Експедиция Железен път - по пътя към морето: Дунавци и язовир Копринка

Сутринта е доста хладна. През нощта се будех на няколко пъти от странните звуци край палатката, които нямаше как да обясня. Изглежда, че луната е активизирала нощните животни и те се щураха напред-назад край бивака ми, като на моменти ми създаваха силна уплаха. Чуваха се стържещи звуци, хриптене и топуркане на лапи по ливадата. Изчаквам изгрева на слънцето да затопли земята и едва тогава се излюпвам. Оправям набързо бивака си, без да закусвам, сгъвам машинално палатката за по-малко от 3 минути и се връщам до жп линията.

Следващите няколко часа прекарвам в прекосяване на полета от бодили, плевели и високи треви, които се полюшват под напора на вятъра. Толкова е пусто наоколо, че се чувствам като единствения останал човек на тази планета. От време на време хвърлям поглед зад гърба си, за да проверя за приближаващ влак, но пристигам абсолютно необезпокояван в село Дунавци.

Гарата е малка, но кокетна и окичена с цветя. На перваза на прозореца се е излегнал мързеливо едър котарак и от време на време протяга лапичките си, за да се поразтегне, след което отново задрямва с блажена котешка усмивка.

Щом ме вижда, началникът на гарата се показва, за да се представи. Оказва се много свестен и разговорлив. Обсъждаме хубавите места в България, Бузлуджа, Стара планина, гарите, пътешествията ми. Двата часа, прекарани с него и кантонерите, са доста приятни. На сбогуване ме съветва да вървя от лявата страна на линията, защото там имало път. Въпреки съвета скоро пътят свършва и съм принуден да се кача на релсите. Отстрани има доста канали, които няма как да премина, така че единствената ми възможност е да рискувам, като се движа по линията.

По едно време някъде напред се показва влак и машинистът надува свирката, за да ме предупреди. Отскачам встрани и го изчаквам да премине. След 5 минути ситуацията се повтаря, но този път влакът идва зад гърба ми. Решавам да вървя успоредно на линията, за да нямам неприятности и по този начин стигам до отклонението за село Копринка. Времето е с мен и въпреки лекия вятър е доста слънчево и топло. Не такава обаче е ситуацията във високите части на Стара планина, към които ми се откриваше гледка. Там се събират гъсти, черни облаци, пъплят напред-назад и обливат с хлад всичко живо по височините.

На влизане в селото попадам на три чешми, разположени на няколко метра една от друга. Изглежда, че районът е водоносен, понеже река Тунджа преминава през селото и се влива в язовир Копринка. Поемам в посока към него с намерение да бивакувам на единия му бряг, но след кратък размисъл взимам решение да лагерувам в гората до него. След залез слънце температурата пада доста драстично и настава сериозен студ, ала аз сякаш се разболявам понеже ми е доста горещо, докато лежа свит на кравай в спалния чувал. Треперя и дори на моменти мисля, че бълнувам в съня си.

ПРОДЪЛЖЕНИЕ