Кратерът на лешоядите

Петък. Ден като всички останали. Нормално скучен за работещите, които очакват края на работната седмица. Аз обаче го очаквах с нетърпение, защото предвещаваше началото на едно интересно пътешествие. Предстояха три дни, в които щях да бродя из забравените тракийски светилища, да се слея в едно с дивото, да се любувам на белоглави лешояди и царски орли и най-вече да се скитам без часовник из Източните Родопи… Защото само там човек наистина е способен да забрави за понятието време…

Петък, 14:38 часа. Потеглих от паркинга на един от големите хипермаркети в град Кърджали, където бях спрял да се заредя с основните ми необходими провизии. Преминах през куп интересни села, някои – тъжни и почти останали без жители, други – пълни с хора и живот. Но като цяло вълната на обезлюдяването и безнадежността, идваща от югоизток, малко по малко започваше да се усеща и тук. Всяко следващо пътуване из Източните Родопи носи в себе си доза тъга. Гледайки хората, борещи се с последни сили за оцеляването си, човек се задушава!

Село Рудина бе едно от тези села, които определено ме накараха да спра и да се замисля… Извадих фотоапарата. Пред мен стоеше скелетът на стара църква, вероятно разрушена, а може би просто недовършена. Разпадащите се тухли и бетон на камбанарията контрастираха драстично с минарето на новопостроената джамия, за която вероятно някой важен политик лично бе дарил някой лев. Тъжна гледка. Навсякъде около мен се чуваше турска реч от жените, насядали на сянка и нижещи тютюн… Дадох си отговор защо никой не се е погрижил за църквата.

Движех се по северния ръб на Родопите. Пътят между селата Сестринско и Зимовина бе построен така, че на северозапад от мен нямаше повече възвишения и съвсем спокойно се виждаше Хасково. Замислих се колко малка е България.

Достигнах и до село Силен. Отне ми доста време да се уверя кой път трябва да хвана. Старата синя и олющена табела бе покрита с ръжда. Стрелката наляво сочеше град Маджарово, а напред – село Маджари. Именно него търсех.
Оттук пейзажът се промени коренно. Меките форми и дъбово-церовите горички се смениха с лунен пейзаж. Усетих, че вече съм дълбоко в каньона на река Арда.

17:10 часа. Пред мен изникна и село Рабово, с крепостта Ефраим над него. Колко ли истории може да ни разкаже тя днес. И тя е част от тази система крепости и укрепления по двата бряга на река Арт (Арда), за която вече споменах. Ефраим, или още наричана Асара, е имала отлично местоположение, непристъпност и видимост, което я прави важен пост в опазването на Източните Родопи и пътя към Византия. За изключителната ù здравина говори фактът, че част от споените с хоросан камъни от предната стена са паднали, като са останали здрави на земята. В близост има скална пещера, в която и днес могат да се видят човешки кости.
От село Рабово пътят прави дълга извивка първо на югозапад, после – на северозапад, в търсене на най-доброто място за прекосяване на тази “лунна” долина. Такова обаче не е намерено. Затова шосето преминава… през самата язовирна стена на язовир Студен кладенец, кръстен на едноименното село под него. Внушително е да преминеш по стена с дължина 350 метра и височина 70 метра. Не се препоръчва за хора със страх от височини.

На десния бряг на река Арда следват аналогични извивки на пътя в посока североизток, през целия този каньон, до отварянето му при село Поточница. Идеята ми сега бе да разгледам изключително непопулярната местност Дяволски мост, която много хора бъркат с Дяволския мост при град Ардино. Уточнявам, че този Дяволски мост е скално образувание, изключително дълбок каньон с дължина около 700 метра, ширина в най-тесните места – 3-4 метра и дълбочина над 17-18 метра на места. Получен е вследствие врязването на водите на река Арда в меките вулканични скали през годините, преди да построят язовирната стена.

Оттам е текла самата река, като в месеците на пълноводие тази местност е била наистина като бучащ казан от ада, а хората казват, че грохотът на водата се е чувал на повече от 5 км в тихите зимни нощи. Днес мястото е интересно за наблюдение с каяк, с който може да се навлезе почти до края на каньона.

Целият район около Дяволския мост е застлан с невиждани другаде от мен скали – с едра нееднородна зърнеста структура.
Оттук надолу под стената на язовира започва раят за каякарите. Водата е с добър дебит, особено когато ВЕЦ-ът работи. До вливането на Арда в язовир Ивайловград има над 20 км, през които човек може да преживее незабравими емоции, съчетавайки рафтинг, риболов, бърдуотчинг, къмпингуване и какво ли още не!

След кратък неуспешен риболов с изкуствена муха и шнур в търсене на едри кефали трябваше да поемам по пътя за село Долно Черковище. Щях да нощувам в района – в комплекс, разположен на самия бряг на реката… Този път бях решил така – за да имам повече време за разглеждане и за да спестя време в направата на бивак, щях да спя в хотел.

Когото и да попитате, било местен, било някой археолог, всеки би ви отговорил по един начин: село Долно Черковище е едно от местата в България с най-голяма концентрация на тракийски паметници и светилища. Било е едно от средищата на тракийската обредност, цял център, обединен около едно светилище, разположено на близък хълм –Аул кая. Самата скала, на която е светилището, е с форма на лъвскаглава. Около Аул кая се намират масивите Кованкая и Хамбаркая с надсто трапецовидни скални ниши, скални гробници, ритуални пещери,некрополи и крепости. Тук в близост се намира и единственият известендосега в Родопите монашески скит – Попмартинова дупка. Може бицяло лято не би било достатъчно на човек да разгледа всички тезиуникални места по поречието на Арда.

Почти се мръкваше, а аз бях разгледал едва половината, като се има предвид, че всички те са в съвсем малък периметър, не повече от километър и половина. Бях се изкачил до Аул кая и до тракийските скални гробници на Хамбаркая. Ща не ща, трябваше да си оставя и за сутринта. Настаних се в комплекса – приятно местенце, направено с вкус, но отношението на управителя към персонала беше отвратително. Едва ли някой би останал равнодушен.

Вечерта прекарах в прохладната лятна градина край басейна, както и на верандата на бунгалото ми, в компанията на студена бира. Правех планове за следващия ден от пътешествието си.

Събота. 8:00 часа. Събуди ме алармата на мобилния. Бях спал сравнително спокойно. След хладен душ се отправих към ресторанта за закуска. Пообменихме по някоя приказка със сервитьорката Байрие – местно момиче от Долно Черковище. Споменах ù за лошото впечатление, което ми бе направил шефът ù. Каза, че това е нещо нормално за него.
Опитах да изкопча информация за местността, но Байрие си призна, че не познава добре района. Грабнах апарата и тръгнах да дообиколя това, което не можах вчера.

Бях привлечен от масива Кованкая. Слънцето го огряваше и моментът бе идеален за снимки. Повече от 100 трапецовидни ниши, разположени несиметрично по скалата, ме изумиха. Кой бе правил всичко това? Как бе направено? Споменавал съм в предишни пътеписи относно теориите за предназначението на тези ниши – една от тях е, че там са поставяли урни с праха на мъртвите, друга теория гласи, че са поставяни дарове към Богинята Майка, или дори, че нишите са се ползвали като начин за изпитване на мъжеството при младите момчета. Според мен най-реалистичната теория, която, разбира се, не е обоснована от археолозите, е, че тези ниши са таен код за местоположението на златни рудници в близост. Поогледах се, искаше ми се да видя входа към някой от тях. Уви!

Срещу мен бе масивът Каракуруз с огромната пещерна арка Саръкая. Местен човек ми каза, че под свода спокойно можели да се поберат 500 овце. Нямах време за нея сега. Същият този човек ми разказа някои неща за района. Оказа се местен овчар. Спомена ми, че под нас имало огромна пещера, в която той някога влизал. Била дълга около километър, но днес иманярите са я запушили с тоновете пръст, изкопана в търсене на имане. Така и не го открили обаче. Някога в пещерата имало огромни жаби, по-големи от котка. За мен лъжа, за него – истина. Знае ли човек!

Попитах го за пътя за Маджарово. Посъветва ме да хвана прекия през Бряговец и Странджево. Бил черен, но все пак ми спестяваше над 20 км. Пожелах му здраве и се отправих до една интересна пещера с формата на конус. Бе дълбока около 6 метра и накрая завършваше с тесен сифон. Странно място – вероятно пещ или старо погребално съоръжение. В този момент телефонът ми звънна, но блокира. Около 5 минути се опитвах да проведа разговор, но неуспешно. За мен обяснението бе силното магнитно поле, излъчвано от скалата. Тези неща не са рядкост тук и за хората това е нещо напълно нормално.

9:37 часа. Заредих се с вода за из път и поех с мръсна газ към Маджарово. След мен се вдигна дълъг черен облак прахоляк. Излезнах на асфалт и преминах през уникален железен мост, странна конструкция, вероятно от военно време. Пишеше, че издържа до 20 тона. Съмнявам се. Оттам се разклоняваха два пътя. Единият към Крумовград и Ивайловград, а вторият – към Маджарово. Започваше добре. Имаше асфалт, и то добър. До село Бряговец. Оттам – черен път, но очевидно доста ползван, тъй като състоянието му беше задоволително. Вече всякакви притеснения изчезнаха от мен. Карах смело. Вляво течеше Арда. А в тази част от течението си струва да я види човек. Уверена, пълноводна, с огромни разливи и пенливи бързеи… А над нея – старите светилища и калета от времето на предците ни.

Не издържах. Спрях за почивка и кратък риболов. Този път – успешен. За около час хванах десетина едри кефала, което ме наведе към плануване на следващото ми посещение, пак там, но специално за риболов.
Пътят си чакаше обаче, а и бях планирал за посещение доста места днес. Потеглих, като скоро стъпих на стария асфалтов път от Маджарово до мините. Две от галериите бяха досами шосето. Хората бяха проявили практичност и бяха зазидали входовете им до половина, като по този начин се получаваше един огромен, незнайно колко дълбок и дълъг резервоар за вода. От него излизаше тръба, отвеждаща водата до бетонни корита, където кравите утоляваха жаждата си. Доколко тази вода се отразява добре на животните, само те си знаят! Все пак рудниците са оловно-цинкови и уранови.

11:50 часа. Пристигнах в Маджарово. Изненадаха ме многото кафенета в градчето. По последни данни там живеят 500 души. Дали за всяко кафене има работа?
Следваше студена бира.

12:24 часа. Опитах се да получа информация за туристическия център. Влязох в общината, където на всяка врата бе закачена табелка с името и длъжността на служителя. Учудих се как община с 900 души население се ръководи от толкова много хора. Почуках на първата, втората, а след това и на третата врата. Нямаше никой. Успокоих се, че явно са в обедна почивка. Дано да съм имал право!

Отправих се към село Сеноклас в търсене на едно от светилищата. На импровизиран паркинг на 6 км над Маджарово поех вляво по черен път, както ми казваше табелката. След още 4 км пеша светилище така и не открих, но за сметка на това попаднах на кълбо смокове, които бързо ме усетиха и се разпълзяха във всички посоки в опит да се скрият в няколко изкопани дупки в земята. Върнах се леко изнервен в Маджарово.

Според някои Маджарово днес е доста тъжно място. Преди да закрият рудниците, тук са живели 7500 души. Днес са 15 пъти по-малко. Старите хора го определят като умиращ град, а статистиците – малко по-меко, като градче със затихващи функции.
Аз го определям като уникално за алтернативен туризъм. Спокойствието и тишината биха дошли в повече на несвикналите с тях. Разположен в кратера на угаснал вулкан, днес градът може да предложи всякакви занимания. Арда си е проправила път между Кованкая и Патронкая (внушителни и непристъпни скални масиви), образуваща красиви меандри. Кованкая и Патронкая са убежище на уникални за България лешояди и орли. Човек може да прави каквото се сети – бърдуотчинг, каране на колела, каяци, рафтинг, пешеходни турове, риболов, скално катерене и не на последно място – винаги може да бъде полезен чрез някое добро дело в името на дивата природа, ставайки доброволец в БДЗП!

Наистина Господ е бил щедър, когато е създавал природата там. Помислил е да има планини, чукари, гори и реки. С две думи, помислил е за всички и ако човек обича заниманията сред природата, това е правилното място.
След неуспеха ми със Сеноклаското светилище и невъзможността да открия ТИЦ бях почти решен да поема по пътя към Свиленград. Малко ми трябваше. Добре, че се въздържах.

14:40 часа. Спрях колата. Вдясно от мен видях параклисче “Света Петка” и тракийски пантеон – място, наподобяващо парк. На паметна плоча в него разбрах защо градчето е кръстено Маджарово, като старото му име е било Дупница.
На 4.10.1913 година край Маджарово турският башибозук избива зверски 1800 българи. Малката рекичка се задръства от трупове и дни наред тече кървава. Войводата Димитър Маджаров с четата си спасява обаче над 20000 други бежанци от явна гибел.

14:55 часа. Намирах се в Природозащитен център “Източни Родопи”. Посрещнаха ме аниматорите Сание Мюмюн, 19-годишно момиче от Момчилград, работеща като доброволец към БДЗП, и Ицо – координатор на проекта Новото Тракийско Злато.С Ицо не можахме да поговорим, защото заминаваше да пази тарпаните, но Сание се оказа изключително общителна и компетентна. Разказа ми за БДЗП, за дейността им, за птиците. Българското дружество за защита на птиците е водещият авторитет в областта на опазването и информацията за птиците в България, както и за опазването на значимите за птиците места и местообитания. БДЗП е първата в най-новото време и най-голямата неправителствена организация за опазване на биологичното разнообразие. Основана е на 3 юни 1988 г. и се е утвърдила като национална организация. Единствената НПО в България, постигнала стабилни природозащитни резултати в районите на действието си. БДЗП е партньорът на BirdLife International в България.

Сание ми предложи да отидем до Кованкая и да наблюдаваме лешояди вечерта. Приех с удоволствие. Докато тя се освободи от работа, аз се отдадох на хобитата си – малко риболов, малко пешеходен туризъм. Изкачих се високо до наблюдателниците на Патронкая, от които човек може спокойно да гледа и да снима ценните птици. Любопитен е фактът, че на територията на Маджарово обитават 32 от общо 34 вида грабливи птици, срещани в Европа.

Направих страхотна разходка! Колкото и време да има човек горе, не би му било достатъчно, за да се наслади на гледката! Стоях на Патронкая до залез, нарочно изчаквах, за да мога да направя добри снимки. Времето ми горе мина неусетно, но трябваше да слизам към Природозащитния център, защото не бях взел челника си със себе си.

18:38 часа. Бях в механата към Природозащитния център. Там си поговорихме с Нуша – момиче от Маджарово, грижещо се за заведението. Вечерях вкусен омлет (надявам се, не от яйца на лешояди) и споделях впечатления. Нуша се оказа разговорлива и с радост ми разказа за Маджарово. Един от малкото млади хора, решили да останат в родното си място. И най-вече – тя се чувстваше прекрасно от този факт. Хвала!

19:20 часа. Сание бе свършила работния си ден.
Във въздуха се носеха ухания, предвещаващи незабравима нощ.

19:35 часа. Карахме планински бегачи към Кованкая, 3 км извън града. Спряхме на една от наблюдателните площадки край реката, над меандрите на Арда, където Сание ми разказа за белоглавия и египетски лешояд. Показа ми ги. Спомена ми интересни факти от живота на птиците. Спомена, че размахът на крилете на зрелите лешояди достигал и надхвърлял 2 метра. Изумих се. Представих си такава птица в небето над мен. Личеше си, че си обича работата и прави всичко с желание. Бе близо до природата. Снимахме. На връщане ми предложи да търсим минерали. Заведе ме до малко деренце, където навремето са изсипали тонове изкопна пръст от рудниците. Веднага попадна на минерал (яспис) – красив синьо-лилав камък, който ми подари. Усетих, че нямам нюх за тези неща, а и нощта падаше.

21:00 часа. Върнахме се по тъмно в Природозащитния център, където нашата сладка раздумка с Нуша, Сание и местна жена продължи. Говорихме си почти до полунощ. Не ми се лягаше.

23:30 часа. Мислено правех равносметка на изминалия ден в палатката си. Сметнах, че съм спечелил много повече, като дойдох тук. Не съжалих, че пропуснах доста от местата, които бях планирал да посетя. Научих много. За птиците. За себе си. За връзката ни с тях.

Вътрешният глас ми казваше, че ще се връщам тук отново и отново. Нещо в мен се бе променило след днешния ден.

Унасях се в сладка дрямка на полянката пред Природозащитен център “Източни Родопи”. Трябваше да събирам сили за следващата част от пътешествието си – Сакар.

Александър Караджов е от онези вдъхновяващи хора, които приемат дивата планина за свои дом и не спират да пътешестват из родината. Той е любител на туризма, обича да се вре по малко известни или напълно непознати места, но предпочитано от него място за…

Какво мислиш за тази статия?

Подобни статии

1 от 17

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *