Експедиция Железен път - по пътя към морето: 30 км по хоризонтала

       Събуждам се внезапно. Сънят ми е бил безпаметен и съм успял да възстановя физическите си сили. За мен този процес е повече от важен. Усещам как енергията се движи в тялото ми, опитва се да излезе, но среща твърдата кожа и запазва формата си. Ако успея да контролирам процеса на регенерация, значи ще мога да си почивам пълноценно и ще успея да издържа на цялото това натоварване, което преходът оказва върху мен.  

        Нужна ми е само минутка, за да се събудя напълно и излизам от палатката, за да се поогледам. Вече е светло, слънцето грее приятно и с изненада установявам, че съм преспал в края на изорана нива, а съвсем наблизо се вижда изоставената сграда на завод. Пътят ми покрай жп линията е спокоен и прекаран в размисли, като до Костинброд не срещам жива душа. Колко пуста е България там, където нямаше човешки поселища! Чак да заплачеш от толкова самота!  
     В Костинброд ми трябва малко време, за да се ориентирам в обстановката и да потърся гарата. Градът е голям и според GPS-a от първите къщи до нея ме делят около 3-км. Разстояниeто ме изморява не на шега и сгромолясвам раницата на перона до чешмата веднага щом пристигам. Брей да му се не види, доста път има да се измине още! На гарата питам за началника и услужлива служителка ми посочва офиса му.

      Почуквам и влизам. Началник-гарата е едър човек на средна възраст, чийто вид буди уважение. Има добре оформени, поддържани мустаци, които му придават още по-комитско излъчване. Прави ми жест да вляза и ми дава думата.

- Фотограф съм – представям се. – Ето и разрешителното за снимки.    

Подавам му документа и заставам в смирена поза, докато той се зачита в него.

- Добре – отвръща простичко. – Ей тука имам календар на гарите.

      Изважда гланциран лист с формат А4, на който се виждат снимки на гари, ала толкова миниатюрни, че човек с мъка може да различи мястото, откъдето са снимани.  

- Хайде сега кажи коя снимка от коя гара е – казва ми, сякаш за да ме изпита.

- Амиии, не зная – признавам си неуверено. – То с тия малки снимки... А пък и аз от Калотина идвам, а те тука са повече...

Началникът се заглежда в календара и изброява няколко от гарите, през които съм преминал, след което с досада махва с ръка.

- Добре, разбрахме се.  Можеш да снимаш.  Другото си е твой проблем.

   Благодаря му и излизам развълнуван все едно съм държал някакъв изпит. Гарата в Костинброд е ремонтирана и от старите елементи по фасадата няма и помен.   Отделям няколко минути и потеглям към Волуяк. Някъде далеч пред мен се виждат високите блокове и жилищни сгради на градчето, което, поради голямата си близост със столицата, е като нейно предградие. Преминавам през прясно засяти ниви, в които от черната земя се подават зелени стръкчета и търсят своето място под слънцето. Почти както всеки човек на този свят. На гара Волуяк е спокойно. Сградата е малка, а персоналът изключително учтив, но като цяло няма кой знае какво интересно за снимане. 

        Поемам в посока София, но май съм окъснял и започва да се смрачава. Плановете ми да нощувам в столицата явно няма да се изпълнят както съм ги замислил.  Ускорявам крачка, но може би заради тъмнината имам усещането, че не успявам да напредна кой знае колко.  
       Краката ми са се набили от едрия чакъл, посипан край релсите, колкото и да се опитвам да вървя с темпо и да следвам малката пътечка измежду камъните. Следващите два километра ме изморяват зверски и краката спират да ме слушат. Спъвам се по камъните, стъпвам накриво и проклинам съдбата си. 
       Ясно е, че така доникъде няма да стигна и ми трябва стабилна почивка. През днешния ден съм навъртял около 30-км по прашните и каменисти пътища и се чувствам доста изтощен. Остават ми сили колкото да разпъна палатката и да вляза в нея. Толкова съм изморен, че не успявам дори да се нахраня като хората и залъгвам глада си с парче шоколад. Заспивам след броени минути.

ПРОДЪЛЖЕНИЕ