С душа на пътешественик: Приключения безброй по Виа Диагоналис

Една седмица е относително дълъг период. За някои това е прекалено малко време, което би отлетяло неусетно, когато човек е ангажиран с нещо интересно. Други биха прекарали това време в бездействие и отегчение от скучния си и монотонен живот, без да направят каквото и да било, за да го разнообразят поне малко.

Седмицата, която преживяхме ние, измина като че ли беше само миг, ала въпреки това ние успяхме да разгледаме една доста голяма територия от страната – позабравената Северозападна България. Един наистина прекрасен край!

Славното ни пътешествие щеше да е първото голямо за тази година, затова тръпнехме в очакване, защото знаехме, че този път имаме цяла седмица на разположение. От няколко месеца си бяхме набелязали най-интересните места по маршрута ни в Северна България и се подготвяхме психически за дългото пътуване.

Този път подготовката беше повече от сериозна, защото знаехме, че ще прекараме повече време по диви места и не трябваше да допускаме грешки, когато ставаше въпрос за нашето собствено оцеляване. Не и след последната ни експедиция в Безводно…
Нашето пътешествие започна от град Трън. Въпреки че сега районът около града и прилежащите му села е почти напълно обезлюден, в древността в това красиво кътче на България е кипял живот. Най-ранните следи от хора, открити из пещерите в Трънско, датират от неолита (новокаменната епоха), по-късно по тези земи са живели поколения траки, готи и славяни.

Днес картинката е повече от тъжна – готите и славяните са заменени предимно от ромско население, което е намерило подходящо място за живот и препитание, а единствените свидетелства за съществуването на траките са преровените многократно с металотърсачи светилища и погребални могили.

Въпреки това при първата ни среща с град Трън усещахме, че тук все още има какво да се открие и изследва, а малкото градче определено имаше свой собствен чар, подхранван от грижите на местните жители.

ДЕН ПЪРВИ

Пристигнахме в града в късния следобед с автобус от София до Бохова (малко селце близо до границата със Сърбия). Едва стоварили тежките раници на централния градски площад, вече събирахме любопитните погледи на местните. По израза на лицата им разбрахме, че сме породили недоумение “защо че влачиме целио тоя багаж” и за да е пълен циркът, преминахме през главната улица, като се правехме на заблудени туристи, които говореха помежду си на някакъв странен и неразбираем език. Това бе и един от многото номера, които прилагахме пред жителите на малките градчета, за да се посмеем после на изумените им и любопитни физиономии.

И тъй като все не успявахме да открием правилния път за Трънското ждрело, което беше и първата сериозна точка от плана, който си бяхме начертали, се принудихме все пак да попитаме няколко човека за посоката. Както винаги те взаимно си противоречаха, но все пак в една отдалечена уличка съзряхме табела, на която грубо беше изрязано „За Трънското ждрело – 3км”, а съвсем до надписа имаше стрелка, която сочеше към тесен асфалтов път, по който и поехме.

Самото място си струва да се посети. Това ждрело е едно от големите в България, наред с Буйновското, Триградското и Хайдушки дол. На дължина е по-късо от тях, но високите му над 100 м скали спокойно си съперничат с останалите. Има интересна легенда как се е образувало ждрелото – от невъзможната любов между двама влюбени, които останали вкаменени, разделени на двата склона на планината, но никога не могли да се докоснат, а сълзите им образували река Ерма. Самата река пък идва от Сърбия, просича ждрелото на българска територия и отново напуска страната ни близо до село Трънска Банкя.
Съвсем като за загрявка за дългата експедиция решихме да се разходим по Трънската екопътека, която преминава над вировете и се изкачва високо горе на левия скален масив.

Нарамили тежките раници, пред нас беше и първото ни изпитание – стръмен наклон и денивелация, която не беше никак малка. За разстоянието от около едва 2 км, което бяхме изминали, наклонът бе над 100 метра. Склонът е скалист и хлъзгав, а самата пътечка до горе–стръмна и тясна, но… гледката от върха си струваше. Бяхме като зашеметени. Около нас се разкри панорама към Сърбия, скалните иглина самата граница, връх Руй (1706 м), както и стари, изоставени селски махалички с полусрутени селски къщи и хамбари. Съзерцавахме всеки склон и гънка на безбрежното зелено море, което се откриваше пред нас, и в този момент изпитахме нескрита завист към птиците, надарени с дарбата да летят и да се реят толкова високо над този рай.

Някъде далече под нас виждахме реката, ждрелото и хората, които пъплеха долу в ниското като мравки. Те също бяха дошли дотук, за да се докоснат до красотата на това място, но явно не се осмеляваха да се качат дотук, тъй като и на връщане не срещнахме други пътешественици.

Само около час по-късно уморени, но доволни от видяното, бяхме до една малка рекичка, която минаваше досами пътя за Трън. На това място предвидливи хора бяха сложили няколко дървени маси и пънове вместо столове, най-вероятно за да създадат удобства за посетителите на ждрелото, затова не се поколебахме, ами набързо разпънахме палатката и трескаво започнахме да търсим дърва за вечерния огън.

Няколко пъти удряхме на камък, но в крайна сметка имахме късмет и на около стотина метра сред едни диви къпини открихме няколко паднали дървета, изкоренени от влажната почва. Успяхме и да запалим огън, който макар и трудно се разгоря, и набучихме няколко наденички на два ръчно окастрени клона, които доста успешно имитираха шишчета. През следващия час всичко вървеше повече от добре – изкъпахме се в рекичката, привличайки любопитните погледи на няколко туристки, преминаващи покрай нас, след което си угодихме с питателна вечеря и щастливи се излегнахме в палатката!

ДЕН ВТОРИ

На сутринта ни събуди силен кучешки вой, който бавно заглъхваше иззад хребета. Можем само да предполагаме, че това е било едно от едрите овчарски кучета, което видяхме предишния ден и което пази овчите стада от диви животни. Закусихме добре, за да се подсилим за трудния ден, който очаквахме – щяхме да го прекараме в дълго ходене, а освен това и прогнозираха високи температури, които щяха да ни затруднят максимално. Внезапно някъде между топлите макарони и кафето откъм пътя се зададе джипът на гранична полиция. Спогледахме се със Сашо и смятам, че и двамата се чудехме какво да правим – да бягаме или да си доядем. Мисля, че гладните стомаси бяха решили вместо нас.

Джипът наближи и спря почти пред палатката ни. Едрото тяло на граничаря се измъкна с неподозирана бързина от автомобила.
– Добро утро! – извика той. – Дайте си личните карти за проверка!

Шашнати и то не на шега, запребъркахме раниците си за личнитедокументи. Сашо беше по-пъргав и пръв ги предаде на дежурния. Едва сега видях, че в колата беше останал и още един негов колега, по-мършав, но със същия мнителен поглед.

100 на 120! – прогърмя гласът му в опит да се свърже с някой поедна черна военна радиостанция. – 100 на 120, чуваш ли ме?!

Тишина. Явно колегата му в граничната станция в Трън бе заспал или решаваше кръстословица.

– Откъде сте, момчета? – зачете се той в личната ми карта, когатонай-накрая успях да му я подам. – Тука пише Смолян.
– Да, да – съгласихме се. – От Смолян сме.

Мустакът на лицето му смело потръпна.
– Ееее, аз съм ходил в Смолян. Веднъж.

По застарялото, но предизвикващо респект лице, си личеше, че е над петдесетгодишен.
– Ама беше отдавна, и то като бях ученик.
– А вие тука по цял ден ли обикаляте? – осмели се да попита Сашо. –Защото съм чувал, че оттука минават много контрабандисти на цигари.

Другият в джипа се поразмърда, подочул явно тази част от разговора. Мазната му глава се подаде от прозореца и той най-накрая проговори:
Абе внасят тука от сръбско. Там нали цигарите са пет пъти по-евтини. А вие накъде така с тия раници?

Погледът му зашари по раниците до палатката и се върна обратно към нас.
– Към ждрелото – отвърна Сашо. – Смятаме днес да се качим до там.

Предварително се бяхме разбрали, ако някой ни спре, да казваме, че ще качим ждрелото и се връщаме, тъй като районът по-нататък беше забранен за прекосяване. Границата все пак беше съвсем близо.

– 120 на 100! 120 на 100! – най-накрая отвърна нечий глас порадиостанцията.
– Вилиан … – граничният започна да чете написаното по личните карти. – Проверка на досието.
– Ще почакаме малко – обърна се той към нас, след като предаде имената и егн-тата ни на своя колега. – Проверката ще е бърза.
– Е, дано да не ни хванат – опитах се да се пошегувам, но след като проследих назидателния поглед на колегата, забих поглед в земята. – Тия хора от шеги не разбират…

Разговорът скоро потръгна. Разказвахме за смолянския край, а на свой ред дежурният ни разказваше за трънско. Разбрахме, че е прекарал целия си живот на това място и че рядко излизал извън него. Местните хора не пътували много, а предпочитали уюта на родния край. След около двайсетина минути тайнствен глас проехтя от радиостанцията:

120 на 100! 120 на 100!
– Казвай – съсредоточи се събеседникът ни. – Има ли нещо?
– Нула.
– 100 на 120! Край! – гласът му криеше съжаление. Отново не бяха успели да хванат някоя голяма пратка и да бъдат достойно наградени.
– Е, момчета… Приятен път тогава – обади се кльощавият му колега. – И умната…

Проследихме как джипът се отдалечаваше бавно в посока към границата, а ние доволно потривахме ръце, затова че и този път бяхме успели да се измъкнем. Обзети от някакво гузно чувство, все едно бяхме неканени гости на това място, събрахме набързо багажа си и поехме по стар граничен път, който според десетките окачени по дърветата табели е бил само на един хвърлей от граничната бразда. За днес по план трябваше да посетим село Банкя и село Врабча с водопада Врабча, който беше отбелязан само на старите военни карти, но смятахме, че ако видим и нещо друго интересно, със сигурност бихме се спрели, за да го разгледаме.

Вървяхме около няколко километра по разкаляния стар път, когато по едно време се натъкнахме на десетина къщи. Самите те бяха от стар селски тип, някои измазани с глина и слама, а други ремонтирани и с телевизионни антени. От няколко човека там научихме, че това са махалите Богойна и Петачинци, а навремето те са образували едно голямо село. Днес обаче Богойна е в българска територия, а Петачинци – в сръбска – и тя отдавна била обезлюдена. Само река Ерма ги разсичаше.

След като задоволихме любопитството си, продължихме нататък по пътя. На няколко пъти ни настигаше същият патрул на гранична полиция, а главният само леко ни кимаше вместо поздрав. Колкото и съмнително да изглеждахме с големите раници, все пак явно бяхме заслужили доверието му.

По едно време ги застигнахме на един завой, когато ги видяхме да спират група от четири жени и един мъж с по-мургава кожа. По предположение на Сашо той беше сводник, а групата се връщаше от “работа” в Сърбия. Започваше разправия, в която не искахме да се намесваме, затова без много да си врем носовете, продължихме нататък по пътя.

След около час и половина достигнахме до малкото селце Трънска Банкя. То изглежда някак си оживено, за разлика от повечето села там, може би заради минералните извори и басейна, който се намира в центъра на селото. Близо до Трънска Банкя се намира и страхотната екопътека “Зелени вир”, наречена така заради зеления цвят на извиращата вода, а нещо, което си струва да се види, е как дворът на една от къщите в селото е разделен на две според Ньойския мирен договор.
Температурите сериозно започваха да се покачват, затова нямаше как да пропуснем удоволствието от разхлаждане във водите на басейна и да не изпием по една студена напитка.

За разлика от предишните села, където хората те наблюдават с любопитство, тук такова отсъстваше, тъй като почти всички гости на селото живееха в големите градове и бяха дошли тук, за да прекарат лятната си ваканция в пълно спокойствие.
Имахме чувството, че бяхме попаднали в цивилизацията, но липсата на път до село Врабча ни върна обратно на земята.
След стръмно изкачване по един черен селски път и преход през гората, който в комбинация с високите температури ни остави почти без сили, най-после стигнахме до Врабчанския водопад.

Местността представляваше красив пролом от варовикови скали, който е издълбан от Врабчанската река по пътя ù към р. Ерма. Според наша преценка водопадът беше висок около 4 метра, а в близост до него водата беше прокопала двайсетметров скален тунел. От дясната страна в скалата имаше карстов извор, чиято вода бе годна за пиене.

Успяхме да си починем от тежкия път, обядвахме нещо леко, но питателно, за да не ни се налага да спираме често по пътя, и поехме по пътя към Врабча. По едно време точно преди да излезем от пролома, забелязахме обрасъл с треви и храсти бетонен тунел, който беше вкопан в земята, а самият му край откъм реката се беше срутил и го затрупваше.

Познатата тръпка и изследователския нюх ни отведоха до 30 сантиметров бетонен улей, вдълбан в скалата на около три метра височина, до който ние се добрахме благодарение на катераческите си умения. Пълзяхме по него, като се надявахме да не поддаде и да не се строполим в реката под нас, виждайки как от него висяха няколко откъснати бетонни къса, държани на стоманени скоби. Нивото на адреналин в телата ни се повиши, но ние не се предавахме и продължавахме да пълзим напред, подтиквани от желанието да видим какво има в другия му край. Едва няколко метра по-напред се изкачихме на площадка, от която се виждаше как водата на реката пада и образува водопада, а пътеката се губеше далече напред в гъста гора, обрасла с всякакви видове трева.

Опитахме се да я проследим, но тя се губеше постоянно, затова решихме това да бъде повод за следваща експедиция и един ден да се върнем тук, за да открием докъде води. Имайки предвид близостта ни с границата, сметнахме, че най-вероятно всичко това е дело на военните, а края на пътеката крие изненада, която е известна само на тях.

След кратка почивка продължихме и към село Врабча. Разстоянието дотам се взема за около 20 минути спокойно ходене, а в самото село не видяхме никого. Най-вероятно беше напълно нормално заради жежкия час.
Един любопитен факт за селото е, че там светва първата крушка в страната от първата вятърна електроцентрала, която е била построена навремето.

Ориентирахме се някак за правилния път и поехме по един склон. Преминавайки край една къща, забелязах олющена улична табела, на която бе изписано „Улица Смели хора”. Стана ни смешно.

Само в рядко населени места можеш все още да видиш толкова истински и непринудени имена на улици, къщи или местности. След по-малко от час преминахме последователно през селата Грълова падина и Круша, и при разклона за село Несла вече бяхме навъртели около 22 км. В Грълова падина бяхме видели сградата на Граничния полицейски участък, който за наше съжаление се оказа заключен. Целта ни за деня бе град Драгоман, където щяхме да пренощуваме. Дотам имаше още 13 км, а силите ни вече бяха на привършване.

За наш късмет на разклона за село Несла има постоянен пост на гранична полиция, като нарядите се сменят през 12 часа – в 8 сутринта и 20 часа вечерта. Беше 19 часа и един от дежурните ни предложи да ги изчакаме, докато се сменят, за да може после да ни закарат с автомобила си до Драгоман. Съгласихме се на драго сърце, тъй като усещахме, че това е най-разумното решение, след което се настанихме в дебелата сянка на едно дърво край пътя. След края на смяната си граничарите не ни бяха забравили и минаха, за да ни вземат. Изказаха удивлението си, че сме тръгнали в жегата с тежките раници, но по мое мнение по-скоро се удивляваха също така и от букета миризми, които телата ни отделяха заради високите температури. Пътуването ни беше кратко, като изминахме около 15 километра, които пеша най-вероятно щяхме да извървим за няколко часа. Когато пристигнахме в Драгоман, вече се смрачаваше и затова веднага се огледахме за подходящо място за нощувка. Уви, оказа се, че такова няма.

Случайна среща с жена от града ни насочи към някакъв басейн, който всъщност се оказа част от местен комплекс, с много зеленина, заведение, дискотека и какво ли още не. Преценихме, че можем да опънем палатката си в двора му, за да се чувстваме спокойни през нощта, но ни трябваше разрешение. За щастие собственикът се оказа приятен човек, който в първия момент си помисли, че сме чужденци заради туристическите раници, но като разбра, че сме българи, отказа да приеме евентуално заплащане за престоя. Малко са свестните хора като него. Позволи ни да ползваме всичко, което искаме – душове, басейн, шезлонги, а ние само това и чакахме – възползвахме се от възможността да си вземем ободряващ душ след горещината, на която бяхме подложени цял ден, след което вечеряхме в заведението му.

Преди лягане се забавлявахме с лов на едър дългокосмест рогат комар, понеже тези гадинки бяха едри като телета и постоянно жужаха и нападаха палатката ни в непрестанни опити да влязат и да ни изпият скъпоценната кръвчица.

ДЕН ТРЕТИ

Рано на другата сутрин, след като успяхме да закусим и да си вземем довиждане с любезния домакин, тръгнахме на разходка из Драгоман, който се оказа град със затихващи функции – като повечето малки градчета в България. Може би единствените забележителности около него са Драгоманското блато и Центърът за влажните зони, които кой знае защо въпреки значимостта си имаха ниска посещаемост.

Някъде бяхме чели, че в миналото блатото е достигало до 400-450 ха площ, но днес е намаляло поради провеждането на нерентабилно отводняване. Намира се на пътя на миграцията на птиците “Via Aristotelis”, които спират в богатата блатна растителност, за да отпочинат, преди да полетят отново.

Целта ни в този ден бе Берковица, откъдето първо трябваше да излезем на главния път за Петрохан, след което пътуването по план бе на стоп, тъй като разстоянието от Драгоман до Берковица е около 70 км. Единствено поради фактори като обезлюдяването и липсата на преминаващи коли ни се наложи да изминем около 18 км пеша до село Бучин проход, откъдето се излиза на главния път за Монтана и Лом.

Не след дълго късметът ни проработи и имахме щастието да се качим в един микробус, пълен с работници, които ни споделиха, че бяха тръгнали да си търсят работа край Берковица. Останахме малко учудени, понеже работа в този край малко трудно се намираше и повечето хора търсеха препитание в големите градове, но хората явно таяха някаква скрита надежда, подхранвана от липсата на друга подходяща за тях работа. Тъй като за първи път преминавахме оттук, останахме разочаровани от състоянието на Петроханския проход – тази тъй важна артерия за страната е покрита с огромни кратери, на места над половин метър, а за управляващите ни това явно не бе от значение…

Следобедът предвещаваше приятно прекарване в града на кестените, предлагайки ни приятно време с лек, приятно галещ кожата, ветрец. Решихме, че е време да променим първоначалния си план, като заменим по принцип удобните палатки с хотел, за да можем да възстановим силите си и да си отпочинем за следващия етап от дългата ни експедиция. Набързо сметнахме, че за последните три дни бяхме изминали пеш около 50 км, а ни очакваше още доста път.

След като бяхме любезно упътени от местните жители, най-накрая открихме хубав и евтин хотел, който беше точно по наш вкус. Сградата е била използвана за живеене до началото на ХХ век от руски генерал, а впоследствие е била реставрирана и превърната в удобно място за пребиваване. След като се настанихме и отпочинахме няколко часа, направихме и кратка разходка из града, която бе доста освежаваща и интересна заради красивите местни девойки.

Все пак след известни усилия в опит да се концентрираме върху местните забележителности, обърнахме внимание на старата часовникова кула от 1764 година, около която е разположен добре оформен и поддържан градски площад. От една информационна табела в близост прочетохме, че в най-високата ù част е имало полумесец, но на 4 декември 1877 г. руски войник привързва бронзов кръст, израз на победата над Турция.

Сетихме се да посетим и етнографския музей в града, който разказва доста за живота на каракачаните от района. В него са изложени техните носии, сватбени одежди и дарове, както и макети на типичните им занаяти. Интересен факт е, че в града има къща-музей на Иван Вазов, който е живял там през 1879 – 1880 година, като много от творбите му са повлияни именно от природата и хората от този район.

Вечерта ни бе посветена на дегустиране на местните ястия и деликатеси, които си заслужава да бъдат опитани от всеки, който посети този край, а към хотела се прибрахме едва късно вечерта.

ДЕН ЧЕТВЪРТИ

Събуди ни ромоленето на дъжда по перваза на прозореца. Виждахме как времето се разваляше бързо, а дъждът се усилваше непрекъснато, прераствайки в порой. След импровизираната закуска в хотела не губихме повече време и се отправихме към автогарата, за да хванем автобус до Монтана. Предвидлив берковски момък ни пресрещна и ни предложи да ни закара дотам с колата си на цената на билета, за да спестим време за чакане и много път. Приехме набързо, понеже нямахме голям избор в това лошо време, и след двадесет минути бясно каране и безумни изпреварвания вече бяхме в Монтана.

За нещастие до мястото, където отивахме, автобус пътуваше веднъж седмично, а ние го бяхме изпуснали само с ден и половина. Опитахме се да потърсим някакво информация за някакъв друг обиколен маршрут, който би ни спестил чакане, но на автогарата не успяха да ни кажат нищо, а пробвайки да хванем някакъв влак, установихме, че и гарата беше затворена. Нямахме никакъв късмет. Виждахме, че нещата тръгват на зле и че едно евентуално забавяне би съкратило значително времето, което така щателно си бяхме организирали в посещение на различни природни и културни забележителности. В крайна сметка опряхме до услугите на един таксиметров шофьор, който виждайки нашите объркани и обезверени физиономии, ни предложи да ни закара до изхода на града, откъдето на автостоп щяхме да продължим за Белоградчик.

В следващите петнайсетина минути обсипахме шофьора с купища въпроси относно този край, понеже той беше засега единственият човек в този град, с когото имахме възможността да си комуникираме толкова отблизо, и ни стана интересно да слушаме разсъжденията му относно мързела на местните. Той ги оплю така, че едва ли не ги изкара най-мързеливите и мизерни хора на света, а най-интересното беше, че не вписваше и себе си в тази група. След още няколко минути вече зъзнехме в проливния дъжд на изхода за Белоградчик, в очакване все пак някой да мине и да ни качи.

По едно време, когато вече почти се бяхме поотказали, мургав мъж спря колата си пред нас и ни предложи да ни закара до село Доктор Йосифово, където всъщност живеел със семейството си. Не се поколебахме да приемем поканата и не сгрешихме – човекът се оказа разговорлив и за наша изненада потвърди думите на таксиметровия шофьор колко мързеливи били местните.
След като ни остави в селото, не ни се наложи да чакаме дълго – почти веднага ни качи местен човек със сина си – отново роми, които бяха приятелски настроени и за наше огромно учудване – големи оптимисти относно местния начин на живот. Явно в този район имало и свестни хора!

В крайна сметка в ранния следобяд бяхме в Белоградчик, който бе наистина един от красивите и спретнати градове в България.
След обилен обяд за жълти стотинки в местна закусвалня решихме, че няма смисъл да се губи повече време и че сме готови за нови приключения. Адреналинът плисна във вените ни, когато недалеч съзряхме и първите обли камъни – началото на Белоградчишките скали, които нямат аналог в света.

Разделят ги на няколко големи групи, а общата площ, която обхващат, е над 80 кв. км. – цялото Белоградчишко плато, а не само скалите над града, както погрешно си мислят повечето хора. Впечатляващи са не само със своята възраст над 230 млн. години, но и с десетките легенди за причудливите природни форми като Мадоната, Монасите, Конника, Ученичката, Дервиша, Мечката, Адам и Ева, Хайдут Велко, Замъка, Кукувицата, Гъбите, Лъва, Камилата, Тракийската богиня Бендида, Орфей, Вкаменената сватба, и мн. др.

Прекарахме няколко часа в разходки из този природен феномен, в опознаване на причудливите скални форми. Бяхме възхитени от видяното и на една площадка решихме да покажем на няколко туристки малко екстремни изживявания. Излязохме от другата част на парапета и се прехвърлихме на една огромна червена скала, която беше идеална за катерене. Изкачването ни предизвика лека паника в няколко преминаващи възрастни жени, които бяха в прединфарктно състояние, виждайки как пълзим по грапавия камък, и удивление сред група японски туристи, които пък мислейки, че сме част от анимацията на това място, решиха да ни направят по една фотосесия. След като утолихме жаждата си за екстремни преживявания, решихме да не привличаме повече внимание и слязохме на ниското при нормалните хора, където направихме кратка почивка, преди да се отправим към световноизвестната Белоградчишка крепост.

Крепостта “Калето” е една от най-добре запазените в България, като се знае, че непристъпността на скалите се е ползвала както от римляните, които охранявали пътищата си, така и от византийци и турци в по-късно време.
Крепостта ни удиви както с размерите си, така и с отбранителните си съоръжения, като самото ù обхождане по всички малки ъгълчета ни отне няколко часа. По едно време открихме врата, която водеше към огромни подземни складове за провизии, а малко по-нататък видяхме и издълбани кладенци в скалите за снабдяване с прясна вода, като най-дълбокият от тях беше над 7 метра. Направи ни впечатление страхотната поддръжка на този обект, който може да бъде достойна конкуренция на някое от Седемте чудеса на света.

Слизайки обратно към града, преминахме край джамията «Хаджи Хюсеин». От местни хора научихме, че е построена през 1751 г. И че това е единствената джамия в страната с таван от българска дърворезба, изработена от майстор Стойне.

След като с истинско удоволствие разгледахме всичко това и се заредихме с положителна енергия от приятните изживявания по тези места, вече бе време да потеглим към Магурата и Рабишкото езеро, които бяха следващата важна точка в плана на тази експедиция. На излизане от града преминахме отново край Белоградчишките скали, за да си вземем сбогом, и попаднахме на малка пепелянка, която кротко се беше свила на топка и се препичаше на следобедното слънце. Успяхме да я приковем за земята с един клон, а Сашо смело я хвана зад главата и вдигна, за да я измери. Беше среден екземпляр, чиято отрова дори и сега би била смъртоносна. Впоследствие дочухме, че и смоковете там не били за подценяване – с дължина над метър.

Потеглихме към Магурата и след няколко доста успешни стопа в късния следобед бяхме на брега на Рабишкото езеро, където вятърът бе доста бурен и вълните наистина напомняха на морските.

Рабишкото езеро е най-голямото по площ вътрешно езеро в България (7,8 кв. км). Дълбочината му достига 35-40 метра. При разместването на земните пластове се оформя локална котловина, дъното на която впоследствие се запълва със значително количество вода. При геоложки сондажи е установено, че езерното дъно е постлано с водонепропускливи редуващи се отдолу нагоре мергели, пясъчници и глини, покрити най-отгоре със съвременна тиня. Официално е доказано, че езерото е безотточно и събраните в него води не се оттичат по естествен път към околните равнини и долини. Също така е доказано и че езерото е с тектонски произход, в миналото обаче населението е смятало езерото за бездънно и отточно.

Устроихме бивака си на около 30 метра от брега на езерото, на закътано местенце между дърветата, за да избегнем поривите на въздушните течения. Залезът бе незабравим, а червеното небе предвещаваше, че и утрешният ден ще е ветровит.
Вечерта настъпи, а вятърът все повече се усилваше, блъскайки по стените на палатката. Успяхме да я застопорим допълнително, за да се предпазим от изненади, приготвихме си питателна вечеря, с която щяхме да възстановим поне половината от изгубените през днешния труден ден сили, и се строполихме като заклани.

ДЕН ПЕТИ

Не по-малко мистична сутрин на брега на Рабишкото езеро. Във водата плаваше малка лодка, а човекът в нея извършваше странни движения с ръцете си. Пред палатката ни се прокрадна Карпатски скорпион и макар да знаехме, че в България има скорпиони, никога досега не бяхме попадали на такъв. Не знаех колко е отровен, но предпочетох да не рискувам. Впоследствие прочетох един любопитен факт за тях – ако скорпион бъде уловен и затворен в буркан, след няколко неуспешни опита да избяга той извива корема си и с жилото си се убожда в главогръда (точно определено място, където отровата му действа) и се самоубива.

Бе все така ветровито, дори вълните бяха по-сериозни от вчера, а ние с бодра крачка се заизкачвахме към асфалтовия път, който води към пещера Магурата. Преди да влезем в нея, се запознахме с група руски студенти, които учат в Художествената академия в Санкт Петербург и са в България на нещо като практика. Прекарали 2 седмици в района и рисували на открито, а вечерно време спели при хора от село Извоз, Белоградчишко. Завързахме няколко запознанства, които биха ни гарантирали поне една седмица ваканция из Петербургските потайности.

Разходката ни в пещерата продължи повече от час, тъй като никой от нас не беше идвал тук преди и така и не успявахме да скрием удивлението си от скалните ù форми. От младия ни екскурзовод научихме, че в тази пещера има идеални условия за отлежаване на пенливи вина и сирена, а преди години в една от галериите на пещерата е имало санаториум за лечение на астма и белодробни заболявания, единствено поради високата влажност на въздуха вътре. Слязохме по една тясна галерия, която водеше и към самия санаториум, пренебрегвайки няколко табели, които строго забраняваха преминаване на хора, и попаднахме в огромна галерия, чиито стени бяха полирани и доизгладени, а подът бе покрит с плочки. На него все още бяха останали няколко железни рамки на легла, които бледо напомняха за предназначението си. Въображението в главите ни играеше с пълна сила и дори сравнихме това, което виждахме, с онези нацистки скрити стаи за мъчения, които ни бяха известни само от филмите. След като обходихме това скрито кътче от пещерата, се върнахме обратно към групата и продължихме по-нататък.

Хвана ни яд, че галерията с популярните пещерни рисунки е заключена преди 4 години от специалисти от БАН, които уж щели да ги реставрират. След около половин час излязохме от другата страна на пещерата, на една височина, която гледа към Рабишкото езеро, и си дадохме кратка почивка, за да осмислим всичко видяно.

Следваха 11 км, изминати пеша до град Димово – един от умиращите градове в района с население под 1000 души.
На гарата в Димово животът бе спрял. Гаровите служители се показваха на перона само когато наближаваше влак, след което се шмугваха обратно навътре, където търсеха прохлада в този много горещ ден. Трябваше да си купим билет до Велико Търново, затова потърсихме касата, която се оказа полускрита в един ъгъл навътре в гарата. Над нея в типичен комунистически стил все още стои стара табела с надпис: „Гарантираме ви качествено обслужване!”.

Служителят на касата бе нисък мъж на около 50 години, с изпито от времето лице и поглед, излъчващ лудост и бяс в едно. Личеше си, че той никак не бе в настроение, а зад него на бюрцето му димеше фас. На пръв поглед всичко изглеждаше нормално, но тонът му, с който отговаряше на въпросите ни за цени, дестинации и разписание, ни ядоса, понеже на този човек явно не му се работеше или смяташе, че му се плаща прекалено малко, за да дава подобна информация на хората. Решавайки, че не е нужно да ни прави повече компания, човекът хлопна нервно гишето, казвайки: „Ще дойда, като решите какво искате, защото имам и друга работа!” и през прозорчето на касата видяхме как се облегна на един стол и задъвка миризливия си фас.

След около десетина минути вече бяхме взели решение накъде да вървим и все пак успяхме да си вземем билети, които въпреки всичко бяха с две дълги прикачвания.

Влакът идваше след около час, затова и решихме да отпочинем, като се излегнем на перона върху раниците си, след което зачакахме.

След час гарата се оживи, служителите ù наизлизаха нервно навън, все едно очакваха второ пришествие, а с гръм и трясък влакът от Видин за София спря току пред нас. Качването ни с големите раници бе истинско изпитание, като се наложи да ги свалим и да ги вкарваме по специална система. Появата ни във влака събуди оживление у неколцината пътуващи, които живо започнаха да се сръчкват и да се впечатляват, като че ли туристи досега не бяха виждали. Пътуването ни бе до Враца, там се наложи да слезнем и да се качим на влак до Мездра, за да можем да продължим на изток.

Влакът за Мездра не бе виждал ремонт от поне 20 години. Сякаш нямаше стъкла, а някакви ръждиви ламарини. Устискахме да стигнем до Мездра, където се поразходихме в очакване на следващото прекачване – за Горна Оряховица.
Тук поне случихме на влак. Качихме се на международния влакот София за Москва, който взе разстоянието за по-малко от три часа. Наистина нещо нечувано за БДЖ. Бяхме в Горна Оряховица в един часа след полунощ и тук дойде неприятната изненада, при която за да хванем влак за Търново, трябваше да почакаме няколко часа на гарата, където вечеряхме и поспахме.

ДЕН ШЕСТИ

На гарата във Велико Търново слязохме едва към 5 сутринта, изморени и недоспали, и веднага потърсихме туристическата спалня, за която приятели ни бяха споделили, че е евтино и приятно място за нощувка. След около час безуспешно лутане нагоре-надолу по различни пътища ударихме на камък и безкрайно изтощени от пътя, опънахме палатката си на една полянка край Историческия музей в града, където трябваше да поспим поне 6-7 часа. Изпънахме се в нея и захъркахме.

По някое време сънят ни бе нарушен от бученето на резачки и други машини, с които група работници ремонтираха входа на музея. Денят бе неделя и смятахме, че тук ще открием поне малко уединение и спокойствие, но вместо това късметът отново ни беше изиграл лоша шега и бяхме дошли в единствения ден, в който тук можеше да се извършват строителни или ремонтни дейности, с оглед на туристопотока.

Решихме, че няма смисъл да стоим повече тук, затова прибрахме палатката, оправихме криво-ляво багажа си и се отправихме към близката чешма, за да се поизмием.

Почти веднага видяхме няколко човека, които започнаха да ни коментират на висок глас, а ние пък от своя страна заговорихме помежду си на английски, за да не ги караме да се чувстват некомфортно от това, че разбираме просташките им маниери.
След като се поосвежихме набързо на чешмата край музея, слязохме надолу към статуята на конника, при която тази година беше организирано уникално светлинно шоу, и по един мост стигнахме до центъра на града, където имаше няколко табели, указващи различните забележителности.

Идеята ни бе да посетим туристическия център, за да получим информация как да се ориентираме в този непознат за нас град и какво да разгледаме. Най-накрая го открихме и след бърза консултация с обслужващия го персонал се убедихме, че въпреки страхотната реклама и маркетинга може би следващото звено, над което Велико Търново трябва да работи, са човешките ресурси и набирането на повече кадърни служители. Оказа се, че дори и една карта не бихме могли да вземем, понеже хората явно изпитваха остра нужда от подобни материали и не им достигаха. Решихме, че все пак ще можем да се разходим и да разгледаме по-голямата част от туристическите обекти, разчитайки на насоките на случайни минувачи, което въобще не се оказа лоша идея, тъй като всеки местен би могъл да ни упъти. Дори без карта се отправихме в посока към Царевец, като буквално се спирахме на всеки завой и всяка пресечка, за да почерпим полезна информация и да разгледаме архитектурните обекти.

Помотахме се още малко пред чаршиите, огледахме в едно-две местни магазинчета, но нищо не ни направи чак толкова голямо впечатление, че да си го купим.

По едно време се спряхме пред музей Възраждане, който е запазил оригиналния си възрожденски вид, и решихме да поспрем на сянка до гранитната скулптура на Кольо Фичето, който като могъщ господар бе седнал на трона си. Грамадната около два метра статуя бе доста впечатляваща и ни накара да изпитаме благоговение и почит към великия строител.

Слънцето вече напичаше и ние тръгнахме по широкия път към крепостта Царевец, когато по едно време отдясно заблестяха куполите на църква. Отдалече не се виждаше много, но когато наближихме, църквата се показа пред нас в целия си блясък – с позлатените си куполи и внушителните си архитектурни елементи. За съжаление отникъде не успяхме да научим името ù.
Не след дълго пред нас бяха крепостните стени на Царевец. Тъй като и двамата вече бяхме посещавали това място сметнахме, че този път едва ли ще си струва да загубим няколко часа и малка сума пари за входната такса, та затова решихме, че ще е по-разумно да поемем към следващата част от маршрута, която щеше да е последната, но и най-вълнуващата. Щяхме да влезем в Хотнишкия лабиринт!

Без да губим време, се отправихме към село Хотница и река Бохот, където се намира Хотнишкият водопад и едноименната екопътека. За този край се говореше, че бил много див и затова бяхме безкрайно внимателни в тази последна отсечка.
Преминахме пеша през село Момин сбор, което ни впечатли с църквата “Св. Пророк Илия” – уникално творение, което за жалост днес отваря врати само на големи празници, а през останалото време в селото няма поп.


Навремето на нейно място е имало джамия, в която пък е бил запазен тракийски барелеф на мъж и жена. Понастоящем барелефът се намира в някой от музеите на страната ни, а църквата тъне в забрава.

Голямата жега и болките в телата, които вече започнаха да се обаждат поради дългия ни преход, бяха истинско изпитание, ала волята ни беше несломима и бяхме твърдо решени да завършим благополучно тази експедиция. След като извървяхме около 10 километра по шосето, най-после стигнахме до уникалния каньон на Хотница, чийто вход бе още на няколко километра по-надолу.

Самата екопътека започва с големия Хотнишки водопад и огромен вир под него – Кая бунар, както още го наричат, с височина почти 30 метра. Водата, която захранва реката, е със светлосин цвят и извира малко преди навлизането на реката в каньона от карстов извор. За жалост не можахме да го видим такъв, защото два дни по-рано бе валял силен дъжд и сега подпочвените води бяха с повишена мътност.

Покрай големия вир започва изкачване по самата екопътека, като теренът е изключително разнообразен и няма опасност да се отегчите при преминаването му. След изкачването следва провиране през скален процеп с ширина около 40 см, като преминаването му с раница си е истинско изпитание, поради големия наклон и опасността да се заклещите.

Неколкостотин метра след началото на маршрута следва Малкият Хотнишки водопад, който е с височина 4-5 метра, но също образува огромен вир в скалите под себе си.

Така самата екопътека е проходима до едно място, след което цялата е обрасла с люляци и драки, които явно никой не бе прочиствал отдавна. Тази екопътека е била направена с европейски пари, но подобно на повечето проекти отпреди десетина година реалните суми за изпълнението му са били изкуствено надувани. Преминаването е доста трудно и крие опасности от падане и нараняване, но ние решихме да прекосим целия каньон и да стигнем почти до изворите на реката. Това ни отне над час и половина в диво лазене, катерене и промъкване между драки и тръни, като няколко пъти успяхме да скъсаме една раница и палатката, както и да одерем до неузнаваемост ръцете и краката си. Към края на маршрута, в най-дивата му част, се наложи дори да издърпваме екипировката си с помощта на въжета и карабинери, по скалите само на няколко метра от няколко почти еднометрови кошери на диви пчели, чието ужилване е доста болезнено.

Със сетни сили излязохме от каньона и осъзнахме, че сме се придвижили почти до извора на река Бохот, тоест там, откъдето бяхме дошли. Следваше традиционното къпане в реката и вечеря край огъня, достатъчно вкусна и заслужена след прекараните тежки дни.

Удовлетворението ни от цялото пътуване бе пълно и въпреки всичко, на което бяхме подложени, за да стигнем дотук, бяхме изключително доволни, че сме успели да преминем през толкова места и да се докоснем до тяхната история и култура. Отново си бяхме доказали, че можем да направим това, което само неколцина други могат, и че в живота има и много други неща, на които си заслужава да бъде обърнато внимание. Цялото това пътуване ни направи по-мъдри и по-целеустремени, а самата експедиция бе истинско доказателство, че няма невъзможни неща, когато волята и желанието са по-силни от телата ни.

Страстен пътешественик и любител на дивата природа! През 2016та прекосява България от юг на север и от запад на изток, като описва приключенията си в две от книгите от поредицата "Пътеводител на Забравената България": КНИГА 3 - Експедиция Речен…

Какво мислиш за тази статия?

Подобни статии

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *