Експедиция Железен път – по пътя към морето: Кремиковци и гарата на призраците

     Цяла нощ валя ситен дъжд, чието барабанене по палатката не ме оставя да поспя като хората. Ту се унасям, ту се връщам обратно към реалността и не мога да се отпусна напълно. На сутринта времето все още не е достатъчно добро, за да тръгна на път, затова решавам да помързелувам и да изчакам, докато се пооправи. Дебела пелена от дъждовни облаци се носят по небосклона, а слънцето не се вижда, сякаш днес няма никакво намерение да се покаже и да огрее тази земя.

     След час ситуацията внезапно се променя и облаците изчезват нанякъде, понесени от силен вятър. Използвам максимално това затишие и събирам лагера за не повече от 5мин. Действам абсолютно машинално, опаковам вещите си, така както съм правил стотици пъти преди това, слагам раницата на гръб и се оглеждам.

Експедиция Железен път - по пътя към морето: Кремиковци и гарата на призраците

     Намирам се на левия бряг на река Лесковска, която заради падналите през последната нощ валежи е достатъчно дълбока и буйна, така че да възпрепятства преминаването ми. Явно нямам друг избор, освен да потърся брод или друго място, където реката се стеснява, за да я пресека, затова тръгвам по брега ѝ. Имам късмет и след километър се срещам с асфалтов път и мост, през който да премина от другата страна, след което не ми остава нищо друго, освен да следвам жп линията.

След половин час вече съм на гара Кремиковци и разпитвам за началник-гарата.

– Няма го – казва ми служител на гарата и се представя като началник – разпределителна.

– Ама ти с тая раница ли си? – плесва се по челото. – Не! Абсурд! Не се наемам аз да тръгна така! Че и пеш!

Поглежда ме с надеждата, че си правя шега с него, но вместо това му разказвам за смелото си начинание.

– Не е толкова тежка. – обяснявам му. – Около 17 кг е.

– Ама ти ще се свършиш така! – отсича той, но вижда, че с нищо не може да ми промени мнението, затова сменя темата. – Ето, снимай там зад вагоните – казва.  – Това черното, дето сега го товарим във вагоните, е утайка – отпадък от мината и е опасен за човешкото здраве. Иди да снимаш, та да видят в София при какви условия работят колегите. Ето, в тия вагони ги товарят и после ги пращат към Чехия, където имало завод за преработка на тия отрови. Цялата гара е почерняла – вдига ръце той – А никой не ще и да знае!

     Докато го изслушвам, към нас се приближава рунтаво куче, което най-вероятно е едно от домашните любимци на гарата. Някога бялата му козина сега е тъмно кафеникава, напластена с черния прах, който бавно, но сигурно се посипва по всичко наоколо. Вместо това буди искрено съжаление!

Експедиция Железен път - по пътя към морето: Кремиковци и гарата на призраците

    Връщам се обратно към железния път и тръгвам към следващата гара. След малко повече от час навлизам в Ботунец, където някога се е развивала голяма промишленост, но с настъпването на демокрацията сградите и заводите са разграбени и изкорубени.  Самата гара Ботунец е закрита, ала сградата все още стои на мястото си с избити прозорци и без входна врата. На отделни места все още се виждат тапети по стените, а от някогашната каса за билети е останала просто една грозна дупка в стената.  По мое мнение това е най-призрачната гара в България и колкото повече вървя из нея, толкова повече мнението ми се затвърждава!

     Изумява ме броят на пешеходните подлези и дължината на перона. Преброявам поне 8 подлеза, които са достатъчно големи и дълги, че да поемат значителен брой хора. За миг се връщам назад във времето и виждам как от влака слизат стотици пътници, за да отидат на работа сутринта и се качват обратно вечерта, за да се приберат вкъщи. Представям си цели вагони с войници, мобилизирани по различни направления, как слизат от влака и потъват в широките подлези. Погледът ми се прояснява и отново виждам обраслата с бурени гара, подлезите, пълни с боклуци, срутена мазилка и дългия перон, който бавно се покрива с мъх, почва и избуяла трева. Може би след 30 г. от това място няма да остане и помен, защото природата отново ще го завземе обратно.

Експедиция Железен път - по пътя към морето: Кремиковци и гарата на призраците

      Отнякъде се чува кучешки лай. Нещо стърже с нокти по ламарините и блъска по остъклените покриви на сградите-призраци сякаш се бори, за да излезе навън. Въображението ми се развихря и си представям как всеки момент върху мен ще връхлети някой някакво зловещо чудовище. Попаднал на това място, човек има усещането, че е паднала атомна бомба и оцелели няма. Единственото, което напомня за присъствието на човека, е железопътната линия.

    Приличен селски път ме извежда от Ботунец и се вие между жп линията и нивите в землището на селото. Ранен следобед е и слънцето грее ярко, като напича повече от всякога. Сякаш му се иска да се реваншира за отсъствието си през сутрешните часове. Докато вървя, си мисля колко ли още ще мога да прекося. Усещам краката си натоварени, гърбът вече леко ме боли, но все още е поносимо.

     Пред мен се изпречва стара водна кула – конструкция от бетон и тухли, която кой знае как е устояла на времето. Поглеждам във вътрешността ѝ. Тръбите, в които някога е циркулирала вода, ги няма, най-вероятно са отдавна измъкнати и предадени за вторични суровини. Кулата се извисява над полето – горда, но напълно безполезна…

    Престоят ми на следващата гара Яна, е изключително кратък, колкото да взема малко въздух и да дам кратка почивка на краката си. Когато се връщам обратно на прашния, селски път, се натъквам на препятствие. Пред мен се открива обширно поле от неразпръснати животински изпражнения, които си стоят на купчини и се чувствам като участник в лабиринт, търсещ пътя към изхода. Лавирам между купчините, като на няколко пъти за малко да се подхлъзна и да налетя в някоя от тях, ала все пак в последния момент успявам да запазя равновесие и да се измъкна чист и невредим. Едва преминал през това минно поле, ми се изпречва и следващото препятствие – реката.

Експедиция Железен път - по пътя към морето: Кремиковци и гарата на призраците

    Спрял съм се пред канал с широчина около 20-ина метра, в който реката преминава доста бързо. Налага се да заобиколя, пропрявайки си път през гъсто поле от тръни, които дращят раницата и често пъти откачват по нещо от нея. Все пак стигам до неработеща помпена станция и се прехвърлям през един бетонен улей. Скоростта и инерцията, с които се настанявам в улея сякаш ми дават начален старт и за секунди се плъзгам по него. Застопорявам двата си крака, така че да се спра и с мъка се изправям, за да премина от другата му страна. Малко по-надолу се вижда малък басейн с отпадъчни води, който можеше да се превърне в последното ми убежище, ако не бях спрял падането си навреме.

    По залез слънце вече наближавам село Столник и приготвям лагера си под една дива ябълка. Доста съм изморен, но и щастлив, че дотук нямам кой знае какви проблеми. Сигурен съм, че за всичко, което ми се случва, има причина. Но по-важното е, че аз съм готов да го приема, изстрадам и почувствам отново и отново. Отпускам се за секунди в палатката и така и не разбирам кога сънят ме надвива.

ПРОДЪЛЖЕНИЕ

Страстен пътешественик и любител на дивата природа! През 2016та прекосява България от юг на север и от запад на изток, като описва приключенията си в две от книгите от поредицата "Пътеводител на Забравената България": КНИГА 3 - Експедиция Речен…

Какво мислиш за тази статия?

Подобни статии

1 от 5

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *