Експедиция Железен път – по пътя към морето: Николаево, Гурково и Твърдица

Събуждам се около 5 сутринта и сякаш не мога да си намеря място. Ту се будя, ту заспивам отново, различни сънища ме спохождат, някак си доста неспокойни. Към 7:30 вече е ясно, че не ми се спи и ставам, за да се поразтъпча. Обувките ми са замръзнали и имам чувството, че съм нахлузил стоманени галоши. Слънцето едва е изгряло, та няма как да затопли веднага вледенената земя. Сещам се, че имам мокри дрехи, затова ги вадя от раницата и ги закачам да съхнат на дървото.

Горният слой на палатката също е замръзнал, покрит е с тънък слой скреж и се принуждавам да го сваля и окача на дървото, за да омекне и изсъхне. Въртя се около палатката в опит да се стопля около два часа – време, за което дрехите ми трябва да са поизсъхнали, след което се оправям и потеглям. След съвсем малко се разминавам с трактора, който съм видял предишната вечер. Сигурно снощи не е успял да си довърши работата и се връща, за да продължи на сутринта.

Преходът до гара Николаево ми отнема около час, през който прекосявам безброй ниви и ожънати полета. Гарата не функционира, всичко се държи под ключ и е спирка единствено на пътническите влакове.

Там срещам Румен, който вероятно е от малцинствата в района и е страхотен човек.
Заговаряме се за живота, за работата и безпаричието. Разказва ми, че се занимава със строителство и ежедневно ходи чак до Казанлък с влака, което прави над 30 км в едната посока.

– А ти с какво се занимаваш? – пита ме.
– Фотограф съм. Обикалям по гарите и снимам.
– Аха. Ама поне плащат ли за това?
– Ами да – послъгвам го. – По 100 лв. на ден. Ама съм тръгнал пеш от Калотина преди 18
дни.
– Откъде? – наостря той уши. – Това е много далече. Къде спиш?
– Нося си палатка – показвам му я отзад на гърба.
– Ооооо, ако ще и хиляда лева да ми дават, пеш няма да ходя! – възкликва той. – И в тоя
студ?! На палатка?! Не! Абсурд!
– То това е временно – оправдавам се. – Само още две седмици и приключвам.
– А, не, не! Да ходя аз в тоя студ пеш, пък и с раница на гърба…

Сменям темата и научавам, че Румен припечелва около 500 лв. месечно, но храни жена и две деца. Някога в Николаево имало завод, ама го закрили. Иначе градът е пълен с живот – с преобладаващо ромско население. Стигаме до центъра, където се разделяме и започвам да се шляя наоколо.  Попадам на къща с интересна фасада. На тротоара пред къщата е положен бял камък с надпис „Белият камък“, над входната врата пък се мъдри трабантче с монтиран малък самолет на капака. Тук има доста стари къщи, които си заслужават вниманието.

Излизам от Николаево и след половин час вече съм на гара Гурково. Времето е страхотно, а на прага на гарата се припича добре гледана котка, която веднага превръщам във фотомодел.

Щом като разбира за намерението ми да снимам, началник-гарата веднага украсява фасадата на гарата, като поставя три знамена – българското, европейското и на град Гурково. Подхвърля ми, че е предупреден да не дава интервюта на журналисти. На изпроводяк ми смигва:

– Дано да е за хубаво това!
– Само за хубаво е! – потвърждавам категорично.

Този път имам късмет и не ми се налага да газя в калните ниви. Точно до линията минава страхотен път, който продължава поне 10-ина километра в посока Твърдица. Следвам го безропотно, свеж прилив на енергия ме кара неусетно да забързам крачка, а край мен пейзажът постоянно се променя. Минавам край поля, ниви, гори, речни потоци и веднъж по мост над реката. Живописните гледки тук са в повече от тези през изминалите няколко дни. Засичам се с пастир, повел стадото си на паша и се поздравяваме с вдигане на ръка.

На километър преди Твърдица тръгвам по стар асфалтов път, който ме води през купчини от кафеникав материал. Имам чувството, че съм попаднал в зоната на здрача, понеже не срещам жива душа на това място. Съвсем наблизо се извисяват тухлените здания на някаква отдавна напусната фабрика или завод. На едно отклонение към линията прочитам надпис: „Завод за обогатяване“. Какво ли толкова обогатяват? Дърветата са покрити с тази кафява смес, която е навсякъде, а нейде в далечината се виждат багери, които я трупат на купчини.

Пристигам на гарата в Твърдица и зачаквам заминаването на влака, за да се впусна в снимане. Оказва се, че ще замине със закъснение и докато се суетя на перона, се заговарям със случаен човек.

– Накъде си тръгнал, момче? – проявява любопитство възрастният мъж.
– За Варна, ама не с влака, а пеш!
– Ама то далеч, бе! Доста километри са дотам.
– Така е – съгласявам се. – Но и отдалеч съм тръгнал. Преди 18 дни започнах от Калотина и
така малко по малко, ей ме тука.
– Брей, ами къде нощуваш?
– На палатка. Нося си я с мен постоянно.
– Браво! А усещаш ли се така някак си по-здрав, по-устойчив, като си тръгнал така да
обикаляш из България?
– Докато пътувам, не се усеща много, понеже мускулите ми са постоянно натоварени, ама
като сваля товара от плещите и усещам голяма сила!

– Браво, браво! Ама защо не тръгна през лятото, ами в тоя студ сега? И слънцето грее, но не
е като през лятото.
– Лятото направих друго пътешествие, в което прекосих страната от юг на север, пеш и с каяк
по реки и язовири. И това само за 25 дни! През какво ли не преминах, но успях да
финиширам.
– Женен ли си бре, момче?
– Не съм! Няколко пъти ме подлъгваха млади моми, ама нищо не стана. В днешно време
жените обичат да им се обръща внимание, а кой ще търпи такъв нехранимайко като
мене?! Хората, които често пътуват, трудно си намират половинка в живота.
– От мен да знаеш, че жената трябва да ти е хем любима, хем приятел! Че да можеш да
делиш с нея и хубавото, и лошото. Жената, момче, трябва да ти е ортак!

Ей го на, с моята жена сме заедно от 60 години. Много време е това! И как да се оправиш в живота, ако няма на кого да се довериш. Така, че и ти ще си намериш някоя като теб, дето да обича да е хем свободна, хем да бъде с теб!
Аз съм от Раброво, малко селце край Видин. Израснал съм в немотия в една селска къща. Пари нямахме, изхранвахме се със земеделие. Баща ми, Флоро, бе голям и висок мъж. Силен! Ама нищо не работеше. Обувки нямахме, та сме обували галоши от свинска кожа, за да не ходим боси. Дрехи почти нямахме. Немотия голяма ти казвам… Стъкла по прозорците на къщата нямахме, та сме запушвали дупките, с каквото ни падне, че да не ни духа.

Навън вали дъжд, на нас с брат ми ни е студено, та сме се свили като кученца в краката на родителите ни, само и само да усетим някаква топлинка. А през дупките в покрива влизаше вода и капеше право върху нас. Майка ми тогава му викаше:
– Флоро, покривът капе, ще се простудим!
– Вземи го това корито и си го сложи на главата, та да не ти капе. – отговаряше той троснато.
– После ще спре да вали!

Баща ми бе голям човек, който търсеше приключенията, ама не му се удаваше много кърската работа. Отиваме да копаем на царевицата, че то това има по оня край – царевица, картофи и лозе. Баба ми и майка ми копаят като невидели, те си знаят как, нали по цял ден са там, на къра. А баща ми като хване мотиката, та прас-прас, не копае, ами оре! Види му се мъчно, па като я засили оная ми ти мотика у ряката и дотам. Качи се на едно дърво да яде черници и само ни гледа отгоре. После па иде при майстора-ковач, циганина Марин, да се видят и да поприказват. И така му минаваше денят. По едно време го извикаха да служи, защото в казарма не е ходил. Не му се щеше много, затова измисли друго. Взе едно остро желязо и си прободе крака, а връз раната наложи билки и го овърза, уж се е подуло. И така куцукайки отиде да го запишат за войниклъка. Обаче там, като видели раната и му казали: Ей момче, какъв войник ще стане от тебе? Я да си вървиш вкъщи!
Зарадвал се баща ми и излязъл от сградата, ама така на стълбите го спрял един офицер, висок, строен. Оказало се, че това е главният доктор на комисията.
– Къде така бе, момче? – запитал го.
– Ми вкъщи ще си ходя! Казаха ми, че с тая рана никакъв войник от мене няма да излезе.
– А! Я, я да видя! Ама това е прясна рана бе, момче. Я се връщай обратно. Ще я третираме и ще я оправим бързо.
И така взели баща ми за войник. Дошла Българо-сръбската война. Търсели доброволци сред войниците, които да участват в окупацията на Сърбия.
– Ама ще плащат ли? – попитал Флоро.
– Ще плащат бе, как! – отговорили му.
Зарадвал се той и отишъл. Тогава никой не мислил за политика, ами в оная беднотия, щом е можело да се изкара някой лев, е добре дошло. Отишъл баща ми да окупира Сърбия, ама нищо лошо не направил, никого не спрял и не убил. Даже ги поздравявал по пътя. Имало сред техните един войник, дето много се хвалел и пъчел с оръжието и гранатите по себе си. Един ден ритнал с крак вратата на една селска къща, в която живеела много хубава сръбска мома и я насилил. Мислел си, че щом е окупатор, той е властта. Оплакала се момата, на когото трябва в нейното село и на другия ден намерили насилника убит, с ръце в джобовете, а пишката му отрязана и затъкната в устата.
Свършила войната и баща ми пак се прибрал на село. Нямало какво да прави и решил да става търговец. Отишъл в селската бакалия.
– Какъв ще си? – попитали го.
– Търговец – отговорил.
– Добре де, ама опит имаш ли?
– Не!
– Добре. Виж сега. Ще ти дам няколко неща да опиташ, а ти ще следиш какво се търси на пазара и ще въртиш алъш-вериша.
Съгласил се Флоро и много бързо се ориентирал към металните части, с които по-късно зареждал ТКЗС-тата. Провървяло му и отворил магазин. Търговията вървяла повече от добре до момента, в който комунистите решили, че за да има такъв успех, значи върши нещо незаконно слещу държавата. Баща ми има 11 присъди, затова че въртеше успешно търговия, даже и в Белене е лежал. Там ги карали да работят и да копаят царевица. Баща ми обаче, вместо да прекопава, с две движения на мотиката направо я жънел.
– Защо така бе, Флоро? – питал го един негов приятел там.
– Инак после пак ще ме карат да я копая – отвърнал му мъдро.
Лежал по затворите години наред, накрая като се върна беше доста по-слаб, но все тъй жизнен. Доживя до дълбока старост и почина преди година.
Възрастният мъж въздъхва дълбоко и очите му се пълнят със сълзи. 

– Спомням си как, като бях малък, немските офицери ни караха да берем лайкучка и да я събираме в едни чували, а пък те след това ни подаряваха по една кърпа за глава. Добре, ама по едно време моята нещо се изцапа, та отивам на реката да я изпера. Както я търкам и тя изведнъж се разпадна. Била от хартия! Смятай ти колко билки сме набрали за едно парче хартия!
Инак нашето лозе е на границата ни със Сърбия. Една крачка да направиш и си там. По едно време, докато го прекопавах, ми се допика и аз, разбираш ли, за да не цапам нашата българска земя, минавам в сръбско и там си върша работата.Та така! А, ето го и влака, чувам, че идва.
– До нови срещи, момче!

Махва ми и се качва. Каква интересна среща, казвам си и тръгвам към центъра на Твърдица. Градът е доста голям, простира се по околните баири и ми е нужно малко време, докато си намеря спокойно място за нощуване. Обръщам се в посока към стадиона и опъвам палатката на една необработена нива, край която има кошари с овце.

ПРОДЪЛЖЕНИЕ

Страстен пътешественик и любител на дивата природа! През 2016та прекосява България от юг на север и от запад на изток, като описва приключенията си в две от книгите от поредицата "Пътеводител на Забравената България": КНИГА 3 - Експедиция Речен…

Какво мислиш за тази статия?

Подобни статии

1 от 5

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *