Експедиция Железен път - по пътя към морето: Преждевременен край

Слизам до пътя и се качвам на моста над язовира. Водите му синеят и гледката на трептящата от вятъра вода е доста успокояваща. До единия му бряг зървам причудливи скални образувания, които вятърът е оформил като игли. От близка информационна табела разбирам, че този феномен е наречен Чудните скали.

Експедиция Железен път - по пътя към морето:  Преждевременен край

Вече съм свикнал да ставам по изгрев слънце и се чувствам доста добре. Слизам до реката, която в тази си част някога е била преградена с бетонен бент, ала тук времето е нанесло своите поражения. Бентът е разкъсан - камъни, чакъл и бетон се търкалят хаотично наоколо, но едва ли представляват някакъв проблем за реката, която гъвкаво ги заобикаля, за да се събере малко по-надолу в широк вир. Тук е имало и път, но водата е отнесла моста и прекъснала връзката. Суетя се за кратко и тръгвам по шосето. Рано сутрин няма чак толкова автомобили и успявам да се насладя на спокойствието.

Изкачвам се по склона към линията и спирка Дропла. Сградата си стои, ала спирката вече не принадлежи на железниците. Била е продадена на частни лица, които върху едноетажната постройка са изградили още два етажа. Някога се е използвала като бар, но вече и той не функционира. Говори се, че щяла отново да отвори врати заради намиращата се в близост хижа Луда Камчия, която в момента е реновирана и е действаща почивна станция.

Оттук отново слизам до асфалта, където движението се е увеличило значително и така изминавам около километър. Трябва да премина през реката, като единствената ми възможност е да се изкача отново до линията и да прекося жп моста. Той е доста дълъг и ми се налага да се оглеждам постоянно за приближаващи влакове.

Оттам пак слизам от линията и откривам удобен коларски път, който следва извивките на реката. Той преминава през пустеещи поля и трънаци, които се налага да пресека, за да се добера до гара Каравельово. Сградата пустее, но ми е доста интересна на външен вид - стара и относително запазена.

Малко по-нататък се срещам с кантонера. Споделя, че живее в стаичка зад гарата. Задължението му било да върви покрай линията от Каравельово до Трънак и да наблюдава за технически нарушения по този участък. 

- Политика гледаш ли? – любопиства.

- Не! Не се занимавам с тия неща – отвръщам му. – Как няма един свестен човек да застане начело на тая държава и да я оправи!

До Търнак следвам коларски път, който ми е страшно удобен. Пресичам огромен мост, по който вървят повече от десет линии, ала едва две от тях се употребяват. На гарата ме посрещат с недоверие. Започват се въпроси какъв съм, що съм, за какво го правя. Ръководител-движение решава да се презастрахова и звъни на началник-гарата, който по това време е на служба в съседната гара. Подава ми телефона, за да говоря с него и аз му се представям. Оказва се, че началникът е предварително информиран за преминаването ми и с изключително учтив тон ми разрешава да снимам. Затварям му и подавам телефона обратно на колегата му, който продължава да ме гледа с недоверие. Чуди се какво сме си говорили и дали сме се разбрали, но не вярва и на една моя дума, затова решава да му звънне повторно и да провери историята ми. Едва когато се уверява, че всичко е наред, се усмихва ехидно и се отдалечава. Този човечец явно много е препатил, щом като е толкова страхлив. 

Тръгвам наново по селския път край реката, ала той постепенно започва да се губи и се превръща в малка пътечка. Трудно ми е да вървя оттук, пречкат ми се клони и драки, губя време, докато ги премина, затова се изкачвам над реката и вървя паралелно на линията. Малка просека между електиречески стълбове ме праща на спирка Манастирец, която вече не съществува, а и влаковете отдавна не спират на нея. Остава ми единствено да се насладя на страхотния изглед.

Оттук до Струя е лесно, разстоянието не е много, а пък аз като че ли се движа с добро темпо. Гарата е затворена, но тук линията е идеално права. Отляво, в ниското, се вижда третият по големина язовир в България – Цонево. Докато вървя покрай релсите, на пътя ми се изпречва тунел, в който жп линията е премахната. Дълъг е едва стотина метра, така че влизам в него, за да премина през планината. От другата му страна ме посреща банда малки кутрета, които побягват, щом ме виждат.

Слизам до пътя и се качвам на моста над язовира. Водите му синеят и гледката на трептящата от вятъра вода е доста успокояваща. До единия му бряг зървам причудливи скални образувания, които вятърът е оформил като игли. От близка информационна табела разбирам, че този феномен е наречен Чудните скали. Слизайки от моста по стръмното пропадам в дупка, прикрита с шума и си изкълчвам глезена. Болката е жестока и за момент ми причернява. Потапям го в ледените води на близката река и го обездвижвам, но белята вече е станала.

Трудно ми е да стъпвам на него и едва се добирам до гара Аспарухово. Тук е доста спокойно. На перона зървам възрастна жена, която държи кошница с цветя в двете си ръце и изглежда, че чака влака, за да продаде нещо на слизащите пътници. Рухвам на една пейка и се замислям. Силите ми са на изчерпване, а и с този крак доникъде няма да стигна. Отчайвам се не на шега. Пристига влакът за София. Изправям се олюлявайки се и тръгвам към него, за да се кача. В този момент съсухрена, женска ръка се протяга към мен и ми подава цвете. Бръквам в раницата, за да си потърся парите, но жената ми казва:

- Цвете за надежда не се купува! То се дарява!

Поглеждам я изумен, без да мога да откъсна очи от нея.

- Едно време – казва ми тя. – Баща ми, като е заминавал за фронта, ей тъй му е казала майка ми и му е закичила едно цветенце зад ухото - с надеждата, че баща ми ще се завърне у дома след войната. Е, той не се прибра, ама тя цял живот таеше надежда, че пак ще го види. И така до последния си дъх! Сега се радват един на друг горе на небето!

Не зная какво да кажа, а и думите сякаш нямат никакво значение. Надежда! От колко време не бях усещал надежда в себе си и като че ли с течение на времето тя се бе изгубила някъде по пътя ми дотук. Замислям се за нещата от живота, които наистина си струват да бъдат изживени напълно. Това пътуване определено е едно от тях! 

Стягам се и усещам как силите ми се завръщат. Куцукам покрай линията, преминавам покрай интересно съоражение, което се оказва кантар за мерене на вагоните. Такъв имало само на най- големите гари. Следващите 2 км изминавам по старата линия, която е обрасла с високи бурени и почти непроходима. Пред мен най-после е гарата в Комунари. Слизам към селото, което е необичайно притихнало. Лагерувам в гората над него, на единственото удобно място, което успявам да намеря. Вече съм толкова близо до целта си, че ме обзема вълнение и заспивам трудно. 

ОЧАКВАЙТЕ ПРОДЪЛЖЕНИЕ