Експедиция Железен път – по пътя към морето: Пътят от Клисура до Сопот е дълъг

Пробуждам се на няколко пъти заради силните, спорадични пориви на вятъра, който фучи в долината под мен. Мислено се поздравявам за това, че съм избрал най-доброто място за нощувка – на равно, в близост до реката, но и достатъчно високо, за да не страдам от атмосферните условия. Само миг по-късно вече съм извън палатката. Грее слънце, ала въпреки това студът хапе крайниците и дори насълзява очите ми. Те сякаш си търсят повод, за да просълзят и да отприщят всички насъбрали се досега емоции.

Ех, Клисура, Клисура… Колко ли юнаци са погубили поганците, за да бъде тяхната вяра. Секли са безмилостно стенописите в храма, ала ятаган не може да повреди туй, що виси на каменните стени, та са решили да сринат всичко до основи. Да се свърши отведнъж…

Качвам се на хълма над мен и се оглеждам. Лека мараня пъпли по билото на Стара планина, пада надолу, провира се между върховете и като бяла река се носи по небосклона. Слънцето огрява и отсрещните хълмове. Млади фиданки лъсват по поляните, зелени гори придават повече цвят на жълто-оранжевото поле и всичко се смесва като в палитрата на художник. По пътя към гората срещам любопитен персонаж – пастир, който е извел стадото си от дългокосмести кози. Поздравяваме се и започваме разговор. Първото, което ми хрумва, е да питам защо жп линията прави осморка над града и на излизане от него.

– Ние си имаме две гари в Клисура, знаеш ли? А, така! Едната е Стряма, другата е гара Клисура. Чакай да ти покажа – казва и чертае осморка по земята с гегата си. – Значи, идваш от Стряма, линията се завърта и минава през местността Зли дол, дето са ставали големите боеве между опълченците и турците. Последните са победили с големи жертви, та оттам е започнало и разорението на Клисура. Линията минава оттам, защото има място и е по-удобно. Инак, така както гледаш, навсякъде са върхове и баири. След туй, казва той и продължава да чертае по пясъка, пак се извърта, минава през гара Клисура, дето сме сега двамата с тебе и върви към Карлово.

В това време към мен се приближава единственият коч в многобройното стадо и загризва ръкава на якето ми. Сещам се да го заснема, а той като че ли веднага заема поза за снимки.

– Това е кочът Димитър  – изпъчва се гордо пастирът. – Отде ли не са идвали да го снимат?! Дори и в Холандия е ходил, понеже веднъж едни холандци бяха дошли на гарата и им се стори много интересен. Да, да. Звезда е той!

Кочът Димитър заблея, сякаш за да потвърди думите му.
Преди година какви гъби съм брал по склоновете. Тия белите склонове там, дето ги гледаш в далечината, са сипеи, та през тях се минава и се стига до поляната с гъбите. Ама цяло поле ти казвам. Пълно беше с гъби. Печурки, от най-големите! Даже и козите ги ядяха, ама сега няма, че е сушава годината.

– Благодаря ти за раздумката, но трябва да тръгвам, че дълъг път ме чака. – извинявам се и тръгвам към стария път за село Розино.

Времето се оправя драстично и слънцето ме напича страшно приятно. Старият път криволичи край реката,  но си личи, че не се ползва, защото някогашният асфалт е покрит с дебел слой от почва и трева. Разстоянието до Розино не е голямо, но поради разположението на гарите и спирките, не е никак лесно начинание да следвам железния път. Гарата в Розино се намира в горния край на селото и ми се налага да прекося допълнителни два километра, докато я достигна. За късмет, оказва се и изоставена, така че само я снимам за спомен. От гарата се отправям по една пътека и след минута вече съм в центъра на селото. Интересното е, че една срещу друга се извисяват църквата и джамията и ни показват как две религии си съжителстват мирно и тихо на това място.

Името Розино не е случайно. Край селото са посадени полета с рози, които се обработват, а розовият цвят се изкупува за розово масло. В общи линии, това е основният поминък, с който се прехранват жителите на селото, и дори им осигурява малка печалба.  Банда малки циганчета ме застигат, докато снимам старата сграда на бръснарския салон и ми досаждат.

– Бате, бате, снимай ме и мене. Откъде идваш? Къде отиваш? Дай пари! Снимай бе, бате!

Едва за пет минути ми зададоха още куп подобни въпроси. Отговарям кратко, не ми се обяснява цялата история.

– Ей, нашия, ела за малко – казва ми смугъл циганин с тон, който не търпи възражение.

– Че аз ваш ли съм ? – скастрям го.

Стотина метра по-нататък по пътя край мен спира кола и друг циганин ми заповядва:

– Айде да те карам!

– Не, благодаря – отклонявам поканата.

– Предпочитам пеш!

– Ти луд ли си, бе? – изревава оня.

Гаменът се прибира в автомобила си и отпрашва по пътя.

Вече е късен следобед, а аз все още съм далеч от крайната цел за лагеруване, затова трябва да се мобилизирам. Имам чувството, че през тези последни дни само се влача и макар да изминавам средно по 20 км на ден, все трябва да бързам.  През изоставената на произвола гара Кърнаре минавам мимоходом, снимам и продължавам покрай релсите. Смрачава се, но продължавам по селския път, докато все още имам сили. Вървя в тъмнината без страх, следвайки пътя и дълбоко в себе си се надявам да не се загубя някъде,  откъдето няма да мога да изляза. Вече няколко пъти ми се бе случвало и едва се оправях на светло, а какво какъв ли шанс имам в този мрак.

Тялото ме боли от дългия път, ала аз не спирам. За мен най-добрата почивка е сънят, който ме лекува и сякаш изцелява дневните ми болежки. Пътят внезапно свършва в гориста местност, през която е прокопан канал за вода, поради което ми се налага да заобиколя през разораната нива и да се отклоня с поне половин километър. В подобна ситуация съм попадал вече десетки пъти, така че съм свикнал. Решавам да мина напряко и се качвам на релсите, по които достигам и подминавам гара Иганово.

В пълна тъмнина вървя по едрия чакъл на жп линията и се ослушвам за наближаващ влак. В случая имам късмет, че по подбалканската линия няма чак такова движение. С влак се бях засичал много пъти, ала от безопасно разстояние, понеже слизах далеч от релсите, щом чуех свирката му.

Ето, че вече съм едва на 3 км от Сопот, а железният път продължава ли, продължава. Краката ми се набиват сериозно, но вътре в себе си вече съм приел болката и вървя без да почивам. Иска ми се колкото се може по-бързо да стигна до Сопот, където да се отдам на почивка. Около 8 часа в далечината се чува бумтенето на приближаващ се локомотив, затова свивам вляво и тръгвам по прашния път, който върви паралелно на линията. Качвам се на поредния хълм и оттам съзирам Сопот, чийто светлини ме озаряват. Най-накрая съм пристигнал и е време да се отдам на заслужена почивка. Нощувам в гората.

ПРОДЪЛЖЕНИЕ

Страстен пътешественик и любител на дивата природа! През 2016та прекосява България от юг на север и от запад на изток, като описва приключенията си в две от книгите от поредицата "Пътеводител на Забравената България": КНИГА 3 - Експедиция Речен…

Какво мислиш за тази статия?

Подобни статии

1 от 5

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *