, адвокат си хванах, дело заводех. Ама оня адвокат бил подкупен, дали му повече пари, та да направи тъй, че делото да го загубя. Седнахме веднъж на една сладкарница и оня ми вика: Не мога да работя в твоя полза, защото тия повече пари ми дават и няма измъкване от тая работа. Ще се разчуе после и ще ми хвръкне професията.  Тогава ходих при бай Тошо лично да го видя. На вратата ми козируваха от ДС, понеже още бях в униформа и влязох при него. – Кажи сега какво сакаш?, тъй ми рече. Обяснявам му ситуацията за делото, за имота, за адвоката в подробности. – Абе кажи точно какво сакаш да направя?, мъмри ме. – Искам да имам имот, та да си построя къща за семейството. Ей това искам! – Добре, – каза тогава той и викна секретаря. – пиши! На тоя човек да му се даде имот и повече да му се не пречи. – На колко години си, Асенчо? – прекъсвам го. – Раждан съм 41-а година, та сега ще правя 75 години. Къщата я построих, ама от притесненията жената почина и единият син – с нея. Мъка…

Очите му се пълнят със сълзи.

– Тегло голямо. Ама по-добър пастир от мене няма да намериш. Кравите повече мляко дават.

Питам го за пътя и той ми показва малка точка зад хълма. (само зад хълма, иззад предполагам оттам насам)

– Ей там е реката. Пресечеш ли  я, вече си в селото. Само гледай да не се намокриш, че ще се простудиш.

Разделяме се с ръкостискане и тъжни погледи. Разстоянието до селото не е кой знае какво и след почти километър и половина вече съм стигнал до центъра. Спирам се, за да снимам църквата и паметника на загиналите през войните, който се намира в двора на училището. Трудно ми е да намеря посоката към гарата, затова на няколко пъти спирам различни хора на улицата, за да питам. Тук местните са изключително будни и любопитни. Изумяват се, като разбират, че ходя пеша и идвам от Калотина. За кратко се превръщам в местната атракция.

На гарата виждам същия началник-гара от гарата в Макоцево и се сприятеляваме. Обяснява ми, че малко след гарата има тунел, наречен „Гълъбец“, който води до Буново и с дължина от 3034 м е вторият най-дълъг подземен жп тунел в България.

Пълен абсурд е да се премине пеш през него, а и има камери навсякъде и със сигурност ще си имам проблеми с полицията, ако посмея да вляза. Предпочитам да навляза в гората над него, в която се губя за кратко, но следвайки старите горски пътеки, успявам да пресека и след мъчно ходене излизам на Буново. Часът е около 6 вечерта, ала вече е тъмно и селските улици са празни. Хората са по домовете си и се готвят да посрещнат нощта. Гарата в Буново не е отворена, но се охранява от камери. До нея има поставен монумент в памет на трагичния инцидент от март 1985г., когато членове на турска организация поставят бомба във вагон за майки с деца, която избухва и убива 3 майки и 4 деца, сред които има и глухонеми. Отговорните за атентата са открити и осъдени на смърт.

Решавам да удължа ходенето си в тъмното още известно време, защото продължавам да съм в кондиция. Тръгвам по релсите и вървя около 2 км., когато сноп светлина ме застига откъм гърба и внезапно иззад завоя ме изненадва товарен локомотив. В последния момент се хвърлям в храстите на метри от линията, докато влакът профучава с бясна скорост край мен. Изчаквам да стане тихо и отново се качвам на железния път. След няколко километра достигам края на силите си и решавам да лагерувам някъде. Подвеждам се от картата и се шмугвам в една долина, която се оказва превзета от гъсти трънаци. Надирам се, но успявам да се измъкна бързо. Пред мен се изпречва нов тунел, над който е закачена табела “№4”. Изглежда, че не е много дълъг и се колебая дали да навляза в него, или да драпам по склона до него, за да го изкача. В крайна сметка здравият разум надделява и точно, когато тръгвам нагоре, изскача влак и профучава по линията. Изглежда, че отново съм взел правилното решение. Лагерувам на хълма, а нощните светлини на Мирково са като светулки в тъмнината.

ПРОДЪЛЖЕНИЕ

Страстен пътешественик и любител на дивата природа! През 2016та прекосява България от юг на север и от запад на изток, като описва приключенията си в две от книгите от поредицата "Пътеводител на Забравената България": КНИГА 3 - Експедиция Речен…

Какво мислиш за тази статия?

Подобни статии

1 от 5

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *